Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ……/30.11. |
Година 2020 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
на двадесет и девети юли Година 2020
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела
Станчева
като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 1845 по описа за
2019 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са искове с правно
основание чл. 520 от Кодекса за застраховане КЗ), чл. 86 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) и възражение за прихващане с вземане, основано
на чл. 499 ал. 4 изр. последно КЗ, съответно чл. 499 ал. 5 изр. последно КЗ.
В отговор по исковата молба се твърди по
съдебен ред да е установена нищожност на договори по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите и издадена по тях международна карта за автомобилна
застраховка (сертификат „Зелена карта“) поради липса на съгласие. Застъпена е
теза, че като нищожни тези договори лишават застрахования автомобил от
застраховка „Гражданска отговорност“. Твърди по тези полици да са били
изплатени обезщетения за причинени вреди при пътнотранспортни произшествия,
настъпили в чужбина в общ размер 376397,95 лв. Счита, че при нищожност на
застрахователните договори ответникът не дължи застрахователна закрила, а
такава се следва от страна на ищеца. Твърди да е възникнало и задължение за
заплащане на лихва в общ размер от , както и да е заплатена лихва в общ размер
от 43735,99 лв. Прави възражение за прихващане с претендираната
в процеса сума.
В допълнителната искова молба ищецът
поддържа довода си, че не го обвързват решенията, на които се позовава
ответникът, а по същество оспорва договорите за застраховка да са нищожни.
Оспорва също така противопоставеното с отговора вземане като поддържа теза, че
вноската по чл. 520 КЗ не подлежи на възстановяване при никакви обстоятелства.
Смята, че спорът досежно съществуване на вземането го
лишава от ликвидност, съответно изключва възможността с него да бъде извършено
прихващане. Евентуално поддържа довод, че отговорността на Гаранционния Ф. да
обезщети пострадал от риск, покрит от задължителната застраховка предполага
възникнал спор при уреждане на претенцията и последващото
му повдигане смята за невъзможно. Оспорва и да е постъпвало уведомление за
прекратени договори за застраховка преди застрахователното събитие, като
позовавайки се на чл. 574 ал. 1 и 2 КЗ счита за отговорен към пострадалите
именно ответника. Досежно претенцията за законна
лихва оспорва да дължи такава при твърдение, че не е бил сезиран по повод на процесните събития.
В отговор по допълнителната искова молба
процесуалният представител на ответника – адв. Д.С.,
поддържа теза, че нормата на чл. 522 КЗ визира хипотеза на последващо
отпадане на основанието за заплащане на вноските и е неотносима
към липсващо основание за плащане. Оспорва да се позовава на влезли в сила
съдебни решения досежно валидността на договорите за
застраховка като сочи, че очаква този въпрос да бъде изследван в настоящото
производство. Застъпва теза, че порокът на договорите произтича от отсъствие на
страна за застрахован при указаните в полицата индивидуализиращи данни (смърт
на физическото лице или законен представител на страната, юридическо лице),
съответно за липсващ интерес от сключване на договора за посоченото в полицата
лице. Счита, че правилата, включително тълкувани в контекста на Решение на СЕС
по дело С-287/2016, гарантират правата на увредените лица и са неотносими към Гаранционния Ф.. Поддържа теза, че
извършените плащания в полза на НББАЗ касаят задължението на Г. Ф. като счита,
че едва извършеното плащане го легитимира да предяви претенция спрямо
Гаранционния Ф. и без значение остава момента на възникване на спора. Твърди
падежът на предявените вземания да е установен в закон – чл. 499 ал. 4 и ал. 5 КЗ.
По съществото на спора процесуалният
представител на ищеца – юрк. М. поддържа предявените
искове. В писмени бележки застъпва теза, че
способът за погасяване на произтичащото пряко от чл. 520 КЗ задължение
за застрахователя – заплащане на определената вноска, обуславящо и правилото, че
вноската не подлежи на възстановяване. При тези съображения оспорва
възможността за прихващане с това задължение. Евентуално смята, че спор досежно съществуването на застрахователно покритие ангажира
Ф.а само, ако е повдигнат в хода на уреждане на претенцията, но не и след
изплащане на обезщетението. Намира и за недоказано възражението за прихващане с
довод, че постановените съдебни решения без участие на Ф.а не го обвързват.
