РЕШЕНИЕ
№ 17
гр. Дряново, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на шести февруари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100332 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив
основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 11.02.2022г. сключила
договор за кредит с ответното дружество. Посочва, че съгласно договора ищцата
получила сумата в размер на 5000 лв. при срок на кредита 24 месец. Съгласно чл.
1 от договора ищцата следвало да заплати еднократна такса за оценка на риска в
размер на 600 лв. Счита, че клаузата „такса за оценка на риска" от Договор за
потребителски кредит тип кредитна линия „Кешио“ № *********, предвиждаща
заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 600 лева била
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че била сключена при
неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22, както и
по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
На първо място твърди, че възможността за събиране от потребителя на
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била
регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителната услуга,
предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 600
лева, безспорно представлявала услуга, свързана именно с усвояването на кредита
и била в явно противоречие с чл. 10а от ЗПК. Наред с това в правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по
1
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването
на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както
и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването
на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се
достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
извличане на собствена изгода на кредитора.
Клаузата „такса за оценка на риска" от Договор за потребителски кредит
тип кредитна линия Кешио № *********, предвиждаща такса оценка на риска,
била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла
на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер
на 600 лева била в размер на 1/8 от сумата на отпуснатия кредит. По този начин
безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Отделно
от това тази клауза била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала
заплащането на такса, която била необосновано висока.
На следващо място клаузата „такса за оценка на риска" била нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Таксата не се явявала индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. От самия договор за потребителски кредит по
безспорен начин се установява, че клаузата „такса за оценка на риска" била част от
едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл била Директива 93/1 З/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била
нищожна. Предвидената клауза „такса за оценка на риска" била неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава
четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
2
кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната
клауза, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска, в полза
на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер над
размера на отпуснатия кредит. По този начин клаузата била неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като съшита била необосновано висока.
Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.
Последователна била практиката, че неустойка която била уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор,
спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото
отпуснатия кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова
услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, т.е. приложима била разпоредбата на чл. 113 от ГПК. Моли съда да
приеме, че клаузата „такса за оценка на риска" от Договор за потребителски
кредит тип кредитна линия Кешио № *********, предвиждаща заплащането на
еднократна такса за оценка на риска в размер на 600 лева била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10а, както и по чл. 143, ап.1 и
чл.146 от ЗЗП. Претендира направените в настоящото производство разноски.
С допълнителна молба от 09.09.2022г. ищцата уточнява, че правният
интерес от предявяване на иска е договорът да бъде обявен за нищожен, за да
дължи една значително по-малка сума, като това бил единствения правен способ
за защита, доколкото веднъж уважен, предявеният иск със СПН ще установи, че
клаузата „такса за оценка на риска“, предвиждаща такса за оценка на риска в
размер на 600 лв. е нищожна и недължима.
В срока и по реда на чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника ***. В
същия се твърди, че исковете били неоснователни и молят съда да постанови
решение, с което да ги отхвърли изцяло. Изложените в исковата молба твърдения
били неправилни, необосновани, недоказани и противоречащи с възникналите
между страните правоотношения и относимите към правния спор доказателства.
Договорът за потребителски кредит тип кредитна линия - Кешио съдържал всички
реквизити, предвидени в чл. 11 от ЗПК, като включително отговарял на всички
изисквания на действащото в Република България законодателство, предвид което
същият бил действителен.
