Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия Станчева в.гр.дело № 1143 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 20222842 от 12.10.2020
г., постановено по гр. д. № 48294 по описа за 2015 г. на СРС, 71-ви състав, е признато за установено по
предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 149 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че К.К.А. дължи сумата от 2 884,90 лева,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода от м.11.2012
г. до м.04.2014 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********ап. № 3,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 г. /24.07.2015 г./ до окончателното ѝ изплащане, като искът за
главница е отхвърлен за разликата над уважената част до пълния предявен размер от
3 040,92 лв. С решението е уважена
и претенцията на ищеца с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 356,53 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2012
г. до 26.02.2015 г., като искът за разликата над уважената част до пълния
претендиран размер от 357 лв., е отхвърлен.
С
решението и съобразно изхода от спора е разпределена и отговорността за
сторените от страните съдебо-деловодни разноски, като на основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 974, 48 лв. – разноски
за исковото производство, а за заповедното – 397,69 лв. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК съразмерно с отхвърлената част от ищцовите претенции в тежест на „Т.С.“
ЕАД са възложени разноски в размер на 26,71 лв.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Н. ЕАД.
Срещу
така постановеното решение в частта, с която исковете с правна квалификация по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД са уважени, е постъпила въззивна жалба в срока по чл. 259 ГПК от
ответника в първоинстанционното производство К.К.А..
В
жалбата си ответникът К.К.А. поддържа, че претенциите на дружеството не са установени
по основание и размер. Сочи, че съдът неправилно кредитирал по делото кредитно
известие от 31.07.2014 г., макар същото да касаело неотносими по делото
периоди. В този смисъл навежда, че СРС се е произнесъл „свръх петитум“, по
незаявено от ищеца искане, поради което решението е недопустимо и като такова
следва да бъде обезсилено. В случай, че съдът намери атакуваното решение за
допустимо, последното е неправилно и следва да бъде отменено, като се постанови
ново решение, с което претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени в цялост.
Претендира разноски за всички инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата „Т.С.“
ЕАД, в който се излагат съображения за неоснователност на същата.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са
допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния
закон.
По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната част е правилно
и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира,
че по делото не е спорно по см. на чл. 153 ГПК и се установява от приетите като
писмени доказателства по делото документи, че ответникът К.К.А. е собственик на
процесния недвижим имот. Ето защо верен е изводът на първостепенния съд за
наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия между страните по делото, като именно ответникът е длъжник по
договорното правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период.
Не
е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на
ответника, е с непрекъснато топлоподаване през процесния период.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната
станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се
измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков
период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е приело,
че за процесния период общият топломер е годно средство за измерване на
топлинната енергия. Експертът е посочил, че в процесния топлоснабден имот има 5
броя ИРРО /радиатори с индивидуален разпределител/ за отопление. Това се
потвърждава и от приложения на л. 18 списък на етажната собственост, където
срещу ответника А. е посочено, че същата притежава 5 броя радиатори. В резултат
от направените проверки и изчисления, експертът е посочил, че задължението за
главница за топлинна енергия за исковия период възлиза на сумата от общо 2884,90
лв.
С
оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че за процесния
имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Във
връзка с доводите на въззивника - ответник за недължимост на цената на
топлинната енергия:
Съгласно
разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от ОУ месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по
смисъла на чл. 71 НТ,
се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура
от продавача. По силата на чл. 32, ал. 2 от ОУ месечната сума, дължима за
доставената ТЕ на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по
смисъла на чл. 73 НТ,
се формира въз основа на определеното за него реално количество ТЕ и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
според чл. 32, ал. 3 ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителна сметка от търговеца, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки.
Ето
защо неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя в посока, че
кредитно известие от 31.07.2014 г. не следва да бъде приобщавано като писмено
доказателство по делото. В последното е описано, че е издадено за консумирана
топлоенергия за периода м.05.2013 г. до м.07.2013 г., за подгряване на вода
съответно от м.08.2013 г. до м.04.2014 г., следователно същото има касателство
към исковия период /м.11.2012 г. до м.04.2014 г./. В тази посока, приобщавайки
процесното кредитно известие към доказателствената съвкупност по делото, СРС не
е нарушил диспозитивното начало в гражданското производство, а оплакванията на
жалбоподателя, че решението в оспорената част е недопустимо са неоснователни.