Застъпва теза, че застраховка може да сключи и всяко лице, различно от
собственика, както и че сключеният договор без представителна власт не
обосновава нищожност поради липса на съгласие, а висяща недействителност, на
която може да се позове единствено лицето, от чието име е сключен договорът.
Поддържа теза, че приетите плащания на премията и подадената информация за
сключен договор обосновава хипотезата на чл. 293 ал. 3 ТЗ, поради което счита
ответника за задължен да плати обезщетение дори и при прогласена от съд
нищожност на застрахователния договор. Смята също така, че неположената грижа
от представителя на ответника при сключване на договорите не е в състояние да
освободи застрахователя от възложената в негова отговорност проверка на застрахователиня риск при сключване на договора, а
евентуален пропуск обосновава отговорност във вътрешните им отношения.
Представя списък за претендираните разноски.
Процесуалният представител на ответника – адв. С., оспорва исковете. В писмени бележки оспорва
законът да предопределя начина за погасяване на задължението по чл. 520 КЗ.
Оспорва процесните полици да са подписвани от
законните представители на юридическите лица. Намира за недоказано и договорите
да са подписани от ползвателите на моторните превозни средства, които смята, че
следва да бъдат изрично идентифицирани в полицата. При тези обстоятелства стига
до извод, че указаният в полицата собственик не подозира за сключването на
застраховката, обуславящо и липса на намерение за обвързване по смисъла на чл.
26 ал. 2 предл. второ ЗЗД. Поддържа теза, че липсващият
подпис в друга част от полиците, както и опроверганото авторство на подписа на А.В.определят
договорите като нищожни, Смята, че застрахователният интерес при договора за
задължителна застраховка предполага ползване на МПС на законно основание –
право на собственост или право на ползване по договор, каквито не са установени
по делото. Застъпва теза, че законът гарантира интереса на третото увредено
лице, поради което утвърдената нему непротивопоставимост
на липсващата яснота за собственика или лицето обичайно управляващо моторното
превозно средство, или досежно наличието на
икономически интерес от сключване на договора не ползва Гаранционния Ф.. Твърди
да са извършени застрахователни измами, довели до поемане отговорността на
неизвестни за застрахователя лица в нарушение на чл. 477 ал. 1 КЗ. Застъпва
теза, че отношенията между застраховател, платил без да дължи и Гаранционният Ф.
намират основание в неоснователното обогатяване като повдигнат спор след
уреждане на претенцията следва да бъде разгледан в обхвата на чл. 59 ЗЗД.
Като обсъди доводите на страните и въз
основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна съдът намира следното:
По делото не се спори, че ответникът не е
заплатил вноска за месец май 2019 г. в размер на 420178,50 лв., чийто размер
съответства на нормативно утвърдения механизъм за формирането й при указан срок
за плащането й – 10.07.2019 г.
На 10.07.2019 г. ответникът е депозирал
пред ищеца изявление за прихващане като на изрично признатото задължение
ответникът е противопоставил свои вземания при твърдение да произтичат от
заплатено обезщетение за вреди, причинени от незастраховани автомобили, лихви
върху главницата, начислено ДДС върху направените разноски и 54,91 лв. –
некомпенсиран остатък от предходно изявление за прихващане от 10.06.2019 г.
Представените от ответника застрахователни
полици, сключени при действието на Кодекс за застраховане от 2007 г. под №№ BG/30/115002235581 (л. 25 от делото), BG/30/115002443219 (л. 26) отразяват подпис за застрахован,
а полици под №№ 30114003055032 (л. 34), 30115000337172 (л. 35), BG/30/115002237272 (л. 40) и BG/30/115002023565 (л. 43) не съдържат подпис за застрахован. Полиците са оформени на
еднотипна бланка с обособено пространство за застрахован при обособени места за
отразяване на собственик и обичаен водач или държател на моторното превозно
средство и адрес на водача.