Твърдят, че на 11.02.2022г. между ищеца и ответника *** бил сключен
3
Договор за потребителски кредит тип кредитна линия - кешио № *********. На
същата дата ищцата усвоила главницата по кредита в размер на 5 000 лв. с лихвен
процент по кредита 28,70 % и ГПР в размер на 49,97 %. Кредитът следвало да
бъде върнат на 24 вноски, всяка в размер на 309,21 лв. Към настоящия момент
били погасени 5 вноски, като била налице забава в плащанията на 3 броя месечни
вноски - първата просрочена вноска била с падеж 11.08.2022г. Задълженията по
договора към настоящия момент били в общ размер на 5875 лв., разпределени,
както следва: главница – 4169,56 лв.; такса за оценка на риска – 500,36 лв.; лихва
върху усвоената главница – 1075,98лв.; лихва върху финансираната от кредитора
такса за оценка на риска – 129,10 лв. Оспорват размера на предявения иск, като
същият не съответствал на развилите се правоотношения по договора за кредит,
като по никакъв начин не става ясно как се бил формирал. Оспорват посочените в
исковата молба твърдения относно недействителността на клаузата, съдържаща се
в чл. 1 от процесния договор за кредит на основания чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, чл. 10а,
чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, както и чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП. Неправилни били изложените в исковата молба твърдения за нищожност на
основание чл. 10 и чл. 10а от ЗПК. Предвиденото ограничение не обхващало
уговорената в чл. 1, ал. 3, т. 3 от договора такса за оценка на риска, тъй като
последната не била свързана нито с усвояването, нито с управлението на кредита.
Неправилни били наведените твърдения, че кредиторът предоставил
допълнителна услуга чрез посочената клауза, като в тази връзка не се сочели
никакви основания, а единствено се излагали твърдения, които не отговаряли на
истината.
Неправилни били изложените в исковата молба твърдения за заобикаляне
на закона по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК и по-конкретно чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
В настоящия случай таксата не била обвързана с това дали кредитополучателят ще
забави или не дължимото по кредита. По повод изложената практика за неустойка,
намират, че процесната клауза нямала характера на неустойка и считат същата за
неотносима към правния спор. В тази връзка била неприложима и разпоредбата на
чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Молят съда да приеме, че предявеният иск е неоснователен и
недоказан и да бъде отхвърлен. Претендират разноските по делото, ведно с
адвокатско възнаграждение.
С отговора на исковата молба е предявен насрещен иск от първоначалния
ответник против ищцата. В насрещната искова молба се посочва, че на
11.02.2022г. между В. С. Р. и *** бил сключен Договор за потребителски кредит
тип кредитна линия - КЕШИО № *********. На същата дата ищцата усвоила
главницата по кредита в размер на 5 000 лв. с лихвен процент по кредита 28,70 %
и ГПР в размер на 49,97 %. Кредитът следвало да бъде върнат на 24 вноски, всяка
в размер на 309,21 лв. Към настоящия момент били погасени 5 вноски, като била
4
налице забава в плащанията на 3 броя месечни вноски — първата просрочена
вноска била с падеж 11.08.2022г.
Поради непогасяване на формираните просрочия (в т. ч. лихви), възлизащи
общо на 5875 лв. и неизпълнение на условията по договора, на основание чл. 31 от
Общите условия на *** към договор за потребителски кредит тип „Кредитна
линия" - Кешио и чл. 71 от ЗЗД, кредиторът обявил цялото кредитно задължение
по договора за изцяло предсрочно изискуемо, преди крайния срок на погасяване.
Соченото обстоятелство било видно от приложеното към насрещната искова
молба уведомление за предсрочна изискуемост. Към 18.10.2022г. била налице
забава в плащанията на 3 броя месечни вноски, като първата просрочена вноска
била с падеж 11.08.2022г. Към 18.10.2022г. задълженията по договора били в общ
размер на 5875 лв., разпределени, както следва: главница – 4169,56 лв., такса за
оценка на риска – 500,36 лв.; лихва върху усвоената главница – 1075,98 лв. и
лихва върху финансираната от кредитора такса за оценка на риска – 129,10 лв.
Предвид оспорването на клаузата за заплащане на такса за оценка на риска с
настоящата искова молба кредиторът претендирал заплащането на главницата по
кредита и договорната лихва върху нея, като не претендирал заплащането на
таксата за оценка на риска и лихва върху финансирания от кредитора размер на
таксата за оценка на риска. В резултат на това се формирал и размерът на
настоящия иск, а именно 5245,54 лв., от които 4169,56 лв. – главница и договорна
лихва върху посочената главница – 1075,98 лв. На основание чл. 240 от ЗЗД, вр.
чл. 79 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, молят съда да осъди В. С. Р. да заплати на *** сумата
от 5245,54 лв., от които 4169,56 лв. – главница по договора за кредит и 1075,98 лв.
