Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 19.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд,
гражданско отделение, втори въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия Цончев гр. д. 623 по описа за 2018 година на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на адв.
Г.Я., пълномощник на Д.В.П. – ответник в първоинстанционното
производство, против Решение № 25/27.06.2018 г., постановено по гр.д. №
525/2015 г. по описа на РС – С.. С него е признато за установено по отношение
на О.В.Б., Д.В.П., Т.В.Т., В.К.А., В.К.Н., С.Д.П., Н.Д.П., Н.Д. А. и Д.Д.Г., че ищецът Б.И.Д. е собственик на недвижим имот:
ДВОРНО МЯСТО с площ от 736 кв.метра, находящо се в
землището на село К., местност „Грамада“, обособено като самостоятелен имот с
проектен номер 002363 в скица, находяща се на стр. 12
от делото, попадащо в имот № 002072.
На
основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменено Решение № R1009/26.09.1996 г. на ПК – Д., с което
на наследниците на В.Н. Й. е бил възстановен имот № № 002072, в частта му касаеща процесния имот с площ от
736 кв. метра, находящ се в строителния полигон на
село К., местност „Грамада“, обособено като самостоятелен имот с проектен номер
002363 в скица, находяща се на стр. 12 от
делото.
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответниците са осъдени
да заплатят солидарно на ищеца направените по делото разноски в размер на 795
лева съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивницата навежда, че обжалваното решение е постановено
при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния
закон. Оспорва фактическите изводи на съда. Твърди, че предвид заключението на
съдебно-техническата експертиза не може да бъде направен сигурен извод относно
идентичността на процесния имот с имота, описан в
Нотариален акт № 77, том II,
дело № 595/1991 г. В нарушение на съдопроизводствените
правила съдът е изградил вътрешното въз основа на предположения. Не е имал
основание да отменя решението на ПК – С.. Необоснован и неправилен е изводът,
че имотът има селищен характер. Липсва отговор на възражението, че процесният имот не може да бъде придобит по давност.
Аргументи за последното черпи от различие между установения начин на ползване и
кадастралния му статут. Площта на имота е по-малка от 3 дка, каквато е
минимално изискуемата по закон за обособяване на земеделски имот. Построяването
на масивна жилищна сграда върху земеделска земя, която не е търпим строеж по смисъла
на пар. 16, ал. 1 от ЗУТ, е в противоречие с материалноправната уредба и правонарушителят няма право да
свои такъв имот, поради неправомерното си поведение, както и да черпи права от
него. Във връзка с гореизложеното претендира отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
В депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК
отговор въззиваемият Б.И.Д. чрез пълномощника си адв. А.В. оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че е придобил имота чрез изтекла
в негова полза придобивна давност. Дядото на ищеца е
придобил имота и тъй като е бил единственият му жилищен имот, по силата на
Примерния устав на ТКЗС, е запазил собствеността в реални граници. От
свидетелските показания се установява, че имотът никога не е влизал в ТКЗС и е
бил гражданския оборот. Съдът с основание не е кредитирал показанията на св. В.
А., тъй като са изолирани. Поддържа изводът, че имотът не подлежи на реституция
по ЗСПЗЗ, доколкото не представлява земеделска земя. Въз основа на изложеното
моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
В съдебно
заседание виззивницата,
чрез процесуалния си представител - адв. Я., поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираните
от адв. В..
Процесуалният
представител на въззиваемия Д. – адв.
А.В., моли жалбата да бъде оставена без уважение, като първоинстанционното
решение бъде потвърдено.
Въззиваемите, ответници в първоинстанционното производство – Т.Т.,
Н.А. и В.Н. изразяват несъгласие обжалваното решение. Твърдят, че процесната земя е отнета от баща им, а към днешна дата
трябва да правят разноски за това.
Въззиваемата В.А. предоставя на съда.
