РЕШЕНИЕ

 

                                                          гр.София, 18.05.2023 г.

 

                                                          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова

                                                                                                            мл.с.  Бетина Бошнакова  

при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4 285 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 20022102 от 25.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 68 137/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав С.Д.В.Р. иск е осъдена да заплати на Б.Г.К., ЕГН ********** на основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР сумата 1 280,89 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2019 г. до погасяване на задължението, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 187,96 лева – обезщетение за забава върху това възнаграждение за периода от падежа на всяко отделно вземане до 21.11.2019 г.    

              Със същия акт С.Д.В.Р. е осъдена да заплати на Б.Г.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 332,82 лева – разноски по делото, както и по сметката на Софийски районен съд сумата 58,75 лева – държавна такса и 250,00 лева – възнаграждение за вещо лице.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника С.Д.В.Р.. Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на производствените правила. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице извънреден труд, положен от страна на ищеца; че незаконосъобразно е извършено преобразу-ването на часовете нощен труд в дневен като положен извънреден труд; че в случая съществува самостоятелна правна уредба относно отчитането и заплащането на нощния труд на служите-лите на МВР и не следва да се прилагат чл.9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, както и общия граждански закон – Кодекс на труда /КТ/. Посочено е и че в МВР е разрешено полагането на 8 часа нощен труд за разлика от другите държавни служители и тези по КТ; че полагането на нощен труд, който е в рамките на установеното работно време, не се явява извънреден такъв, както и че правата и задълженията на служителите на МВР са регламентирани от специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, поради което не следва да се прилагат избирателно нормите на КТ и подзаконовите му нормативни актове, както и че правното положение на служителите в МВР не е неравностойно спрямо тези по КТ и ЗДСл, предвид предоставените от законодателя на същите допълнителни материални блага и компенсации.

              Моли въззивния съд да отмяна обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендира присъждането на разноски по делото.

              Ответникът по жалбата – Б.Г.К.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло като неоснователна. Поддържа се, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено; че е налице нормативна празнота, която да налага субсидиарно приложение на КТ и НСОРЗ. Претендира присъждането на разноски по производството.

              Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, по-ради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевира-ните в жалбата доводи.

              Анализът на събрания по делото доказателствен материал и приетите за безспорно факти в производството обосновават безспорния извод, че в исковия период: 21.11.2016 г. – 21.11.2019 г., страните по спора са били в служебно правоотношение, по силата на което ищецът Б.Г.К. е изпълнявал длъжността „младши инспектор“ към 07 РУ-СДВР, като е работил на смени по график, вкл. и през нощта – от 22,00 ч. до 06,00 ч., при сумарно отчитане на работното време на тримесечни периоди.  

              Не се спори в процеса, което е видно и от приетото заключение на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Мимоза Влъчкова, че за процесния период служителят Б.К. е положил 1 297 часа нощен труд в 162 броя дежурства; че за отработените часове за този вид труд на ищеца е заплатено допълнително възнаграждение по смисъла на чл.179, ал.1 ЗМВР в размер на 324,15 лева, както и че нощният труд ,положен от Б.Г.К., не е превръщан в дневен с коефициент 1,143 /8ч:7ч/ и че няма начисляван извънреден труд на това основание. Вещото лице е посочило и че при приравняване на отработените часове нощен труд към дневен такъв с коефициент 1,143 се получава разлика в размер на 185,50 часа.

              Предмет на инстанционен контрол във въззивното производство са предявените при условията на обективно съединяване осъдителни искове от страна на ищеца с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с по чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г./ за заплащане на сумата от 1 280,89 лева, представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите и на основание по чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 187,96 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.01.2017 г. до 21.11.2019 г.

              По делото безспорно е установено, че в периода: 21.11.2016 г. – 21.11.2019 г. между страните в процеса е съществувало валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът в качеството му на „младши инспектор“ в 07-РУ при СДВР, е полагал труд на 12-часови дежурства по график, включително и през нощта при сумарно изчисляване на работното време.

Спорните в производството въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от визираната наредба, или се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, и оттук дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9, ал.2 НСОРЗ.

              Отговорът на тези въпроси е даден в Тълкувателно решение № 1 от  15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата, съобразно нормата на чл.130, ал.2 ЗСВ, разяснения на същото при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

              Предвид разпоредбата на чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по аналогия, е необходимо да има празнота в закона. Както е прието в мотивите на визираното  тълкувателно решение, които настоящият състав напълно споделя, ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. С императивната норма на чл.187, ал.1 ЗМВР е предвидено, че нормалната продължи-телност на работното време е 8 часа дневно /40 часа седмично при 5-дневна работна седмица/, като по смисъла на чл.187, ал.1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден е разположен – в „светла“ част на деня или през нощта – в „тъмната“ му част, която е от 22,00 часа до 06,00 часа. Съпоставката на нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР с тази на чл.140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Установената с нормите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от системата на МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР, а именно: защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред, пожарна безопасност и защита на населението.