Представените полици с посочена дата на
сключване след 01.01.2016 г. също са изготвени на
еднотипна бланка с обособено място за посочване и посочени собственик на МПС и
обичаен водач. От представените полици не се установява подпис за застрахован
под №№ BG/30/116001961122 (л. 27), BG/30/116002317246 (л. 33), BG/30/116002708367 (л. 39), BG/30/116000964658 (л. 42), BG/30/116001806755 (л. 44),
Полиците №№ BG/30/116003069544 (л. 28), BG/30/116002305919 (л. 30), BG/30/116002567096 (л. 31), BG/30/116002692028 (л. 32) , BG/30/11600857339 (л. 36), BG/30/116000831485 (л. 37), BG/30/117000315946 (л. 38) , BG/30/116003120433 (л. 41) отразяват подпис за застрахован.
Застрахователна полица BG/30/116002795475 (л. 29) с посочена дата на
сключване 31.10.2016 г. сочи А.В.с указан адрес на територията на Република
България за собственик на лек автомобил марка RENAULT MASTER, идентифициран с номер на рама и без регистрационен номер. От приетата по
делото и неоспорена от страните експертиза се установява, че подписът под
полицата не е положен от нея.
При възприетата фактическа обстановка, относима към повдигнатия в процеса спор, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 520 ал. 1 КЗ застрахователите
със седалище в Република България, предлагащи задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите и/или задължителна
застраховка "Злополука" на пътниците, или застраховка по раздел I от
приложение № 1, са длъжни да правят вноски в Гаранционния Ф.. В процеса не е
повдигнат спор досежно обуславящите това вземане
обстоятелства. Ответникът е регистриран в Република България застраховател и не
спори, че е сключил застраховки с указания в нормата обект на застрахователна
закрила. При тези обстоятелства съдът приема, че за ищеца е възникнало
предявеното в процеса вземане. Липсва повдигнат спор и досежно
броя на сключените застраховки, съответно механизма за остойностяване на
вноската, поради което съдът приема предявеното от ищеца вземане за установено
и по размер.
Спорен между страните е погасителният
ефект на противопоставеното възражение за прихващане.
Законът изрично посочва вземания, чието
реално изпълнение е гарантирано чрез изключена възможност длъжникът да им
противопостави свое вземане – чл. 105 ЗЗД. Вземането на ищеца не е сред
лимитативно посочените като неподлежащи на принудително изпълнение, поради
което и не съществува пречка вместо предписаното от закона реално изпълнение да
бъде погасено чрез освобождаване на Гаранционния Ф. от негово задължение спрямо
застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Ето защо и
налице са условията за изследване съществуването на противопоставените от
ответника вземания. Очертаният от страните спор предполага идентифициране на
принципа, обосноваващ разпределената имуществената тежест от реализирано
застрахователно събитие в обхвата на задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите.
Ответникът основава противопоставените
вземания на обстоятелството, че е платил обезщетение за причинени вреди без да
дължи това – въз основа на нищожни договори за застраховка „Гражданска
отговорност“. Законът утвърждава като правило, че застраховател, пряко
ангажирал се с посрещане на имуществените последици от проявил се
застрахователен риск, е отговорен пред правоимащите –
третите увредени лица (чл. 223 КЗ – отм, приложим за
сключените застраховки до 01.01.2016 г. и чл. 429 ал.
1 КЗ, приложим за сключените застраховки след тази дата). Застрахователят е
отговорен и пред застрахования, но само ако и доколкото той лично е възмездил
ползващите се от застраховката трети на правоотношението лица за причинените им
вреди (чл. 229 КЗ – отм., съответно чл. 435 КЗ). Следователно, непосредствен
обект на защита с този застрахователен договор са законните права на трети
ползващи се лица. Поради тази причина и при частната хипотеза на застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователният риск не произтича
от имуществения интерес на застрахованото лице, а от обективно съществуващата
вероятност в резултат на упражняване на дейност или притежание на вещ,
обуславящи потенциален източник на опасност, да пострадат трети лица. На тази
специфика се основава и задължителният характер на застраховката. Затова и
собственикът, съответно водачът на автомобил са длъжни да обезпечат
отговорността си посредством сключване на договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Техният интерес е ограничен до
възможността да изберат застраховател, а предоставящият задължително
застраховане не може да откаже да сключи застраховката (чл. 462 КЗ).