В депозирана
по реда на чл 149, ал. 3 ГПК писмена защита от
процесуалния представител на въззивницата се сочи, че
независимо от заключението на вещото лице, че за местността „Грамада“ няма
одобрен строителен полигон и никога не е имало действащи кадастрални и
регулационни планове, съдът е направил необоснован извод, че земята не е със
статут на земеделска. Като следствие от него е осъществен недопустим косвен
съдебен контрол върху издаденото в полза на ответниците
решение на ПК – С.. Твърди, че в периода от време, през който въззивамият Д. претендира, че е упражнявал давностно владение и е построил жилищна сграда, в сила е
бил Закона за опазване на обработваемата земя и пасищата. Липсват доказателства
да е спазена процедурата по чл. 5 и процесният имот
да е получил селищен характер. Фактическото ползване на неземеделска земя за
жилищни нужди съставлява грубо нарушение на установения правен ред и не може да
има като резултат придобиване на имота по давност.
В депозирана
по реда на чл 149, ал. 3 ГПК писмена защита от
процесуалния представител на въззивамия Д. чрез
анализ на събраните доказателства се развиват доводи, че последният е придобил
недвижимия имот на основание изтекла в негова полза придобивна
давност. Акцентира се, че имотът не подлежи на земеделска реституция, защото не
земеделска земя по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В случая първоинстанционното решение е валидно.
То е допустимо
в частта, с която първоинстанционния съд се е
произнесъл по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. В частта, с
която на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК частично е отменено Решение № R1009/26.09.1996 г. на ПК –
Д., решението е недопустимо, тъй като липсва такова отправено от ищеца искане и
на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено.
В останалата
част като краен резултат актът е правилен, поради което следва да бъде
потвърден.
От Нотариален
акт № 364, том I, дело № 548/1968 г. се установява, че В. Й., наследодател на ответниците – видно от удостоверение за наследници, е
признат за собственик по давностно владение на дворно
място, находящо се в землището на село К., Софийски
окръг от 2 500 кв.м., намиращо се в местността „Грамада“, извън
регулационния план в селищната част на селото при съседи: от три страни места
на ДЗС – гара Д. и път, заедно със построената върху мястото паянтова жилищна
сграда около 60 кв. м.
От Нотариален
акт № 80, том I, дело №
184/1969 г. се установява, че В. Й. е сключил договор за покупко-продажба, чрез
който е прехвърлил на Д. А. М. – дядо на ищеца, правото на собственост върху
дворно място, находящо се в землището на село К.,
Софийски окръг от 2 500 кв.м., намиращо се в местността „Грамада“, извън
регулационния план в селищната част на селото при съседи: от три страни места
на ДЗС – гара Д. и път, заедно със построената върху мястото паянтова жилищна
сграда около 60 кв. м.
С протоколно
определение от 25.06.1985 г., постановено по гр.д. № 1985 г. по описа на РС –
С., чрез съдебна спогодба е одобрена доброволна делба между наследниците на Д.
М. – Л. И. М.а (съпруга), Г.Д. А. (син), И. Д. А. (син) и В. Д. А.а (дъщеря),
съгласно която дворно място, находящо се в землището
на село К., Софийски окръг от 2 500 кв.м., намиращо се в местността
„Грамада“, извън регулационния план в селищната част на селото при съседи: от
три страни места на ДЗС – гара Д. и път, заедно със построената върху мястото
паянтова жилищна сграда около 60 кв. м. е разделено, като са обособени четири
отделни дяла. Относими към предмета на доказване в
настоящия спор са дял II, с който И. Д. А. е получил в изключителна собственост и
владение недвижим имот, находящ се в с. К.,
местността „Грамада“, Софийски окръг – дворно място с пространство от 736 кв.м.
при съседи: път, В. Д., гора и АПК и дял
IV, с
който Г.Д. А. е получил в изключителна собственост и владение недвижим имот, находящ се в с. К., местността „Грамада“, Софийски окръг –
дворно място незастроено с пространство от 736 кв.м. при съседи: път, В. Д.,
гора и АПК.
С Нотариален
акт № 29, том I, дело №
49/1987 г. на И. Д. А. е признато право на собственост по наследство от баща си
и делба недвижим имот, находящ се в с. К., местността
„Грамада“, Софийски окръг – дворно място с пространство от 736 кв.м. при
съседи: път, В. Д., гора и АПК.
От
Нотариален акт № 77, том II, дело
595/1991 г. се
установява, че И. Д. А. е сключил договор за покупко-продажба със сина си
Б.И.Д., чрез който му продал недвижим имот, находящ
се в с. К., местността „Грамада“, Софийски окръг – дворно място с пространство
от 736 кв.м. при съседи: път, В. Д., гора и АПК.