              Разпоредбите на чл.179 и чл.187, ал.9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането и заплащането му да се извършват със съответни актове – наредба и заповед на министъра на вътрешните работи. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби /действали в исковия период/ липсва правило като това на чл.9, ал.2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощните часове в дневни.

              От друга страна, случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към разглежданите служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – 8 часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се полага – през деня или през нощта. При изготвянето и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служителите на МВР се обезщетяват със съответни компенсаторни механизми: допълнително възнаграждение за прослужено време – чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годи-шен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, ал.6 и ал.7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл.69 КСО/ и др.

              Решаващият състав на СГС поддържа застъпеното в мотивите на тълкувателното решение становище, че изложеното разрешение съответства и на правото на ЕС. С решение от 24.02.2022 г. по дело № С-262/2020 г. на Съда на Европейския съюз /СЕС/, 2 състав, образувано по преюдициално запитване на РС-Луковит – т.49, т.51 и т.55, се приема, че Директива 2003/88/ ЕО не съдържа указание за дадена разлика или съотношение между нормалната продължител-ност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня, но следва да се следи за това за полагащите труд през нощта да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд. Съгласно решението на СЕС член 8 и член 12, б.„а“ от Директива 2003/88/ЕО следва да се тълкуват в смисъл, че не се налага да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.

              В цитирания акт СЕС е обосновал извод и че чл.20 и чл.31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава-членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел. Такава цел в случая е установена във визираната по-горе норма на чл.2, ал.1 ЗМВР, като разликата в третирането е съизмеримо с тази цел.

              С оглед изложеното въззивната инстанция намира, че в дадения казус не е налице положен от ищеца и незаплатен от СДВР извънреден труд за исковия период.

              Поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г./, предявеният иск на това основание срещу ответната дирекция относно главното вземане ищеца Б.К. за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 1 280,89 лева за 185,50 часа извънреден труд за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения от него нощен труд с коефициент 1,143, се явява неоснователен и като такъв същият подлежи на отхвърляне.

              При приетия изход на спора по отношение на търсената главница, като неоснователна следва да се отхвърли и претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД на стойност от 187,96 лева и период: 01.01.2017 г. – 21.11.2019 г., тъй като това задължение е акцесорно и се обуславя от съществу-ването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в конкретната хипотеза не е налице.

              Поради несъвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на изхода от спора, решението на СРС като неправилно следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени изцяло.

              Като последица от това решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, касаеща присъдените в полза на ищеца разноски в размер на 332,82 лева, както и в частта, в която СДВР е осъдена да заплати в полза на СРС държавна такса в размер на 58,75 лева и разноски за възнаграждение за вещо лица в размер на 250,00 лева.

            С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъдят разноски за държавна такса по жалбата в размер на 29,40 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева - за двете инстанции на основание чл.78, ал.8 ГПК. На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна не се дължат разноски за настоящото производство.  

              Воден от горното, Съдът

 

                                                        Р    Е    Ш    И:

 

              ОТМЕНЯ решение № 20022102 от 25.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 68 137/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав, с което С.Д.В.Р. към МВР е осъдена да заплати на Б.Г.К., ЕГН ********** на основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г./ сумата 1 280,89 лева, представ-ляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2019 г. до погасяване на задължението; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 187,96 лева – обезщетение за забава върху това възнаграждение за периода от падежа на всяко отделно вземане до 21.11.2019 г. и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 332,82 лева – разноски по делото, както и в частта, в която С.Д.В.Р. е осъдена да заплати по сметката на Софийски районен съд сумата 58,75 лева – държавна такса и 250,00 лева – възнаграждение за вещо лице, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

              ОТХВЪРЛЯ предявените от Б.Г.К., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** срещу С.Д.В.Р., с адрес: гр.София, ул.„*******осъдителни искове с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г./ за заплащане на сумата     1 280,89 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд от 185,50 часа за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху нея, считано от 26.11.2019 г. до окончателното й заплащане, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 187,96 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.01.2017 г. до 21.11.2019 г., като неоснователни.

 

              ОСЪЖДА Б.Г.К., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** да ЗАПЛАТИ на С.Д.В.Р., с адрес: гр.София, ул.”****І“ **сумата 129,40 лева /сто двадесет и девет лева и четиридесет стотинки/ – разноски по делото.            

                         

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК.

 

 

 

 

                           

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.