РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. Кюстендил, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Симона Р. Цикова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20211500500325 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Н. СТ. Д. – ищец в
първоинстанционното производство пред Районен съд – Дупница (ДРС), против
Решение №260199/27.04.2021 г., постановено по гр.д. № 10 от описа на съда за 2021 г.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.
Конкретизира, че съдът неправило е приел, че не била изяснена собствеността на
сайта „******“, въпреки липсата на депозиран отговор и наведено възражение в т.см.
едва в първото по делото съдебно заседание. Освен това, в тази насока били събрани
доказателства, а изводът на съда в обратен смисъл бил неправилен.
Твърди още, че правните изводи на съда досежно това, че процесната статия не
била насочена против ищеца, че не съдържала неверни данни, както и че не съдържала
твърдения, които да дискредитират ищеца, били неправилни, като мотивите на съда
били нелогични и вътрешно противоречиви.
Поддържа също, че искът му е основателен, т.к. били налице всички основания
за ангажиране деликтната отговорност на ответника.
Освен това намира претенцията си и за установена по размер.
При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното решение.
Претендира и деловодни разноски за двете инстанции.
1
Не ангажира доказателства и не поддържа доказателствени искания.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна.
В съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата си, а представителят на
въззиваемата страна я смята за неоснователна.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Районен съд-Дупница е бил сезиран с искова молба, депозирана от Н. СТ. Д.
против Л. ЛЮБ. П..
Отправеното към съда искане е да бъде осъдена ответницата да заплати на
ищеца сумата ****** лева, претендирана като частичен иск от ********* лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от
публикуване на 13.12.2020 г. в информационен интернет-сайт „********” на статия
със заглавие „****************** за ************** лева в С. с благословията на
кмета Е.И. при сняг и живак под нулата”, довело до претърпени от ищеца душевни
болки и страдания, стрес, притеснение, накърняване на личните му права и законни
интереси, чест, достойнство, добро име и обществен имидж, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане.
Претендират се и направените по делото разноски.
Ищецът е поддържал, че на 13.12.2020 г. в информационен интернет-сайт
„*********”, собственост на ответника, е публикувана статия с автор К.В. със заглавие
„****************** за ************** лева в С. с благословията на кмета Е.И. при
сняг и живак под нулата”.
Посочено е още, че представляваното от него дружество „*****************”
ЕООД е участвало в публично оповестено състезание за възлагане на обществена
поръчка с предмет „Изграждане на пътна настилка на територията на община С. по
одобрени проекти”. В процедурата нямало други участници и състезанието
приключило на 10.12.2020 г., като СМР предстояло да бъдат изпълнявани през 2021 г.
Поради това не отговаряло на истината твърдението за извършвани дейности при
неблагоприятни условия.
Посочено е било за злепоставящо го и изречението в статията „Подадената
оферта е, както винаги за тази община, само една от „*****************” ЕООД и
познайте, същата фирма е на Н. СТ. Д..”.
Като дискредитиращо ищецът определил и твърдението,
че „*****************” ЕООД не разполага с техника и работна ръка за извършване
на строителни дейности, извършва некачествени такива, при неподходящи климатични
условия.
В резултат на така изнесените недостоверни факти е било поддържано
твърдение, че ищецът претърпял и продължава да търпи значителни неимуществени
вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания. Допълнителни неимуществени
вреди му причинили притесненията, как публикацията ще бъде възприета от други
потенциални възложители на обществени поръчки.
Заявено е било също, че статията ще има неизбежно негативен ефект върху
неговите бизнес-партньори, тъй като пряко е атакувана неговата професионална
2
дейност и коректност.
Ищецът оценява причинените му вреди на сумата ********* лв., по претендира
само част от тях – *********** лв.
Наведени са били доводи, че ответникът - в качеството на издател и собственик
на посочената интернет страница, бил отговорен за публикациите в нея, които следва
да провери, редактира и прецени, в какъв вид да бъдат публикувани.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответницата. В
проведените съдебни заседания се е явил неин процесуален представител, който e
оспорвал основателността на предявения иск с аргументи, че тя не е собственик на
посочения сайт, както и за липса на противоправно деяние и произтичащи от него
вреди.
В хода на производството са приети приложените с исковата молба писмени
доказателства, като са събрани и допуснати гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетеля Г.С..
Въз основа на приетите и обсъдени доказателства първоинстанционният съд е
приел, че искът за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата ****** лева,
претендирана като частичен иск от ********* лв., представляващи обезщетение за
причинени неимуществени вреди в резултат от публикуване на 13.12.2020 г. в
информационен интернет-сайт „******” на статия със заглавие „******************
за ************** лева в С. с благословията на кмета Е.И. при сняг и живак под
нулата”, довело до претърпени от ищеца душевни болки и страдания, стрес,
притеснение, накърняване на личните му права и законни интереси, чест, достойнство,
добро име и обществен имидж, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното заплащане, Е НЕОСНОВАТЕЛЕН.
С оглед изхода на спора е разпределил и отговорността за разноски.
Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във
въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на
императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането
на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. В този контекст проверяващата инстанция следва да извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни
изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
3
В случая въззивната инстанция споделя изцяло установената фактическа
обстановка от първоинстанционния съд. Той, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти, е определил правната квалификация
на предявения иск, като такава по чл.49 от ЗЗД. Възражения в т.см. не са постъпили, но
за прецизност ще се посочи, въззивният състав също я споделя, с оглед обективните и
субективни предели на повдигнатия правен спор, в рамките на който съдът дължи
произнасяне съгласно чл. 2 от ГПК, очертани от ищеца с исковата молба, т.к.
собственикът на интернет сайт би могъл (и в случая е) да бъде издател на интернет
медия и като такъв следва да отговаря за чужди действия.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е
необходимо със средствата на ГПК да бъдат установени от ищеца следните
предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически
състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна
връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени
от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и
други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват
изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.).
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори
презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.
Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е
фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка
между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от
фактическия състав трябва да се докажат, както вече се посочи, от претендиращия
обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.
При така разпределената доказателствена тежест по делото е установено, че на
13.12.2020 г. в информационен интернет-сайт „******” е публикувана статия с автор
К.В. със заглавие „****************** за ************** лева в С. с благословията
на кмета Е.И. при сняг и живак под нулата”. В статията се съдържат и изразите:
„Подадената оферта е, както винаги за тази община, само една от „*****************”
ЕООД и познайте, същата фирма е на Н. СТ. Д..”, както и „*****************” ЕООД
не разполага с техника и работна ръка за извършване на строителни дейности,
извършва некачествени такива, при неподходящи климатични условия. Спор досежно
съдържанието на статията за обстоятелства по делото не е повдиган.
Страните са спорили по това дали ответницата може да носи отговорност по
реда на чл. 49 от ЗЗД, доколкото е поддържана тезата, че тя не е собственик на
процесния сайт. Наведените възражения от ответницата, чрез процесуалния й
представител в този смисъл, заявени в първото по делото съдебно заседание, правилно
са обсъдени от първоинстанционния съд, макар и отговор на исковата да не е бил
представен. В съдебната практика е застъпено становище, че разпоредбата на чл. 133
от ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално, а корективно, в духа на основните
начала на гражданския процес - състезателно и служебно начало /чл. 7 и чл. 8 от ГПК/,
равенство на страните /чл. 9 от ГПК/ и установяване на истината /чл. 10 от ГПК/.
Съблюдаването на тези начала изисква от съда, разглеждащ иска, да осигури в равна
степен възможност на ищеца и на ответника да установят твърдените от тях факти,
4
които имат значение за правилното решаване на делото, и да им съдейства за
изясняване на делото от фактическа и правна страна, за да бъдат защитени пълноценно
признатите им от закона права и интереси. Буквалното тълкуване на чл. 133 от ГПК в
смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК лишава изобщо
ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически
твърдения, респективно да изрази становище по иска, несъмнено води до недопустимо
ограничаване на правото на защита на ответника. Същевременно, подобно тълкуване
създава недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на
своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК и от задължението да установи
фактите, на които основава исковата си претенция. В този аспект неподаването на
писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК не преклудира правото на ответника да
оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище
по представените от ищеца доказателства. Още повече, че липсва презумпция за
основателност на претенцията при липса на подаден отговор на исковата молба, или че
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ал.1 ГПК (в т.см.вж.
Решение №27 от 16.04.2014г. на ВКС по т.д.№1893/2013г., II т.о., ТК).
Изводите обаче на първоинстанционния съд, че собствеността не е доказана са
неправилни и необосновани.
В тази насока ищецът е представил справка от Патентното ведомство, видно от
която притежател на марката „***********” e ответницата. Приобщено е писмо от
„*****************” ЕООД, в което се сочи, че получател на хостинг-услугата за
************ е ответницата, като плащания са извършвани както от нея, така и от
„************** ЕООД, ЕИК ***************, чиито управител и собственик на
капитала е ответницата. Видно от писмо от Министерството на културата, Дирекция
„Авторско право и сродните му права” уеб сайт „***********” представлява медийна
услуга, неговият собственик е доставчик на медийна услуга и следва ежегодно да
подава декларация, идентифицираща действителния собственик на сайта, но такава
декларация не е установена в съответния регистър.
Информация в този смисъл е отразена и "Регистър.БГ" ЕООД, информацията в
който е публична.
Това е достатъчно да се приеме, че собственик на този сайт е именно
ответницата.
Въпреки това искът е неоснователен, т.к. изложените в процесната статия изрази
не осъществяват състава на сочения в исковата молба деликт.
