ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 914
гр.
Пловдив, 22.06.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен състав в закрито
съдебно заседание на двадесет и втори юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
като разгледа докладваното
от мл.
съдия Узунов в. ч. гр. дело № 823/2020г. по описа на
ПдОС, IХ-ти гр. състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.
274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба, подадена от „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, против разпореждане № 16950/19.02.2020г. по ч.гр.д. №
2668/2020г. по описа на РС-Пловдив, IX гр.с. С
обжалваното разпореждане, първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението на
молителя в частта, с която се иска да бъде издадена заповед за изпълнение за
сумата от 4596,14 лв. – просрочена наказателна лихва, дължима на основание
Раздел II, т. 10 от Договора за кредит за периода от
20.09.2012г. до 16.02.2020г. вкл.
В жалбата се излагат доводи, че
разпореждането на съда е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че всички
разпоредби на договора са задължителни за страните по него, като съгласно чл.
430, ал. 2 от ТЗ заемателят заплаща лихви по кредита, уговорени с банката.
Счита се, че уговорената в договора клауза за неустойка за забава не е в
противоречие със закона и добрите нрави, нито е прекомерна, като същата
осъществява присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Намира се и че клаузата е изключена от понятието за неравноправна
клауза по чл. 143 от ЗЗП, тъй като същата е включена в съдържанието на договора
за кредит и кредитополучателят е имал възможност да влияе върху съдържанието
ѝ. Моли се да бъде отменено обжалваното разпореждане и да се уважи
заявлението на жалбоподателя да се издаде заповед за незабавно изпълнение за
сумата от 4596,14 лв. – просрочена наказателна лихва за периода от 20.09.2012г.
до 16.02.2020г. вкл.
Пловдивският окръжен съд,
като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира за
установено следното:
Частната жалба е подадена
от легитимирано лице, в законоустановения срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения:
Производството
по ч.гр.д. № 2668/20г. по описа на РС-Пловдив, IX
гр. с., било образувано по заявление вх. № 12082/17.02.2020г. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК със заявител „Първа Инвестиционна
банка“ АД, ЕИК ********* против солидарните длъжници Т. Н. Г., ЕГН ********** и
С. П. Г., ЕГН **********, с искане да се издаде заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист срещу длъжниците за дължимите такси, лихви и главница по
Договор № 006LD-R-003372 за банков
кредит, сключен на 16.08.2012г. между заявителя и Т. Г. и Договор за
поръчителство от 16.08.2012г. между заявителя и С. Г., за следните суми, както
следва: 6000 лв. – непогасена главница по договора за кредит; 4032,83 лв. –
просрочена договорна лихва за периода от 20.09.2012г. – 20.08.2019г., дължима
на основание Раздел II, т. 4 от
Договора; 4596,14 лв. – просрочена наказателна лихва за периода 20.09.2012г. –
16.02.2020г., дължима на основание Раздел II,
т. 10 от Договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 17.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането. От
заявителя били представени и писмени доказателства – Извлечение от счетоводните
книги на ПИБ, Договор № 006LD-R-003372 за банков
кредит от 16.08.2012г., ведно с погасителен план, Общи условия на „ПИБ“ АД за
кредити на физически лица; Договор за поръчителство от 16.08.2012г.; Покана до
поръчителя Г., връчена лично на 24.01.2020г.
Първоинстанционният
съд, въз основа на заявлението, издал заповед за незабавно изпълнение по чл.
417, т. 2 от ГПК № 1302/19.02.2020г. (с допусната поправка на ОФГ с
разпореждане № 21148/04.03.2020г. по същото дело), като разпоредил
длъжниците да заплатят солидарно на заявителя следните суми: 6000 лв. –
непогасена главница по договора за кредит; 4032,83 лв. – просрочена договорна
лихва за периода от 20.09.2012г. – 20.08.2019г., дължима на основание Раздел II, т. 4 от Договора; дължима на основание Раздел II, т. 10 от Договора, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 17.02.2020г. до окончателното
изплащане на вземането. С обжалваното разпореждане, съдът отхвърлил заявлението
в частта му, с която се искало да бъде издадена заповед за изпълнение на сумата
от 4596,14 лв. – просрочена наказателна лихва за периода 20.09.2012г. –
16.02.2020г., дължима на основание Раздел II,
т. 10 от Договора
Съгласно
чл. 411, ал. 2 ГПК при подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава
заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато: искането не отговаря на
изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен
срок от съобщението; искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител
или е налице обоснована вероятност за това; длъжникът няма постоянен адрес или
седалище на територията на Република България; длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
В
случая първоинстанционният съд правилно е посочил, че клаузата за неустойка за
забава в т. 10 от Раздел II от договора
между страните противоречи на императивното правило на чл. 33, ал. 2 от ЗПК.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Правилото на закона е императивно и цели да предпази икономически
по-слабата страна в правоотношенията с кредитодатели от клаузи, предвиждащи
заплащането на обезщетение за забава в размери, по-високи от определената по
реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД законна лихва. Доколкото клаузата по т. 10 от
Раздел II от договора предвижда при забава на длъжника
заплащането на просрочена наказателна лихва в размер на договорения в раздел II, т. 4 от договора лихвен процент (7+8,7907=15,7907%)
плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва (съгласно Постановление №
426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения в размер
на ОЛП на БНБ + 10%) то и наказателната лихва, уредена в договора, надхвърля
25% и се явява над 2,5 пъти по-голяма от законната лихва. В тази връзка и
клаузата по т. 10 от Раздел II от договора се явява
в противоречие с императивните правила на закона.
Неоснователно
се явява възражението в жалбата, че съгласно чл. 430, ал. 2 от ТЗ заемателят
заплаща лихви по кредита, уговорени с банката. Нормата касае заплащането от
страна на кредитодателя на договорна лихва, доколкото същата се явява елемент
от договора за кредит и определя неговия възмезден характер, различаващ го от
договора за заем между граждани по чл. 240 от ЗЗД, където по правило лихва не
се дължи, освен ако такава не е уговорена писмено.
Следва
да се посочи, че е налице в настоящия случай и на обоснована вероятност
искането да е въз основа на неравноправна клауза в договор, не само поради
противоречието на клаузата с императивните правила на закона, а и с оглед на
обстоятелството, че видно от представените Общи условия сходна клауза присъства
и в т. 6.1. от Раздел VI на същите,
където е предвидено, че плащанията, дължими, но неизвършени в срок поради
недостиг на авоар по разплащателна сметка на кредитополучателя в банката, се
отнасят в просрочие и се олихвяват с лихвения процент, приложим за случаите на
просрочие – договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер
съгласно Бюлетина за лихвите и договора. В тази връзка и аргументът на
жалбоподателя, че се касае за индивидуално уговорени условия, е неоснователен,
доколкото е обосновано да се счита, че става дума за предварително изготвена
клауза, при която потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
ѝ.
С
оглед на изложеното, съдът правилно е отказал да издаде заповед за изпълнение в
процесните части от заявлението, поради което и обжалваното разпореждане следва
да бъде потвърдено.
Съгласно
т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г., ВКС, ОСГТК разпореждането на
въззивния съд в заповедното производство не подлежи на обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 16950/19.02.2020г. по ч.гр.д. №
2668/2020г. по описа на РС-Пловдив, IX гр.с.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.