– договорна лихва върху посочената главница, ведно със законна лихва от датата
на депозиране на насрещната искова молба до датата на окончателното й плащане.
Претендират разноските по повод упражняването на насрещния иск, ведно с
адвокатско възнаграждение.
С определение от 01.11.2022г. съдът е приел за съвместно разглеждане в
настоящото производство предявеният насрещен иск с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД.
В дадения от съда срок е депозиран отговор от ответницата по предявения
насрещен иск, в който се посочва, че исковата молба била редовна и допустима, но
изцяло неоснователна и недоказана. На първо място, доколкото насрещният ищец
се позовавал на предсрочна изискуемост, обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполагало изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуем, включително за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на изявлението не били изискуеми. От доказателствата по делото не
5
можело да се заключи, че изявлението на ищеца за настъпването на предсрочната
изискуемост било достигнало до ответницата преди подаване на исковата молба,
като такива доказателства липсвали. С оглед изложеното следвало да се заключи,
че в настоящият случай към момента на депозиране на исковата молба пред съда,
предсрочната изискуемост по кредита не била настъпила. Именно и въз основа на
изложеното следвало да бъдат отхвърлени в цялост, като неоснователни и
недоказани исковите претенции
На следващо място, сключеният договор безспорно имал белезите на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК.
Същевременно към него била приложима и общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл.
143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. В тази връзка съдът имал задължение да следи
служебно и при незаявено от тяхна страна основание за нищожност на договора,
когато била нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се
изисквало събиране на доказателства, когато било относимо до формата, когато
било налице противоречие с добрите нрави и когато била налице неравноправна
клауза в потребителски договор.
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК
предвиждала, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци били нищожни, когато липсвало индивидуално договаряне, доколкото
въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се
основавала на идеята, че потребителят бил в положение на по-слаба страна
спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както
на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. ЗПК
въвеждал императивни изисквания по повод формата и съдържанието на
сключените между потребител и кредитор договори, нарушаването на които
водело до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Сключеният
договор от 11.02.2022г. бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от
ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за
потребителски кредит бил нищожен, ако не били посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в договора бил посочен годишен
лихвен процент 28,70%. Липсвали обаче каквито и да е било условия за
прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил
фиксиран за целият срок за кредита, или бил променлив.
6
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Действително в договора от 11.02.2022г. било посочено, че ГПР е 49,97
%. Липсвало обаче, каквото и да било уточнение, какви точно разходи се
включвали в посочения процент. Посоченият годишен лихвен процент 28,70%, не
било ясно как точно се съдържали и как се изчислявали по отношение на общия
ГIIP, както и защо имало разлика в близо 22% между размера на ГПР и ГЛП, не
ставало ясно и дали в ГПР била включена сумата за еднократна такса за оценка на
риска. Напротив дори се признавало, че в ГПР, тази такса не била включена. По
този начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално бил
процентът на оскъпяване на ползвания финансов продукт. За да бъдела спазена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да бъде посочено
не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
потребителски договор представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдели посочени всички разходи, които ответницата щяла да направи и които
били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на
изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това била установено
и в трайната практика на съдилищата в страната: решение № 242 / 18.02.2016г. по
гр. дело № 45/2016г. на Окръжен съд Пловдив, решение № 1561/ 30.11.2016г. по
гр. дело № 2355/2016г. на Окръжен съд Пловдив, решение № 656/ 26.05.2017г., по
гр. дело № 499/2017г. на Окръжен съд Пловдив и решение № 336/ 13.03.2018г., по
гр. дело № 3025/2017г. на Окръжен съд Пловдив.
Наред с това договорът бил нищожен поради неспазване на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР съобразно чл. 11,
ал. 1, т. 10, вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала за
„еднократна такса за оценка на риска в размер на 600 лева“ не била включена в
ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на 49,97 % чрез
включването на възнаграждението за „таксата" в размер на 600 лева, към ГПР и
ГЛП, действителните такива биха нараснали над 50%, с което потребителят бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за „такса за
оценка на риска" се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и
7
следвало да са включени в годишния процент на разходите. С оглед чл. 19, ал. 1
от ЗПК и § 1, т. 1 от ЗПК заплащането на сумата за „такса оценка на риска",
следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за
потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския
кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи за „такса" се нарушавало изискването ГПР да
не бъдел по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014г.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за „такса
оценка на риска“ в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора
на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между
страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било
прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР,
представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.
Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влечала
нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от
тези две хипотези, тъй като ГПР бил въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. В случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла
недействителността на целия договор. Въз основа на това следвало договорът да
се прогласи за недействителен. В тази насока била практиката на съдилищата в
страната: решение № 264616/ 09.07.2021г. по В. гр. д. № 9991/ 2020 г. на СГС,
решение № 260397/ 19.11.2020 г. по В. гр. дело № 2257/ 2020 г. на Окръжен съд -
Пловдив, решение № 260188/ 07.10.2020 г. по В. гр. д. № 1781/ 2019 г. на Окръжен
съд - Пловдив, решение № 261893/ 06.07.2021г. по гр. дело № 16487/ 2020 г. на
Районен съд – Пловдив, решение от 26.05.2021г. по гр. дело № 318/ 2020 г. на
Районен съд Берковица, решение № 855/ 03.07.2020г. по гр. дело № 4210/ 2019 г.
на Районен съд - Русе, решение от 10.03.2021г. по гр. дело № 620/ 2020 г. на
Районен съд - Велинград, решение от 11.05.2020г. по гр. дело № 20156/ 2019 г. на
8
Софийски районен съд, решение № 1411/ 29.11.2019 г. на Окръжен съд Пловдив
по В. гр. д. № 1207/ 2019 г., решение № 1510/ 13.12.2019 г. на Окръжен съд
Пловдив по В. гр. д. № 2373/ 2019 г., решение № 33/ 08.01.2020г. на Окръжен съд
Пловдив по В. гр. д. № 2344/2019 г., решение № 220/ 18.02.2020г. на Окръжен съд
Пловдив по В. гр. д. № 2957/2019 г. Прави възражение за претендираните разходи
по делото от ищеца по насрещния иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не се спори между страните и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 11.02.2022г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит тип кредитна линия „Кешио“ № *********, по силата на
който ответното дружество предоставило на ищцата сумата 5000лв. срещу
насрещното задължение на ищцата – заемател да върне сумата на 24 вноски, всяка
в размер на 309,21 лв.
От приложения погасителен план към договор се установява, че падежът на
първата погасителна вноска е на 11.03.2022 г. и падеж на последната – на
11.02.2023 г. Размерът на вноските е 309,21 лв. В договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент от 28,70 % и годишен процент на разходите от 49,97 %.
По първоначално предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
В клаузата на чл. 1, ал. 3, т. 3 от договора страните са уговорили такса за
оценка на риска в размер на 600 лв., дължима еднократно в деня на подписване на
договора за кредит. Същата се финансира от кредитора и се възстановява от
кредитополучателя разсрочено с дължимите месечни вноски съгласно
погасителен план, като се включва в общия размер на усвоена главница по
кредита.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10,
ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1
ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали
сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само
постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен,
като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане
на дадената сума – в същата валута и размер. Ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което
при сключване на договора за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Като потребител ищцата разполага
9
със защита по глава шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗПК преди сключване на договор за кредит
кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя и ако
е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
данни, използвана в Република България за оценка кредитоспособността на
потребителите. Оценката на риска е свързана с възможността на получателя да
издължи кредита, като целта й е да защити интересите на кредитора, в случая -
банката. След като нормата цели защита интересите на кредитора, недопустимо е
разходите, свързани с такава оценка, да бъдат възлагани в тежест на
кредитополучателя под формата на отделна такса. Ако проучването е свързано с
допълнителни разходи за кредитната институция, то те съставляват част от
стойността на услугата и следва да намерят отражение в цената на кредита.
Обичайно в търговската практика на кредитните институции е заплащането
на такса за оценка на риска да се изисква при сключването на договора. Оценката
на риска не е предоставена от банката услуга, а действия, извършени преди
сключването на договора за кредит с оглед цитираната по-горе разпоредба на чл.
