Решение по дело №5812/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 293
Дата: 28 февруари 2018 г. (в сила от 28 февруари 2018 г.)
Съдия: Тони Петков Гетов
Дело: 20171100605812
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 12 декември 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………….

гр. София, 28.02.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, V въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на девети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав                                           

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРА ЧОЧКОВА

                                  ЧЛЕНОВЕ : ТОНИ ГЕТОВ,

                                                          мл. с. АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА

 

при секретаря Цветанка Делова и в присъствието на прокурора И. Кадев, като разгледа докладваното от съдия Гетов ВНОХД  № 5812 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

         Производството е по реда на глава XXI от НПК.

 

         С присъда № 144404 от 13.06.2017 г. по НОХД  № 19517/2016 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 8-ми състав, е признал подсъдимия И.И.Н. за невинен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение. Недоволен от така постановената присъда е останал прокурор при Софийска районна прокуратура (СРП), който в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК е депозирал протест. В същите се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна. Сочи се, че обективната фактическа обстановка е изяснена в пълнота, като тя доказва виновното извършване на престъплението от подсъдимото лице. Посочва се също, че извършването на престъплението е доказано безспорно от гласни доказателствени средства – свидетелски показания на пострадалата Ш., както и от проведеното разпознаване на лица в хода на досъдебното производство. Изтъква се противоречие между приетата от съда и изложена в мотивите към присъдата фактическа обстановка, и направените правни изводи. Атакува се изложения в мотивите към присъдата извод на СРС за недоказаност по несъмнен начин на авторството на деянието, който извод е в противоречие със събраните по делото доказателства. Сочи се, че съдът неправилно не се е позовал на гласно доказателствено средство – показанията на св. Ш., които са последователни и непротиворечиви. Желае се отмяна на присъдата на районния съд и постановяване на нова, осъдителна такава, с която да бъде наложено справедливо наказание, съобразно събраните по делото доказателства, обществената опасност на дееца и на извършеното от него престъпно деяние.

         С протеста не се правят искания за събиране на доказателства.

         В хода на съдебните прения пред въззивния съд, прокурорът заявява, че не поддържа депозираният от СРП протест, като намира атакуваната присъда за правилна и законосъобразна и като такава счита, че следва да бъде потвърдена изцяло.

         Защитникът на подсъдимия – адв.К., намира присъдата на първоинстанционния съд за правилна и законосъобразна, доколкото от доказателствената съвкупност не би могло да се стигне до единствения и категоричен извод относно виновността на подзащитния й, както и, че по никакъв начин не е доказана съпричастността му към инкриминираните деяние. В този смисъл защитата намира оправдателната присъда за правилна и законосъобразна и като такава моли да бъде потвърдена от въззивния съд.

         Подсъдимото лице, в правото си на лична защита заявява, че поддържа изложеното от защитника.

         Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, протестирания съдебен акт, изложеното във въззивния протест, както и доводите и възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :

         Въззивният протест е подаден в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан.

         За да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното производство писмени доказателствени средства и писмени доказателства. Съобразил е събраните пред него и на досъдебното производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, заключенията на способите на доказване - експертизи, а именно : гласни доказателствени средства – обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите Ш., Н., Х., С. и Д.; писмени доказателствени средства и писмени доказателства – протокол за разпознаване на лица, заявление и свидетелство за съдимост; способите за доказване – заключенията на изготвените по делото съдебно-оценителна експертиза и СППЕ.

         Пред настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция.

         Въззивният съд намира, че вътрешното убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като споделя доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приложените писмени доказателствени средства и писмени доказателства и използвания способ на доказване - експертизи. Първостепенният съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото пред него свидетели Х., С., Н. и Д., както и заключенията на приетите СОцЕ и СППЕ, а също и посочените по-горе писмени доказателствени средства, като на базата на така събраните и проверени доказателства и доказателствени средства е изградил своето вътрешно убеждение, относно фактическата обстановка по делото, която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав.