С Решение № R1009/26.09.1996 г. на ПК –
Д. на ответниците в първоинстанционното
производство, наследници на В.Н. Й., е възстановено право на собственост в
стари реални граници на нива от 6.955 дка, пета категория, местност „Грамада“,
представляваща имот № 002072 по картата на землището.
От
изготвената, приета и неоспорена от страните по делото съдебно-техническа
експертиза, която настоящият състав намира за компетентно и обективно
изготвена, се установява следното:
Територията на
процесния имот е разположен в близост до урбанизирана
територия „спирка Калотино“, но не попада в нея.
Същият не е бил част от кадастрален или регулационен план на с. К.. Липсват
разписни листове и през всички години територията е била неурегулирана. Първият
графичен материал, в който е отразен имотът, е КВС на землището на с. К..
За местността
„Грамада“ по КВС няма одобрен строителен полигон. Процесният
имот може да се индивидуализира точно единствено по проекто-скица
(л. 12 от гр.д. № 525/2015 г. на РС – С.), представена от ищеца.
Не са
установени кадастрални или регулационни планове за имота с проектен
идентификатор № 002363, предмет на делото. Последният е идентичен с част от
имот № 002072 по КВС на землището на с. К., възстановен на ответниците
в първоинстанционното производство.
Достъпът до процесния имот е посредством земен път, отбивка
от главния път за населеното място, заграден е с прозивна
ограда. Заграденото място се обработва, застроено е и по външни белези има
селищен характер.
От т. 7 на съдебно-техническата
експертиза се установява, че имотът, описан в Нотариален акт № 80, том I, дело № 184/1969 г., е
идентичен с имота, предмет на протоколно определение от 25.06.1985 г.,
постановено по гр.д. № 1985 г. по описа на РС – С., с което чрез съдебна
спогодба е одобрена доброволна делба между наследниците на Д. М..
Имотът, описан
в Нотариален акт № 29, том I, дело
№ 49/1987 г., е идентичен с имота, описан в Нотариален акт № 77, том II, дело № 595/1991 г.
Имотът, описан
в Нотариален акт № 77, том II,
дело № 595/1991 г. е идентичен с частта от имота, обособена в дял II с протоколно определение
от 25.06.1985 г., постановено по гр.д. № 1985 г. по описа на РС – С., с което
чрез съдебна спогодба е одобрена доброволна делба между наследниците на Д. М..
Съобразно
данните в обстоятелствената част на заключението вещото лице изразява мнение,
че процесният имот с проектен идентификатор № 002363
ситуационно отговаря на дял IV,
обособен с протоколно определение от 25.06.1985 г., постановено по гр.д.
№ 1985 г. по описа на РС – С., с което чрез съдебна спогодба е одобрена
доброволна делба между наследниците на Д. М.. Поради това според вещото лице
най-вероятно е налице идентичност на процесния с
имота, предмет на Нотариален акт № 80, том I, дело № 184/1969 г. и не е налице идентичност на процесния имот с имота, предмет на Нотариален акт № 77, том
II, дело 595/1991 г., с който документ ищецът претендира, че се легитимира като
собственик.
Мнението на
вещото лице, че процесният имот ситуационно отговаря
на дял IV, обособен с
протоколно определение от 25.06.1985 г., постановено по гр.д. № 1985 г. по
описа на РС – С. и не е идентичен с имота, предмет на Нотариален акт № 77, том
II, дело 595/1991 г. намира подкрепа в част от гласните доказателства, обективирани в показанията на свидетелите П. П., Г.П. и С.
С., поради което следва да бъде споделено.
От разпитите
на всички свидетели се установява, че наследодателят на ответниците
е продал на дядото на ищеца недвижим имот с площ над два декара. Св. П. П. и
Г.П. твърдят, че това е станало преди повече от 50 години. Установява се още,
че ищецът е построил къща в част от имота, който наследодателят на ответниците е продал на дядото на ищеца. Свидетелите по
делото сочат различен период на реализация на строежа – най-малко преди 15
години според св. А., 1986 г. според св. С., повече от 20 години според св. П.
П. и преди около 30 години според св. Г.П..