В тази насока е последователна практиката на Върховния касационен съд –
напр. Решение № 369/ 26.11.2015 г. по гр. д. № 2098/ 2015 г. на ВКС, IV г. о. и
цитираните в него Решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г. на ВКС, IV
г. о. и Решение № 484 от 09.06.2010 г. по гр. дело № 1438/2009 г. на ВКС, III г. о. С
оглед разясненията там и конкретиката на този случай, следва да се приеме, че не се
касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на
Република България. В случая свободата на мнение не е използвана, за да се увреди
доброто име на другиго, доколкото и журналистическите твърдения и оценки могат да
се разпространяват свободно. Този съдебен състав застъпва становището, че не е
противоправно и поведението при изказани журналистически мнения с негативна
оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира
или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или
5
занятие. Ищецът тук е навел твърдения, че е личност, която представлява дружество,
което участва в „публично оповестено състезание“ по възлагане на обществена
поръчка, за дейности, които безспорно са свързани с обществен въпрос по възлагане и
изпълнение на дейности за изграждане на пътна настилка на територията на Община
С., и безспорно публична такава. В тази насока, именно поради обществено им
положение, информацията досежно него в медиите е допустимо да включва известна
степен на преувеличение и дори провокации. Довод в тази насока е поддържаното в
практиката разбиране, че допустимите граници за критика спрямо обществени
личности, в сравнение с частните лица, са много по - широки. В контекста на
изложеното безспорно следва да се осъзнава ролята на средствата за масова
информация, като се изхожда и от това, че медиите, освен да гарантират устойчивото
функциониране на демокрацията, са и средство на обществото да разбере как
функционира държавният апарат, респ. местните структури на самоуправление, още
повече при разходване на обществени средства в немалки размери.
Извън това, заглавието на статията по повод възложените дейности е
„****************** за ************** лева в С. с благословията на кмета Е.И. при
сняг и живак под нулата”, като от него не може да се извлече състав на деяние по см.
на чл. 45 от ЗЗД.
Статията по същество не съдържа и факти, които да подлежат на проверка. В
нея се съдържат и изразите: „Подадената оферта е, както винаги за тази община, само
една от „*****************” ЕООД и познайте, същата фирма е на Н. СТ. Д..”, както и
„*****************” ЕООД не разполага с техника и работна ръка за извършване на
строителни дейности, извършва некачествени такива, при неподходящи климатични
условия.“. Всички те са поместени в рубрика „Читателите ни пишат“, което действие се
възприема като израз на свободата на изразяване на мнение. Действително тя би била
изключена в случаите, при които се използва за накърняване на правата и доброто име
на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения
ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над
личността – спр. чл. 39, ал. 2 КРБ, но извън тези ограничения журналистите и медиите
могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Те не могат
да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, известни
на обществеността, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната
действителност.
Въпреки това, посоченото в статията, че „Подадената оферта е, както винаги за
тази община, само една от „*****************” ЕООД и познайте, същата фирма е на
Н. СТ. Д..”, всъщност не се оспорва от ищеца. Сам той сочи, че действително не е
имало друг кандидат в процедурата по сочената обществена поръчка, както и че
действително е едноличен собственик на „*****************” ЕООД.
Досежно израза „*****************” ЕООД не разполага с техника и работна
ръка за извършване на строителни дейности, извършва некачествени такива, при
неподходящи климатични условия.“, както вече се отбеляза, в статията всъщност е
отправен въпрос – читатели питат: дали „има достатъчно техника и хора, за да изпълни
поръчката?“. Той може да се тълкува като проява на субективна психическа и
интелектуална дейност, която следва от съобщената информация за осъществената
обществена поръчка в период на годината, в който обективно строителни дейности
биха били извършвани по-трудно, но не излиза извън рамките на свободата на мнение
съгласно чл. 39, ал. 2 Конституцията на Република България.
6
В тази насока е съдебната практика, на която се е позовал и
първоинстанционният съд - Решение № 12 от 6.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012
г., III г. о., ГК, както и Решение № 116 от 24.07.2020 г. на ВКС по гр. д. №1960/2019 г.,
IV г. о., ГК, която този съдебен състав също споделя.
При посочените съображения въззивният съд прима, че исковата претенция е
неоснователна, а при съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея
решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно -
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Относно разноските: Неоснователността на въззивната жалба е предпоставка
за присъждане на деловодни разноски в полза на въззиваемата страна. Такива се
претендират в размер на 300 лв., ангажирани са доказателства за заплащането им, като
възражения по см. чл. 78, ал. 5 от ГПК не са поддържани. Поради това посочената
сума ще бъде възложена в тежест на жалбоподателя.
По обжалваемостта: Настоящото съдебно решение не подлежи на
касационен контрол – спр. императивната разпоредба на чл. 280 ал.3 т.1 от ГПК,
според която от обхвата на касационното обжалване са изключени решенията по
въззивни дела с цена на иска до ********* лв. за граждански дела и до ************
лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение на Районен съд Дупница (ДРС)
№2600199/27.04.2021 г., постановено по гр.д. № 10 от описа на съда за 2021 г.
ОСЪЖДА Н. СТ. Д., с ЕГН **********, с адрес гр. С., ул. „****************“
**********, ******, ДА ЗАПЛАТИ на Л. ЛЮБ. П., с адрес гр. Д., ул. „*******“
********, сумата от ******** лв. (*********), за сторени разноски пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7,
ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7