         С оглед горното, въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за съществена промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на доказателствения материал. След собствен комплексен анализ на всички събрани по делото доказателства настоящия съдебен състав намира, че така установената от първостепенния съд фактическа обстановка е обоснована и почива на вярна и добросъвестна интерпретация на събраните по делото доказателства, анализирани в тяхната съвкупност, като без да я променя за съществените обстоятелства, я допълни за яснота и изчерпателност, а именно:

         Подсъдимият И.И.Н. е роден на *** ***, българин, български гражданин, осъждан, с основна образование, работещ, с адрес гр.София, ул. „********, с ЕГН **********.

         Подсъдимият и свидетелите А.Х., И. С. и Ц. Д. били приятели. Пред лятото на 2011 г. тримата прекарвали свободното си време, през ученическата си лятна ваканция заедно. Свидетелят Х. посещавал майка си – неустановено по делото лице, което имало щанд на пазар РУМ – Черти връх. Той и св.С., заедно с подс.Н., всеки ден се срещали сутрин, пиели кафе в кв. „Лозенец“, където живее той и подсъдимия, след това около обяд се прибирали, обядвали и отново се срещали навън, тренирали в училището и вечерта се прибирали по домовете си. Случвало се да обядват и в заведения за хранене навън. Св. С. и подсъдимият били приятели от ранните си детски години, учели в едно и също училище.

         На 25.06.2011 г. подс.Н. излязъл от дома си. Той имал уговорка с починалата по настоящем св.В.Н. – негова майка, да се прибере на обяд, за семеен обяд с нея и родителите й. Н. сторил това като бил в дома си около 12.30 ч., където останал около час и отново излязъл, за да прекара деня със свидетелите – С. и Х..

         На 26.06.2011 г. сутринта подс.Н. отново излязъл от дома си. Пил кафе със св.Х., а за обед около 13.00 ч. се прибрал в дома си. По това време св.И. С. напуснал своя дом и се отправил към пазара на Рум в кв. „Лозенец“. От там заедно със св.Х. се оправили до дома на подсъдимия, от където го взели и тримата се насочили към лостовете зад 21 СОУ, където тренирали до около 15.00 ч. В по-късните следобедни часове посетили заведение за хранене в квартала, като останали навън до около 21.00-22.00 ч.

         Междувременно, на същата дата 26.06.2011 г. св.И.Ш. била на пазара в кв. „И. Вазов“. Тя пазарувала и около 13.10 ч. напуснала пазара като преминала през подлеза на бул. „П. Ю. Тодоров“ и излязла от дясната страна на същия с посока към бул. „България“. Докато преминавала покрай оградата на намиращия се в близост охранителен паркинг, забелязала две неустановени по делото лица от мъжки пол, на видима възраст около 17-20 г., с тъмен цвят на косите, с бяла кожа, с нормални телосложения, които я гледали, но тя не им обърнала внимание. Докато се разминавала с тях едното от лицата застанало пред нея и издърпало от врата й златен синджир с висулка, след което двамата побягнали в посока на подлеза. Тя се развикала за помощ и при нея дошло неустановено по делото лице, което я попитало какво се е случило. Тогава свидетелката установила, че синджирът й е скъсан, но се намира на врата й, а липсвала златна висулка с квадратна форма, куха с камъчета.

         На 27.06.2011 г. св.Ш. подала сигнал в 04 РУП-СДВР. На същата дата било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Ш. била разпитана като свидетел, като заявила, че не е сигурна дали може да разпознае лицата.

         На неустановена дата, но след проведения й разпит в качеството на свидетел, на И.Ш. бил показан снимков материал. По-късно, на 08.07.2011 г. Ш. отново била разпитана като свидетел, като този път на зададения й въпрос „какви са особеностите, по които може да разпознае горепосоченото лице“, същата отговорила „мога да дам описание….“ и посочила, че може да разпознае извършителя. На същата дата било извършено процесуално-следствено действие разпознаване на лица, съставен бил и протокол за него. При извършеното разпознаване св.Ш. посочила подсъдимия Н. като извършител на посегателството спрямо нея, като твърди, че го е разпознала по ръста, по косата и по формата на лицето.

         На неустановена по делото дата, св.Д. бил извикан да участва в разпознаване, след което бил задържан, като му заявили, че жена е отразила той да е извършил грабеж на пазара в кв. „И. Вазов“.