От показанията
на св. П. се установява, че след като наследниците на Д. М. извършили делба,
бащата на ищеца - И. А., заградил процесния имот с ограда, която никога не е местена. За
съществуването на ограда свидетелства и В. А.. От показанията на св. Г.П. и П.
П. се установява, че в къщата, построена от ищеца, Б.Д. живее от повече от 20
години. Той продължава да го прави и към настоящия момента и не им е известно
някой да е оспорвал правото му на собственост.
От показанията
на св. Г.П. се установява, че недвижимият имот, в който ищецът е построил
къщата си, предмет на настоящия спор, никога не е внасян в ТКЗС. Свидетелите П.
П. и С. С. сочат, че посоченият имот никога не е обработван от ТКЗС.
Съдът не
кредитира показанията на св. С., в частта, в която твърди, че имотът е внесен в
ТКЗС. Това твърдение противоречи на показанията на св. Г.П., които настоящия
състав намира за подробни, логични и последователни, така и на част от
писмените доказателства по делото Нотариален акт № 364, том I, дело № 548/1968
г., Нотариален акт № 80, том I, дело № 184/1969 г., протоколно определение от
25.06.1985 г., постановено по гр.д. № 1985 г. по описа на РС – С.. Свидетелят
не разкрива никаква конкретика или факти въз основа
излага, че имотът е одържавен. На следващо място при наличието на изброените
документи не може да се приеме, че обективираните
сделки са нищожни поради противоречие с чл. 10, ал. 3 от Примерния устав на
ТКЗС (отм.), както и че не са произвели вещнопрехвърлително
действие. Нотариусът, респективно съдът, се е уверил, че в полза на
наследодателят на ответниците е изтекла придобивна давност, впоследствие, че същият е собственик на
продадения имот и че са изпълнени всички условия за оформяне на правната
сделка. По същия начин стои въпросът с одобрената чрез съдебна спогодба
доброволна делба. До оборването им цитираните актове се ползват с материална доказателствена сила и доказват, че приобретателят
е станал носител на съответното вещно право. Доказателствената
тежест при оспорване е в тежест на страната, която оспорва чрез провеждане на
обратно доказване. Такова не е проведено от въззивницата
и ответниците в първоинстанционното
производство, тъй като не са ангажирани доказателства сочещи на вероятна
основателност на твърдението, че процесният имот е
внесен в ТКЗС. Последното не би могло да стане единствено въз основа на твърде
общите показанията на св. С., като за сметка на тях бъдат игнорирани
показанията на св. Г.П. и действията на изброените длъжностни лица, които
практически подкрепят твърденията на свидетеля. Трябва да се отбележи и че св.
С. не сочи и никакъв приблизителен период, в който твърди, че имотът е внесен в
ТКЗС, което допълнително засилва съмнението в достоверността на показанията. В
случая моментът на претендираното одържавяване е от
съществено значение, тъй като съобразно установената фактология
в подкрепа на тезата въззивницата би било единствено,
ако се установи, че имотът е внесен в ТКЗС в периода между 06.11.1968 г.,
когато общият наследодател на ответниците в първоинстанционното производство е придобил дворно място от
2500 дка, в което попада процесния имот и 13.05.1969
г., когато чрез покупко-продажба той е продал имота на наследодателя на ответниците. Внасяне на имота в кооперативно стопанство
преди първата дата би означавало, че наследодателят на ответниците
никога не е притежавал право на собственост върху дворното място, предвид
невъзможността за придобиване по давност на имоти, включени в ТКЗС, изводима от
чл. 10 от Примерния устав на ТКЗС. Внасяне на имота в кооперативно стопанство
след втората дата е без правно значение, тъй като наследодателят на въззивницата не е имал право на собственост върху процесния имот към момента на одържавяване. И в двете
посочени хипотези имотът не би могъл да бъде предмет на реституция на
наследниците на В. Й.. Предвид изложените съображения следва да бъде приети за
достоверни показанията на Г.П., като бъде прието за установено, че процесният имот не е внасян в ТКЗС.
При така
възприетите фактически положения съдът намира следното от правна страна:
Предявен е иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. И двете страни се легитимират с актове
за право на собственост върху имота, поради което съгласно указанията, дадени с
Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 11/2012 г., ОСГК, всяка следва да докаже своето право, т. е. фактическия
състав на съответното придобивно основание.