Следователно предмет на реализация с този договор не е субективният интерес за
застраховател и застрахован, а този на застрашените от потенциално възможни
вреди трети на правоотношението лица (чл. 257 ал. 1 КЗ, съответно чл. 477 ал. 1 КЗ).
Специфично за застрахователното
правоотношение е и принципно и нормативно установеното задължение, че
застрахованият следва да заплати
премията при сключване на самия договор (чл. 192 ал. 1 КЗ – отм., съответно
чл. 367 ал. 1 КЗ), а при договорено разсрочено плащане застрахователят е длъжен
да обяви срока, за който премията е
заплатена (чл. 261 ал. 2 КЗ-отм. и чл. 487 ал. 2 и ал. 3 КЗ).
Застрахователят е свободен да прецени дали да се обвърже и без да е получил
договорената премия или да се освободи от правната връзка, ако разсрочена част
от премията не бъде заплатена в 15 дневен срок след изтичане на договореното
покритие и обезпечено с платената премия или изрично поето покритие преди
заплащане на премията (чл. 202 ал. 2 КЗ-отм. и чл. 368 ал. 4 КЗ). Тази
регламентация пряко обуславя застрахователното покритие от заплатена
застрахователна премия. Понеже застрахователно правоотношение се основава на
поет риск, застрахователят е в правото си да оцени риска, който поема и на тази
основа да определи премията, срещу която е склонен да поеме последиците от
застрахователния риск. Като правило застрахователното покритие се основава на
обезпечено имуществено участие в целево формирания и професионално управляван
от застрахователя Ф.. Следователно, при нормално развили се отношения по
обезпечаване на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите договорената и по правило заплатена премия е предпоставка
избраният от застрахованото лице застраховател да поеме застрахователния риск.
Правилото на чл. 55 ал. 2 КЗ-отм. и чл. 51
ал. 1 КЗ ангажират застраховател, предлагащ задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите да участва във Ф.ирането на Гаранционния Ф.. Законът лимитативно
очертава хипотезите, обуславящи поемане на последиците от увреждане на трети
лица от обособеното имущество под управление на Гаранционния Ф.. Следователно
налага се извод, че застрахователят, предлагащ задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е пряко овластен
да прецени и публично да огласи предпоставките за поемане на този риск и лично
ангажиран да участва при имущественото обезпечаване дейността на Гаранционния Ф..
В тази насока и чл. 273 ал. 4 КЗ (отм.), съответно чл. 499 ал. 5 КЗ при
възникнал спор в хода на уреждане на претенцията при настъпило застрахователно
събитие в чужбина застрахователят дължи да заплати обезщетение, а
компенсационният орган дължи да възстанови платената сума ведно със законната
лихва, ако впоследствие се установи, че той носи отговорност. Темпоралният
елемент от фактическия състав на цитираните правила - в хода на уреждане на претенциите, очертава обичайната и очевидно
желана от правния ред ситуация, доколкото още при проверка на предпоставките за
изплащане на обезщетение застрахователят, съответно Гаранционният Ф. изразяват
становище досежно материалноправната
си легитимация. Законът обаче не придава на този темпорален елемент
поддържаният от процесуалния представител на ищеца правопогасяващ
ефект. Ето защо и за да се ползва от целево обезпеченото имущество под
управлението на ищеца, ответникът дължи да докаже нормативно предписано обстоятелство, ангажиращо отговорността на
Гаранционния Ф..
Всички очертани хипотези на пряка
отговорност на Гаранционния Ф. навеждат на извод, че в резултат на управление
на моторно превозно средство виновно са причинени вреди. Ответникът се позовава
на порок в застрахователните договори, поради което и преценката за основанието
на отговорността на Гаранционния Ф. следва да бъде направена към датата на
сключването им. Нормата на чл. 288 ал. 1 т. 2 б. „а“ КЗ (отм.) обуславя
отговорността на Гаранционния Ф. от две кумулативно предписани обстоятелства:
1) увреждащото моторно превозно средство, обичайно се намира на територията
на Република България и 2) виновният водач няма сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Правилото
на чл. 519 ал. 1 т. 1 предл. 2 КЗ предписва
отговорност за Гаранционния Ф. да поеме застрахователното покритие, когато
виновният водач няма валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“. Настоящият състав приема, че очертаното съдържание на
отношенията между страните – Г. Ф. и застраховател и с оглед нормативно
предписания обхват на отговорността на ищеца, неговата отговорност при
очертаното основание е ограничена до неистински удостоверителни документи,
сочещи да са издадени от застраховател или поради прекратено застрахователно
правоотношение преди изтичане на указания в полицата период на покритие. В тези
хипотези единствено привидният застраховател е формално ангажиран с документите,
удостоверяващи застрахователния договор без обаче да е изразена от негово име
воля да поеме такава отговорност и
при отсъствие на имуществена предпоставка за носене на риска – внесена
застрахователна премия.