16, ал. 1 от ЗПК. Поради което липсва основание да се приеме, че тази такса
съставлява главница по договора за кредит и подлежи на олихвяване с
договорения лихвен процент, независимо, че плащането й е разсрочено от
кредитора. Начинът, по който длъжникът следва да плати определената от
кредитора такса за оценка на риска цели необосновано оскъпяване на кредита, в
ущърб на потребителя като икономически по-слаба и недостатъчно информирана
страна, което е недопустимо.
На следващо място спорната клауза от договора не е резултат от
индивидуално договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на
клаузите съобразно чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и
постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/17г. по т.д. №
535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на
ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК,
III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл. 146, ал. 2
ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика – чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Подписването на договор за кредит от потребителя не освобождава ответника от
задължението да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от
потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй
10
като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е
индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата. В настоящия
случай презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на
съдържанието на оспорената от потребителя клауза и по делото не са ангажирани
убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по
съдържанието на договора, включително по клаузите на чл. 1, ал. 3, т. 3 от него,
както и да е имал възможност да повлияе върху тях.
Предвид горното съдът намира, че определянето на такса оценка на риска,
чието заплащане се поставя като условие за сключване на договора, а
същевременно налага поемане на допълнителни разходи по кредита, води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради което съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, ал. 1 от 33П. Сумата 600 лв. незаконосъобразно е била включена като част от
задължението на ищцата за главница. Искът за прогласяване нейната нищожност,
като основателен и доказан, следва да се уважи.
По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Ответницата по насрещните искове не доказа, въпреки разпределената
доказателствена тежест, че е погасявала заема на посочените в договора падежни
дати. Оспорва да е настъпила предсрочна изискуемост на вземането на ищцовото
дружество по насрещния иск. Съдът съобрази, че предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на
едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. В този смисъл т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК,
ВКС.
Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в исковата
молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост,
следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника
това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост. Решение № 139/ 05.11.2014г. по търг. дело № 57/2012г.
на ВКС, I търг. отделение, решение № 114/ 07.09.2016г. по търг. дело № 362/
11
2015г. на ВКС, II търг. отделение и др. В настоящия случай с получаване на
насрещната искова молба и приложеното към нея уведомление за предсрочна
изискуемост на 07.11.2022г. е настъпила предсрочната изискуемост на описаните
в него задължения за главница в размер на 4169,56 лв. и лихва върху усвоената
главница – 1075,98 лв. за периода 11.08.2022г. до 18.10.2022г. Поради което
следва да се приеме, че предявените искове като основателни и доказани следва да
бъдат уважени. Следва да бъде присъдена и законната лихва върху главницата от
датата на депозиране на насрещната искова молба (27.10.2022г.) до окончателното
изплащане.
Неоснователен е доводът на ответницата по насрещния иск, че договорът е
сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно тази разпоредба
договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
лихвени проценти. Тълкуването й налага извод, че прилагането й в цялост е
свързано с наличието на възможност за едностранна промяна на първоначално
уговорения лихвен процент от страна на кредитора. Когато лихвеният процент е
уговорен като постоянна величина за целия срок на договора и не се допуска
неговото променяне, достатъчно е да бъде посочен размерът на същия. В
настоящия случай това е сторено в чл. 1, ал. 3, т. 2, като е посочен фиксиран
лихвен процент от 28,70%. Договореният лихвен процент се прилага по един и
същ начин по време на действие на договора доколкото се касае както се посочи
за фиксиран /непроменяем/ лихвен процент от 28,70% за разлика от случаите на
референтния лихвен процент, за който са относими останалите условия и
изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а от ЗПК.
На следващо място се прави възражение за недействителност на договора
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Законът не поставя изискване за
посочване в договора на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за
неговата действителност. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ГПР се
посочва в цифрова стойност, като вида на разходите, от които се формира, са
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ето защо, съдът счита, че договорът не страда от
сочения от ответницата порок и искането й за прогласяване на неговата
нищожност на това основание е неоснователно.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по предявен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД от ответницата по насрещния иск съгласно
мотивите по-горе е прогласена нищожността на клаузата по чл. 1, ал. 3, т. 3 от
12
договора за заплащане на такса оценка на риска. Според правилото на чл. 146, ал.