Въззивният съд се солидаризира с крайния извода на РС – С.,
че ищецът е придобил имота чрез изтекла в негова полза придобивна
давност. Главният иск е недоказан, тъй като липсва идентичност между имота
описан в Нотариален акт № 29, том I, дело № 49/1987 г. и в Нотариален акт № 77, том II, дело № 595/1991 г. от
една страна и имотът описан в дял II, обособен с протоколно определение от 25.06.1985 г.,
постановено по гр.д. № 1985 г. по описа на РС – С., от друга, който се е паднал
в дял на наследодателят на ищеца и за който с Нотариален акт № 29, том I, дело
№ 49/1987 г. на И. Д. А. е признато право на собственост по наследство от баща
си и делба. Липсата на идентичност може да се дължи на техническа грешка при
изготвяне на съдебната спогодба, както приема вещото лице и първоинстанционния
съд, но това не е безспорно доказано. При това положение сделката, обективирана в Нотариален акт № 77, том II, дело № 595/1991 г., не е породила вещнопрехвърлително действие, поради което правилно първоинстанционният съд правилно е преминал към разглеждане
на съединения при условията на евентуалност иск.
Придобивната давност е сложен юридически факт, който
включва действията по началното установяване на владението, т.е. на
фактическото господство върху вещта, с намерение тя да се свои, по-нататъшното
постоянно съществуване на така установеното фактическо владение и действията,
чрез които това владение се осъществява. По силата на презумпцията, установена
в чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго.
От показанията
на св. П. И. П. и Г. И. П. се установява, че след извършената на 25.06.1985 г.
доброволна делба, праводателят на ищеца, а
впоследствие и ищецът, упражнява трайно, явно, необезпокоявано и непрекъснато
владение върху процесния имот. От този момент в него
е изградена ограда, която не е местена. Въззиваемият
Д. е придобил владение върху имота имота на
23.06.1991 г., на основание договор за покупко-продажба, годен да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е
собственик, поради което той следва да се счита за добросъвестен владелец по
смисъла на чл. 70, ал. 1 ГПК. При това положение в негова полза е изтекла придобивна давност на 23.06.1996 г.
Въззивницата не доказва в настоящото производство, че процесния имот е одържавен, респективно, че е подлежал на
възстановяване по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ в стари реални граници.
Както беше посочено не са ангажирани доказателства, че недвижим имот с площ от
736 кв.метра, находящ се в замлището
на село К., местност „Грамада“, обособен като самостоятелен имот с проектен
номер 002363 в скица, находяща се на стр. 12 от
делото, попадащ в имот № 002072, е внесен в ТКЗС. Следва да бъде отбелязано, че
не всички земи със земеделски характер, находящи се
извън строителните граници на населеното място са били причислявани към
държавния поземлен фонд и предавани за ползване на ТКЗС. Когато собственикът на
земята не е бил член на ТКЗС, т.е. не е внесъл земята си в ТКЗС, нито тя е била
отнета и включена в селскостопанска организация, правилата на чл. 86 ЗС (ред.
преди изм. ДВ, бр. 31 от 1990 г.) и чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ са неприложими, тъй като
собствеността върху тази земя не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ.
На следващо
място, от Нотариален акт № 80, том I, дело № 184/1969 г., който не е оспорен от страните, се
установява, че праводателят на въззивницата
В. Й. е прехвърлил на дядото на ищеца Д. М. правото на собственост върху дворно
място, находящо се в землището на село К., Софийски
окръг от 2 500 кв.м., намиращо се в местността „Грамада“, извън
регулационния план в селищната част на селото при съседи: от три страни места
на ДЗС – гара Д. и път, заедно със построената върху мястото паянтова жилищна
сграда около 60 кв. м., в който имот съгласно заключението на
съдебно-техническата експертиза, попада процесния. С
оглед на това дори да се приеме, че имотът е внесен в ТКЗС и е подлежал на
реституция, на наследниците на В. Й. е невъзможно да бъде възстановено право на
собственост върху него, тъй като Й. не е бил собственик на имота.
Възраженията
на процесуалния представител на въззивницата относно
различието между установения начин на ползване и кадастралния статут на имота и
извършеното в него строителство са неотносими към
настоящия спор за собственост. Те имат административно-правен характер и биха
могли да бъдат предмет на разглеждане в такъв процес.