Съгласно чл. 261 ал. 1 КЗ-отм. и чл. 487 ал. 1 КЗ наличието на застрахователен
договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите се удостоверява със застрахователна полица и знак, който се
издава от Гаранционния Ф.. По делото не се спори, че процесните
полици са издадени от представител на ответника, отразен в бланките като
посредник. По силата на чл. 36 ал. 2 ЗЗД ответникът е обвързан от правните
последици, което ще рече, че е ангажиран от писмено изразената от негово име
воля дори и когато неговият представител не е следвал дадени предписания.
Невъзможността за идентификация на волеизявяващия за
застрахован предпоставя отговорност във вътрешните
отношения между застрахователя и лицата, на които е доверено сключване на
застрахователните договори. С оглед относителния характер на облигационното
правоотношение подобни отношения са непротивопоставими
на ищеца, а евентуална вреда в патримониума на
ответника, произтекла от неизпълнение на дължимото обосновава отговорността на
представителя.
Поддържаната от ответника теза предполага в
тежест на Гаранционния Ф. да бъде възложена вреда, която не произтича от
очертаните в закона обстоятелства – виновно причинени вреди при управление на
МПС без да е обезпечен този риск от избран застраховател от застрахования.
Изборът на застрахования дори и да съществува пречка за идентификация на волеизявилото лице и безспорното в случая заплащане на
застрахователните премии пряко ангажира ответника да поеме застрахователния
риск. Дори да се приеме, че извършеното плащане води до вреда в неговия патримониум, тази вреда не подлежи на покритие от целево
формирания Ф. под управлението на ищеца. Напротив, законът пряко ангажира застраховател,
сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да обезпечи Ф.ово дейността на Гаранционния Ф. като отдели ресурс от
осъществяваната на свой риск и за своя сметка. Неположената грижа от натоварени
от застрахователя лица да го представляват при предоставяне на застрахователни
продукти се включва в обхвата на поетия риск, а евентуално недължимото платено
подлежи на възстановяване в рамките на непротивопоставимо
на Гаранционния Ф. облигационно правоотношение. Дори да се приеме, че на
представителя на ответника е била неясна самоличността на договарящия като застрахован,
това не сочи на застрахователна измама, ангажираща Гаранционния Ф. да поеме
имуществената тежест от увреждането.
Дори хипотетично да се приеме, че
недействителността на застрахователния договор се включва в очертания обхват на
несключена, съответно невалидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“,
такъв порок в случая не се установява. Несъмнено правната връзка предполага
яснота за волеизявяващите страни, но липса на
съгласие предпоставя отсъствие на изразена воля.
Подписаните полици отразяват положен
подпис за застрахован обективират изразена воля.
Качеството застрахован и според бланката на застрахователните полици еднозначно
е признато както за собственика на индентифицираното
в полицата моторно превозно средство, така и за обичайния му водач или негов държател.
Самата полица не предписва изискване да бъде подписана от собственика, а възможността
договорът да бъде сключен и от друго лице пряко произтича от нормата на чл. 483
ал. 1 т. 1 предл. второ КЗ. Макар и да не е посочено
изрично в КЗ-отм. тази възможност произтича от общото правило на чл. 223 ал. 1 КЗ-отм. При нормативно очертания
обхват на застрахователно покритие така сключената застраховка ще ползва
собственика макар и той да не е изразил съгласие за сключване на договора. Ето
защо без значение в настоящото производство остава дали положените подписи
принадлежат на законните представители на
посочените в полиците юридически лица като собственици на автомобилите. Както
бе указано и в хода на производството производството
по чл. 193 ГПК е предвидено от закона средство за преодоляване на нормативно
утвърдено предположение, че подписаният документ отразява изявление на указания
в документа негов автор – чл. 180 ГПК. Установяват се положени подписи, които
еднозначно могат да бъдат свързани именно с указаните в полиците обичайни
водачи, съответно държатели на моторното превозно средство. Липсва оспорване на
авторството на изрично посочените физически лица, обосноваващо развитие на
производството по чл. 193 ГПК с изключение на развитото по отношение на полица №
BG/30/116002795475.