         От заключението на изготвената в хода на досъдебното производство комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза става ясно, че подсъдимия И.Н. е психично здрав, че е могъл да разбира значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и че не би могло да се приеме, че поведението му е било определяно от лекомислие и увлечение.

         От заключението на изготвената в хода на досъдебното производство съдебно-оценителна експертиза става ясно, че инкриминираната вещ – златна висулка с камъчета цирконий, квадратна форма с каратност 14, тегло 5 грама е на стойност 250 (двеста и петдесет) лева.

         Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Настоящият въззивен състав, като напълно се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция, счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото изложение, тъй като, същия е изцяло правилен. В тази връзка е необходимо да се посочи, че съгласно утвърдената съдебна практика, когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение  № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение  № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение  № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение  № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).

         Като цяло гласните доказателствени средства по делото се обособяват в две отделни групи, като от една страна са показанията на свидетелите Н., Х., С. и Д., а от другата са тези на св.Ш..

         Контролирания съд правилно е дал вяра на по-голямата група свидетели, доколкото показанията им са последователни, взаимно допълващи се, непротиворечиви и житейски логични. От показанията на тези свидетели се разкрива по-голямата част от правилно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В показанията на св. Х., С. и Д. се съдържат данни относно обичайното ежедневие на подсъдимия към инкриминираната дата, като всички са еднопосочни по отношение на обстоятелството, че по време на лятната ваканция ежедневието му е било еднообразно, както и, че са прекарвали времето си почти постоянни заедно през целия ден. В подкрепа на изнесените факти се явяват и показанията на св.Н. – майка на подсъдимия, която също разкрива, че той е прекарвал ежедневието си изцяло със свидетелите Х., С. и Д.. И тримата са единодушни, че не са посещавали пазара „И. Вазов“, а са ходели ежедневно до пазара на РУМ – „Черни връх“, където е било работното място на майката на св.Х., на която често последния е помагал при изпълнение на служебните й задължения.

         В противоречие на изнесеното от тази група свидетели се явява твърдението на св.Ш., която твърди, че подс.Н. е извършител на процесното деяние, като именно той чрез употребата на сила – откъсвайки от врата й златен синджир е отнел инкриминираната вещ на соченото в обвинителния акт време и място. Въззивния съдебен състав изцяло се солидализира с решението на СРС да не даде вяра на показанията на св.Ш., приемайки ги за изолирани от останалата доказателствена съвкупност. Правилно се явява и становището на контролирания съд, че показанията на Ш., се характеризират с вътрешни противоречия, доколкото свидетелката първоначално с категоричност е заявила, че не би могла да разпознае извършителя, а в последващите си показанията на по-късен етап заявява противното, като дори сочи белези, по които би разпознае похитителя си, като дори прави опит да „уточни“ предходното си изявление, твърдейки, че невъзможността й да разпознае лицето се е отнасяло единствено до придружителя на подсъдимия. От показанията на св.Ш. се разкриват данни, че в момент, предхождащ извършеното разпознаване, на нея са й предоставени снимки, като съдът обвързва именно с този факт промяната на показанията на свидетелката в частта, в която същата твърди, че не би могла да разпознае извършителя. Житейски нелогично за съда се явява обстоятелството, че пострадалата почти непосредствено след извършването на посегателството срещу нея е заявила, че не би могла да разпознае извършителя, а едва на по-късен етап в съзнанието й са изникнали конкретни физически белези, по които същата твърди, че е разпознала подс.Н., като извършител на процесното деяние. Този факт не би могъл да намери своето логично обяснение, доколкото от показанията на Ш. става ясно, че тя не го е виждала никога преди инкриминирания момент, както и до момента на извършеното разпознаване на 08.07.2011 г. Поради това, въззивния съд намира, че ако към момента на извършване на инкриминираното деяние, пострадалата не е могла да възприеме и запамети конкретните физически белези на извършителя, то не би могла да ги възпроизведе в последствие и съответно да го разпознае, тъй като както самата тя твърди, между тях не е осъществяван друг визуален контакт предхождащ разпознаването. Предвид всичко изложено до тук, настоящия съдебен състав намира, че контролирания напълно основателно не е възприел с доверие показанията на св.Ш. в частта им, в която същата твърди, че именно подс.Н. е извършител на инкриминираното деяние. В останалата им част съдът правилно ги е възприел с доверие.