Твърдението,
че земеделска земя не може да бъде придобита по давност чрез фактическо
ползване за неземеделски нужди не намира опора в законодателството.
Неоснователно
е възражението, че процесният имот е изваден от
гражданския оборот, тъй като минимално изискуемата по закон площ за обособяване
на самостоятелен земеделски имот е 3 дка. Посоченото ограничение, предвидено в
чл. 7 от ЗСПЗЗ, важи само в изчерпателно изброените в ал. 1 хипотези, сред
които не попада придобиване на основание давностно
владение. Следва да бъде отчетено, че в чл. 29 ЗСГ (отм.) са въведени
ограничения за придобиването на недвижими имоти чрез давностно
владение и по отношение на земи, които не са били включени в ТКЗС. Въведената в
ЗСГ забрана за придобиване по давност обаче не е абсолютна и не може да бъде
прилагана без да се изследва доколко спорният имот е попадал в обхвата на чл.
29, ал.1 от Закона. Така, съгласно чл. 29, ал.1 ЗСГ, по давност могат да се
придобиват недвижими имоти, намиращи се в селата, за които МС е изключил
приложението на глава втора ЗСГ, а в останалите населени места придобиването е
възможно ако владението не е основано на предварителен договор сключен след
30.03.1973 година. Забраната по чл. 29, ал.1 ЗСГ няма действие и спрямо имоти,
за които не се е прилагал Законът за реда на прехвърляне вещни права върху
някои недвижими имоти. Съгласно чл.1 ЗРПВПВННИ, приложното му поле обхваща
правни сделки за прехвърляне право на собственост, учредяване или прехвърляне
на други вещни права върху незастроени или застроени с малоценни постройки
имоти в границите на градоустройствения план на населените места. Недвижимите
имоти, изключени от строителните граници на населеното място, каквито са
земеделските земи, са извън приложното поле на ЗРПВПВННИ, поради което няма
пречка за придобиването им по давност и при действието на чл. 29, ал.1 ЗСГ. В
заключение, няма ограничение за придобиване правото на собственост на основание
чл. 79 ЗС по отношение на недвижими имоти, които са били извън приложното поле
на ЗСГ, не са били включени в селскостопанска организация и владението върху
тях не е било отнето (вж. в този смисъл Решение № 942/09 по гр.д. № 2967/2008
г. по описа на ВКС, 4-то ГО). Не е
пречка за това и обстоятелството, че не отговарят на изискванията за минимално
лице и площ, установени в чл. 7 от ЗСПЗЗ.
По изложените
съображения въззивната жалба е основателна само в
частта относно недопустимия косвен съдебен контрол, упражнен върху Решение № R1009/26.09.1996 г. на ПК –
Д..
С оглед изхода
на делото и отправено искане, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият Д. има право в негова полза да бъдат присъдени
направените от него пред вззивната инстанция разноски
в размер на 1000 лв. Този извод не се променя от частичното обезсилване на първоинстанционното решение, тъй в останалата част жалбата
е неоснователна, а разноски за отмяна на произнасяне по непредявен иск не се
дължат. Възражението на въззивницата за прекомерност
на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 и
чл. 9, ал. 1 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минималният хонорар за процесуално представителство и изготвяне
на писмен отговор пред въззивната инстанция по
делото е в размер на 802,44 лв. Няма
причина договореното между въззиваемия и процесуалния
му представител възнаграждение от 1000 да бъде намален до посочения минимум,
тъй като от една страна не го надвишава значително, а от друга делото разкрива
висока фактическа и правна сложност предвид предявените множество обективно и
субективно съединени искове и предмета на спора.
По изложените
на основание чл. чл. 270, ал. 3 и чл. 272
ГПК съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 25/27.06.2018 г.,
постановено по гр.д. № 525/2015 г. по описа на РС – С., IV-ти състав, в частта, с
която на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК частично е отменено Решение № R1009/26.09.1996 г. на ПК –
Д..
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25/27.06.2018 г.,
постановено по гр.д. № 525/2015 г. по описа на РС – С., IV-ти състав, в останалата
част.
ОСЪЖДА Д.В.П., ЕГН
**********,*** да заплати на Б.И.Д.,
ЕГН **********,*** сумата от 1000 лв.,
представляваща направени във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.