По делото не се спори, че при управление
на моторното превозно средство, описано в полица № BG/30/116002795475 увреждането е настъпило в чужбина. Не се установява обаче това
моторно превозно средство да е било регистрирано в Република България. Напротив,
изрично на предвиденото за целта място е отбелязано, цитат: „Без регистрац“. Правилото на чл. 483 ал. 1 т. 1 КЗ свързва
задължението за сключване на застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите с наличие на регистрация на моторното превозно средство в
Република България. Задължение произтича и за приобретателя
на моторно превозно средство с чуждестранна регистрация, но текстът на чл. 489
ал. 5 КЗ изрично лимитира периода на покритие на
сключената при тези условия застраховка до 30 дена. Нормата на чл. 557 ал. 1 б.
„б“ КЗ, действал към момента на сключване на договора, а следователно и към
момента на настъпилото увреждане, очевидно обусловил безспорното в процеса плащане,
свързва отговорността на Гаранционния Ф. с 30-дневен срок от придобиване на
доставено в страната и нерегистрирано моторно превозно средство или с неизпълнение
на предписаното задължение за сключване на временна застраховка. Ответникът не
твърди увреждането да е настъпило в установения времеви период, който обаче, по
изрично предписание, очертава времевия обхват на отговорност на Гаранционния Ф.
за нерегистрирано в Република България моторно превозно средство.
Дори хипотетично да се приеме, че срокът е
започнал да тече от датата на сключване на договора – 31.10.2016 г. и съответно
събитието е настъпило в рамките на месец ноември 2016 г., неустановеният автор
на положения подпис не обосновава нищожност на договора. Опроверганото
авторство на документа действително препятства идентификацията на физическия автор
на изявлението, но тази неяснота сама по себе си не сочи на липсващо съгласие. Положеният
подпис еднозначно потвърждава постигнато съгласие, а невъзможността за
идентификация на волеизявилото лице произтича от
действията на съставителя на полицата, за когото не се спори, че е ангажиран от
застрахователен посредник на ответника – „К. Ф.“ ЕООД. Действително законът
утвърждава писмената форма като такава за действителност на договора. Формата обаче
е средство за удостоверяване факта на волеизявлението. Застрахователният
договор е абсолютна търговска сделка, поради което и приложение намира правилото
на чл. 293 ал. 3 ТЗ. По силата на тази норма представляваната при оформяне на
сделката страната търговец не може да се позове на липсващата форма, ако от
поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Полицата сочи на поето
задължение за плащане на застрахователна премия на датата на сключването му. Полицата
отразява положен екземпляр от уникален код, удостоверяващ сключената
застраховка „Гражданска отговорност“. Ответникът не оспорва, че премията е
заплатена, а положеният знак позволява еднозначен извод за удостоверено застрахователно
покритие и то към датата на оформяне на документа – 31.10.2016 г. Платената
сума от лице, различно от посоченото в документа, позволява да се заключи, че представителят
на ответника не е оспорил действителността на устно заявеното съгласие,
очевидно обусловило и признатото от ответника плащане на застрахователната
премия. Както бе посочено вече възложените действия другиму ангажират ответника
да поеме както ползата – предадената сума, така и тежестите – неоспорената
действителност на изявлението.
Ответникът не твърди да е открадната самоличността
на А.В., но дори хипотетично да се приеме за налична именно тази хипотеза, тя
отново не сочи на законен негов интерес, противопоставим на Гаранционния Ф..
Стана дума, че законът го задължава да сключи предлаганата застраховка без да
държи сметка за личността на застрахованото лице, като изрично е лишен от
възможността да прекрати договора в случай на промяна на собствеността – чл.