Следва
да се даде отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за което
се дължи заплащане на цена.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по
фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по
изравнителните сметки. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът
ползва данните на СТЕ, според която размерът на задължението за топлинна
енергия за процесния период възлиза на сумата от 2884,90 лева, предвид което, а
и доколкото нито се твърди, нито се доказва плащане, следва, че искът за
главница възлиза на сочения размер.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя съображенията, изложени в
решението, чиято отмяна се иска с депозираната от ищеца въззивна жалба, като
аргументите за това са следните:
Основателността
на акцесорния иск предполага наличие на главно задължение и забава в
погасяването на същото. В настоящата хипотеза с оглед рамките на исковия период
/м.11.2012 г. до м.04.2014 г./ приложими са и отменените ОУ на ищеца за задълженията,
възникнали преди 12.03.2014 г., както и новоприетите ОУ, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. и в сила от 12.03.2014 г., за задълженията, възникнали след
12.03.2014 г. /тоест само за месец април 2014 г./
Според
чл. 33, ал. 1 и ал. 6 от ОУ на топлофикационното дружество /отм./, задължението
на потребителя на топлинна енергия да заплати месечните дължими суми следва да
бъде изпълнено в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят,
а съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите условия, при забава в плащането потребителят
дължи обезщетение в размер на законната лихва. Доколкото искът е установен в
своето основание, то за неговият размер, съдът обосновано и в приложение на
новелата на чл. 162 ГПК, е взел предвид заключението на вещото лице по
допуснатата пред СРС ССчЕ. Експертното становище установява, че законната лихва
върху главницата, считано от датата на изпадане на ответника в забава – 30 дни
след изтичане на периода, за който е задължена или за времето от 31.12.2012 г.
до 26.02.2015 г. възлиза на сума в размер на 356,53 лв. Ето защо следва, че и
акцесорният иск за мораторна лихва възлиза на горепосочения размер.
Доколкото
изводите на първия съд изцяло съответстват на изложените от въззивната
инстанция съображения, решението на СРС в обажалваната част следва да бъде
потвърдено в приложение на чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК.
Първоинстанционното
решение в частите, с които са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1,
предл. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за сумата над 2 884,90 лв. до пълния предявен
размер от 3 040,92 лв. - главница, представляваща цена за доставена в
периода от м.11.2012 г. до м.04.2014 г. топлинна енергия в имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*********ап. № 3, и с правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над сумата от 356,53 лв. до пълния предявен размер от 357 лв. –
мораторна лихва, начислена върху задължението за цена за доставена от
дружеството топлинна енергия за периода 31.12.2012 г. – 26.02.2015 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК /24.07.2015 г./ до окончателното ѝ изплащане, за
които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14600/2015
г. по описа на СРС, 71 състав, поради необжалването му от страните, е влязло в
сила.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта, с която същият е
осъдил ответника К.К.А. да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сторените в хода на
първоинстанционното производство разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото единствено на въззиваемата страна – ищец да
претендира присъждането на разноски за въззивното производството на основание чл.
78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 273 ГПК.
В
качеството си на въззиваема страна ищецът е депозирал на 18.02.2022 г. бланкетна молба за разглеждане
на делото в негово отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника,
без да излага каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба
на последния. Молбата не може да се счита за отговор на въззивната жалба, какъвто
не е депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“ ЕАД като въззиваем не е
представляван в проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно
заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с
ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20222842 от 12.10.2020 г., постановено по гр.
д. № 48294 по описа за 2015 г. на СРС, 71-ви състав, в частта, с която е
признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“
ЕАД, че К.К.А. дължи на ищеца следните: сумата от 2 884,90 лева,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода от
м.11.2012 г. до м.04.2014 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„*********ап. № 3, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 г. /24.07.2015 г./ до окончателното ѝ
изплащане, както сумата от 356,53 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата, начислена за периода от 31.12.2012 г. до
26.02.2015 г., включително в частта на разноските, присъдени на ищеца.
Първоинстанционното решение в частите, с
които са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 149
ЗЕ за сумата над 2 884,90 лв. до пълния предявен размер от 3 040,92
лв. - главница, представляваща цена за доставена в периода от м.11.2012 г. до
м.04.2014 г. топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********ап.
№ 3, и с правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от
356,53 лв. до пълния предявен размер от 357 лв. – мораторна лихва, начислена
върху задължението за цена за доставена от дружеството топлинна енергия за
периода 31.12.2012 г. – 26.02.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
/24.07.2015 г./ до окончателното ѝ изплащане, за които суми има издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14600/2015 г. по описа на
СРС,71 състав, поради необжалването му от страните, е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Н. ЕАД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението
е окончателно на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.