5 от ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските договори не води до
нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи.
Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща
изискванията по чл. 6, параграф 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори за
създаване на уредба, съгласно която неравноправните клаузи следва да не са
обвързващи за потребителя и съответно, че договорът продължава да действа за
страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без
неравноправните клаузи. Макар кредиторът да е финансова институция не може д
асе счита, че същият е изцяло нищожен при нищожност на клаузата за оценка на
риска. Клаузата е акцесорна към основното съглашение и нищожността й не се
отразява на основанието на самия договор. Нейната нищожност не обуславя
невъзможност за ответницата да изпълнява задълженията по останалите
договорни клаузи. Ето защо, съдът счита, че нищожността на определена
договорна клауза не влече нищожност на договора изцяло.
Съгласно разпоредбата чл.241, ал.1 ГПК, при постановяване на решението,
съдът може да отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното
състояние на страната или на други обстоятелства. В настоящия случай
ответницата е направила бланкетно искане, като не ангажира никакви
доказателства за установяване на имотното състояние. Поради което
направеното искане за разсрочване на изпълнението на решението следва да се
отхвърли, като неоснователно.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК в размер на 50 лв. за платена държавна такса.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения
адвокат следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Определеното възнаграждение е в минимален размер съгласно Наредба № 1/
01.07.2004г., в редакцията, действаща към момента на постановяване на
настоящото решение, поради което не са налице предпоставки за намаляването
му.
В писмено становище от 19.01.2023г. адвокат М. представя банкова сметка,
по която могат да бъдат заплатени разноските, която на основание чл. 236, ал. 1, т.
7 от ГПК следва да се посочи в диспозитива на решението.
При уважения насрещен иск на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се
присъдят разноски и на ищеца по него. Поради което ответницата по насрещния
13
иск следва да бъде осъдена да заплати сумата 209,82 лв. – заплатена държавна
такса и 592,28 лв. – адвокатско възнаграждение. Заплатеното адвокатско
възнаграждение е в минимален размер съгласно Наредба № 1/ 01.07.2004г., в
редакцията, действаща към момента на постановяване на настоящото решение,
поради което не са налице предпоставки за намаляването му. По компенсация
същата следва да заплати разноски на обща стойност 752,10 лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** иск против ***, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. ***, представлявано от Л.О.Т. и З.К.Я. клаузата на чл. 1, ал. 3,
т. 3 от Договор за потребителски кредит тип кредитна линия Кешио № *********/
11.02.2022г., сключен между страните, предвиждаща плащане на такса оценка на риска
в размер на 600 лв. на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 22, ал. 1 от ЗПК.
ОСЪЖДА В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на ***, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от Л.О.Т. и
З.К.Я. СУМАТА 4169,56 лв. (четири хиляди сто шестдесет и девет лв. и петдесет и
шест ст.) – неплатена главница по Договор за потребителски кредит тип кредитна
линия Кешио № *********/ 11.02.2022г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от датата на подаване на насрещната искова молба (27.10.2022г.), СУМАТА
1075,98 лв. (хиляда седемдесет и пет лв. и деветдесет и осем ст.) – дължима договорна
лихва за периода 11.08.2022г. до 18.10.2022г. и СУМАТА 752,10 лв. (седемстотин
петдесет и два лв. и десет ст.) – разноски по компенсация.
ОТХВЪРЛЯ искането на В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** по чл. 241, ал. 1 ГПК
за разсрочване изплащането на присъдените суми, като НЕОСНОВАТЕЛНО.
ОСЪЖДА ***, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от Л.О.Т. и З.К.Я. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от АК –
Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. Пещерско шосе № 81, ет. 3, ап. Б
СУМАТА 400 (четиристотин) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
14
BG86 UNCR 7000 1521 5142 35 в „Уникредит Булбанк“ АД с титуляр адвокат М. В. М..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
15