         Поради същите съображения, съдът не е взел предвид и извършеното разпознаване, обективирано в протокол за разпознаване на лица и предмети от 08.07.2011 г., доколкото в показанията на св.Ш. се разкриват данни сочещи на опорочаване на въпросното разпознаване, с предхождащото го предоставяне на снимков материал, от който същата е добила представа за външните белези на подсъдимия.

         След така направения самостоятелен анализ на доказателствените източници по делото, въззивният съдебен състав намира, че деянието, предмет на повдигнато на подсъдимия обвинение, е недоказано, още по-малко по безспорен и категоричен начин. С оглед на правилото, нормативно закрепено и в разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, че всяко съмнение следва да бъде отчитано в полза на подсъдимия, въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е оправдал подсъдимия за повдигнатото му в обвинителния акт обвинение.

         Предвид всичко посочено, първоинстанционният съд е направил правилен краен правен извод, в съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на РБ, досежно липсата на несъмнена доказаност на твърдяното от държавното обвинение инкриминирано деяние. Напълно законосъобразно е посочил, че обвинението спрямо подс. Н. е останало недоказано, доколкото събраните по делото доказателства не сочат категорично и безспорно на извършено от него инкриминирано деяние, по описаните в обвинителния акт начин, място и време, въпреки изчерпването на процесуалните способи за това.

         Съставомерността на престъплението „грабеж“ предполага позитивното съществуване на три предпоставки : подсъдимият да е установил фактическа власт върху чужда вещ, това да е станало посредством принуда от физическо и/или психическо естество и деецът да е извършил отнемането и да е употребил принудата умишлено, с окончателно намерение за своене на чуждата вещ.

         С оглед направения и обективиран по-горе подробен самостоятелен анализ на доказателствения материал, настоящият съдебен състав стигна до извода, че действително от обективна страна са налице липса на еднозначно и категорично доказателство относно авторството на подсъдимия при процесното инкриминирано деяние. По никакъв начин не бе доказано, че подс.Н. се е намирал към инкриминирания момент на инкриминираното място, а още по-малко, той да е осъществил физическата принуда спрямо пострадалата св.Ш..

         Поради липса на доказани частни съставомерни признаци от обективна страна, принципно безпредметно се явява обсъждането на наличието или липсата на доказаност на престъплението от към субективна страна.

         Предвид изложеното дотук въззивния съд, намира изтъкнатото възражение на прокуратурата в депозирания от протест, че подс. Н. е осъществил престъпния състав от обективна и субективна страна, за неоснователно.

         Съгласно нормата на чл. 303, ал. 1 от НПК, според която присъдата не може да почива на предположения, когато въпреки предприетите от съда възможни и необходими процесуално - следствени действия за разкриване на обективната истина и приложените в тази връзка процесуални способи, обвинението спрямо подсъдимото лице е останало недоказано, единствено законосъобразния краен акт на съда се явява оправдателната присъда. Когато са налице неразсеяни съмнения и колебания на решаващия съд, по отношение на твърдяното с обвинителния акт престъпно деяние и съпричастността на подсъдимия към него, породени от доказателствена непълнота и/или негодни доказателствени средства, процесуална последица е постановяването на оправдателна присъда (решение  № 333/2013 г. на ІІІ н. о. ВКС). Правилно решаващият съд е постановил такава за подс. Н., след като твърдяната в обвинителния акт фактическа обстановка е останала недоказана от събраните и проверени по делото доказателства, при съблюдаване на принципа на чл. 13, ал. 1 от НПК за разкриване на обективната истина.

         С оглед оправдателния характер на постановената първоинстанционна присъда, разноските по делото следва да бъдат оставени за сметка на държавата, в съответствие с разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК, макар и чисто формално да липсва изричен диспозитив за това в присъдата, въззивния съд не намира, че това представлява съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото не е във вреда на оправданото лице, от една страна, а от друга не е релевирано като изрично, съответно искане в протеста на държавното обвинение.

         При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на протестираната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, постанови своето решение.

         Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р  Е  Ш  И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 13.06.2017 г. по НОХД  № 19517/2016 г., на СРС – НО, 8 състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.

 

 

 

 

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                         2.