491 ал. 1 КЗ. Това законодателно решение може да бъде обяснено със спецификата
на правоотношението, разпростиращо застрахователно покритие и спрямо лица, за
които застрахователят обективно не е бил в състояние да прецени степента на
поетия риск. Застрахователният интерес произтичащи от съществуването на риск от
увреждане и не се влияе от личността на собственика. Следователно, евентуална
неяснота за самоличността на волеизявилото лице вместо
А.В.не обосновава невалидно сключена застраховка. Както бе посочено вече изразеното
от съгласие от името на ответника и получената премия го да поеме отговорността
към третите увредени лица.
Липсващият подпис за застрахован в част от
представените по делото полици предвид признатото от ответника плащане на
застрахователната премия не обективира липсващо
съгласие, а сочи на неизразено в предписаната форма воля за обвързване. По
изложените вече съображения пропускът за писменото удостоверяване на
изявлението обвързва ответника по силата на чл. 293 ал. 3 ТЗ – не се спори, че
застрахователните премии са приети.
По изложените съображения предявеният иск
за главницата следва да бъде уважен в пълен размер.
Законът овластява
съда да се произнесе с нарочен диспозитив по
предявено за защита право, доколкото е предявен иск. Възражението за прихващане
не отговаря на този критерий, а обосновава защитно средство. Следователно, отреченото
съществуване на противопоставените възражения не предполага изрично произнасяне
в диспозитива.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД
Страните не
спорят, а и доказателствата позволяват еднозначен извод, че ответникът е бил
уведомен за дължимата вноска с падеж на 10.07.2019 г. При положение, че
плащането не е извършено в рамките на този ден ответникът е изпаднал в забава. Не
се установява вземането да е погасено и към датата на предявяване на иска,
поради което дължи обезщетение за целия исков период. Нормата на чл. 86 ал. 1 ЗЗД
определя необоримо предположение, че неизпълнено в срок парично задължение
поражда вреда като утвърждава и механизъм за определяне размера на
обезщетението. Претендираната сума съответства на
дължимия размер, определен при условията на чл. 162 ГПК, поради което следва да
бъде уважена изцяло и така предявената претенция.
По
искането, предявено при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният
закон утвърждава изключение от изискването съдът да утвърди предявено за защита
вземане по основание и размер досежно начислена лихва
след предявяване на исковата молба. Тъй като не се установява главницата да е
погасена и в хода на производството до приключване на устните състезания,
следва да бъде присъдена ведно със законната лихва до окончателното й плащане.
По разноските
При установения изход от спора направените от ищеца и
доказани в процеса разноски – заплатена държавна такса, следва да бъдат
възложени в тежест на ответника.
Ищецът е защитаван
от юрисконсулт, поради което ответникът дължи да заплати възнаграждение за един
адвокат. С оглед обема на противопоставените възражения и предвид броя на
съдебните заседания, пряко свързани с инициирани от ответника процесуални
действия, съдът приема делото за усложнено от правна и фактическа страна,
обосноваващо възнаграждение в размер на 450 лв.
При установения
изход от спора ответникът няма причина да очаква възстановяване на сторените
разноски, а с оглед нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК настоящият състав приема,
че така формираната воля дължи изрично да оповести с диспозитива
на решението.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „З.А.Д.Д.Б.:Ж.И
З.“ АД, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
Г. Ф. с адрес *** както следва:
1. на основание чл. 520 ал. 1 КЗ сумата 420178,50
лв. – вноска за месец май 2019 г., ведно със законната лихва на основание
чл. 86 ал. 1 ЗЗД, считано от 13.09.2019 г. до окончателно изплащане на сумата;
2. на основание чл. 86 ЗЗД сумата 7469,84 лв. –
законна лихва върху сумата 420178,50 лв. за периода 11.07.2019 г. – 12.09.2019
г., включително;
3. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата 17105,93 лв. – разноски пред Софийски градски съд;
4. на основание чл. 78 ал. 8 ГПК сумата 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение в
производството пред Софийски градски съд.
ВЪЗЛАГА направените разноски от „З.А.Д.Д.Б.:Ж.И З.“ АД
в негова тежест.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна
жалба пред Апелативен съд –София в двуседмичен срок от връчване на препис от
настоящото, а в частта за разноските – по реда и при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: