№ 202
гр. Бургас , 14.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и четвърти юни, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Таня Д. Евтимова
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Тодорка Ст. Каракерезова
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело
№ 20212100500703 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК и сл.ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба от СТ. Г. К.,с ЕГН-**********,подадена от
пълномощника му адв.Ц.,със съдебен адрес гр.Бургас,ул."Лермонтов"№18- адв.И.М.
Ц.,против съдебно решение № 260385 от 01.03.2021г.,постановено по гр.д.№3795/2020г.по
описа на БРС,с което е прието за установено по отношение на СТ. Г. К.,че Р. К. Ф. с ЕГН-
********** и ЕВГ. АП. АП. с ЕГН-********** и двамата от гр.Б, ж.к.** не му дължат
сумата от 300 лева-деловодни разноски по гр.д.№1905/2007г.на РС гр.Бургас,за която в
негова полза е издаден изпълнителен лист и по същото е образувано изп.дело
№555/2020г.по описа на ЧСИ Янко Бъчваров,поради погасяване на вземането по давност.
С въззивната жалба е оспорено решението на БРС като на първо място са изложени
аргументи за неговата недопустимост,като се отправя искане за прекратяване на
производството по делото.На следващо място са изложени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението,като се сочи,че съдът е разгледал делото като предявен
иск за установяване несъществуване на правото на принудително изпълнение и съжденията
му биха били правилни и верни,ако ищците са предявили такъв иск,но предявеният иск е за
установяване несъществуването на задължението на ищците към ответника,което е
възникнало въз основа на влязло в сила съдебно решение и издаден изпълнителен
лист.Погасителната давност,на която ищците се позовават по своята същност е
материалноправен институт ,като тя не води до погасяване на самото вземане,а на
възможността то да бъде принудително изпълнено чрез способите на изпълнителното
производство.Посочва,че в отговора на исковата и писмените бележки са изложени
възражения за неоснователност на иска на самите твърдения,при които е предявен-
вземането продължава да съществува,но е придобило ново качество-станало е естествено
вземане и длъжникът продължава да дължи,но възможността да бъде изпълнено е само
1
доброволното изпълнение,като аргумент за това е разпоредбата на чл.118 ЗЗД. Моли
обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото-прекратено,а
алтернативно- да се реши спорът по същество и искът да се отхвърли като неоснователен и
недоказан. Няма доказателствени искания,претендира разноски.
В представения писмен отговор въззиваемите са оспорили въззивната жалба като
неоснователна.Считат,че правилно и законосъобразно районният съд е приел иска им за
допустим и основателен.Предявеният иск е отрицателен установителен,с който ищците са
поискали да се установи по отношение на ответника,че не му дължат претендираната от
него сума по конкретно изпълнително дело,като основанията за недължимост принципно
могат да бъдат различни,а ищците са се позовали на изтекла погасителна давност или такава
по чл.433 ал.1 т.8 ГПК.Отправеното до въззивния съд искане е да се потвърди решението на
БРС ,а въззивната жалба да се остави без уважение.Нямат доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивникът,редовно уведомен, не се явява.Представлява се от
пълномощника си адв.Ц.,който поддържа въззивната жалба.Няма доказателствени
искания,претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемите,редовно уведомени,не се явяват.Представляват се
от адв.Добрева-Желева,която оспорва въззивната жалба.Няма доказателствени
искания,претендира разноски.
При служебната проверка на обжалваното съдебното решение по реда на чл.269
ГПК, въззивният съд го намери за валидно и допустимо.Доводите на въззивника за
недопустимост на иска и на съдебното решение БОС намери за неоснователни по следните
съображения:
Пред БРС ищците Р.Ф. и Е.А. са предявили срещу ответника С.К. иск с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК вр.чл.439 ал.1 ГПК ,като са твърдели,че не дължат на ответника
сумата от 300 лева- деловодни разноски,за която в негова полза е издаден изпълнителен
лист по гр.д.№1905/2007г.по описа на БРС и е образувано изпълнително дело
№555/2020г.на ЧСИ Янко Бъчваров,тъй като вземането е погасено по давност.
С постановеното по делото съдебно решение БРС се е произнесъл по предявения
иск,който е квалифицирал правилно. В диспозитива на съдебното решение районният съд е
приел за установено по отношение на С.К.,че Р.Ф. и Е.А. не му дължат сумата от 300 лева,за
която в негова полза е издаден изпълнителен лист по гр.д.№1905/2007г.по описа на БРС и е
образувано изпълнително дело №555/2020г.на ЧСИ Янко Бъчваров,поради погасяване на
вземането по давност.
Въззивният съд намира,че има пълно съответствие между заявеното от ищците
искане за съдебна защита,формулирано в петитума на исковата им молба и диспозитива на
съдебното решение,поради което няма основание да приеме за основателни оплакванията на
въззивника,че БРС се е произнесъл по непредявен иск. Неоснователни са и възраженията за
нередовност на исковата молба по съображения,че ищците не са заявили твърдения и
представили доказателства,които да доказват твърденията им за недължимост на
вземането,настъпили след издаване на съдебното решение,по което е издаден
изпълнителният лист. Ищците са заявили едно основание за недължимост на вземането -
изтекла погасителна давност, което е разгледано от районния съд.
Неоснователно въззивникът счита,че БРС е разгледал иск за установяване
несъществуването на правото на принудително изпълнение по издадения въз основа на
влязло в сила съдебно решение изпълнителен лист,какъвто не е предявен.Такъв иск
действително не е предявен,но и не е бил разглеждан от районния съд. Предявен и
разгледан е иск за установяване несъществуването на вземането на ответника с посочено
основание за погасяването му- изтекла погасителна давност. Разпоредбите на материалния
2
закон- чл.110- чл.120 ЗЗД са ясни,те са тълкувани и прилагани еднопосочно и
безпротиворечиво в продължение на много години от съдилищата в България във вложения
в тях точен и ясен смисъл- че с изтичането на посочените давностни срокове,вземанията,а
не правото на принудителното им изпълнение,се погасяват по давност. Законодателят не е
предвидил нещо различно и по отношение на вземанията,установени с влезли в сила
съдебни решения,какъвто е настоящият случай. За тези вземания разпоредбите на ЗЗД
относно спиране,прекъсване и изтичане на давностните срокове също се прилагат без
изключение.С изтичане на давностния срок се погасява вземането, а отпадането на
възможността кредиторът да насочи изпълнение спрямо погасеното вземане е само една от
множеството последици на погасителния ефект. По гореизложените съображения и при
споделяне на еднопосочната,безпротиворечива и утвърдена дългогодишна практика на
съдилищата в България досежно приложението на разпоредбите на ЗЗД относно
погасителната давност,въззивният съд не споделя доводите,изложени във въззивната жалба
Тъй като по отношение на процесното вземане е издаден изпълнителен лист и е
образувано изпълнително дело,то предявеният иск,с който длъжниците оспорват
изпълнението е квалифициран с правно основание чл.439 ГПК. Съгласно тази
разпоредба,длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението,като искът му може да се
основава само на факти,настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството,в което е издаден изпълнителният лист. В случая,тъй като се касае за
парично вземане,което според твърденията на ищците е погасено по давност,те са
предявили отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК,вр.с чл.439
ГПК,като са заявили твърдения,че вземането по изпълнителния лист е погасено по
давност,започнала да тече след издаването му и изтекла към момента на предявяване на
иска.
На настоящия съдебен състав е известна съдебната практика на някои състави на
ВКС,в която се застъпва становище,сходно в някои разбирания с поддържаното от
въззивника досежно спорния предмет на установителен иск за несъществуване на
вземане,предявен във връзка чл.439 ГПК, но тя не се споделя от настоящия съдебен състав.
В правната теория и в безпротиворечивата до скоро съдебна практика не е имало съмнения
и спорове по въпроса, че правото на принудително изпълнение е процесуална
възможност,уредена в част Пета „Изпълнително производство“ на ГПК,то не е материално
право и не може да бъде погасявано по давност по реда на ЗЗД. Процесуалното право на
изпълнение,в това число и на принудително изпълнение, възниква с издаването на
изпълнителния титул и съществува до погасяването на вземането, обективирано в
изпълнителния титул. Следователно, именно по отношение съществуването на
материалното право,признато със съдебно решение,/в случая- вземането на взискателя по
изпълнителния лист/ длъжникът следва да предяви иска си, като оспори съществуването му
въз основа на факти,настъпили след издаване на изпълнителния титул.Тези факти и
обстоятелства може да са от различно естество,между тях е и твърдението,че вземането е
погасено на основание изтекла погасителна давност. При установяване с влязъл в сила
съдебен акт,че вземането по изпълнителния титул е погасено,ще отпадне занапред
процесуалното право на взискателя на изпълнение по реда на изпълнителното производство
по ГПК ,включително и на принудително изпълнение.
Разглеждайки спора по същество, БРС се е позовал на ППВС №3/80г.и Р
№170/2017г.на ІV г.о.на ВКС,като е поддържал становището, че отмяната на ППВС
№3/80г.няма обратно действие и давността върху вземания,за които са образувани
изпълнителни дела преди 26.06.2015г./ датата на постановяване на ТР №2/26.06.2015г.по т.д.
№2/2013г.на ОСГТК на ВКС/ не тече. Тъй като предмет на настоящото производство е
установяване недължимостта на вземане,за което е било образувано изпълнително дело през
2013г. по изпълнителен лист от 2012г., БРС е приел,че ППВС №3/80г.следва да намери
приложение до постановяването на ТР №2/26.06.2015г.
3
Понастоящем по въпроса дали отмяната на ППВС №3/80г.,извършена с ТР
№2/26.06.2015г.по т.д.№2/2013г.на ОСГТК на ВКС има обратно действие има
противоречива съдебна практика,включително и на ВКС.С Разпореждане от 20.02.2020г.на
Председателя на ВКС е образувано ново тълкувателно дело,поради съществуващата
противоречива съдебна практика по въпроса: „От кой момент поражда действие отмяната на
ППВС №3/18.11.1980г.,извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015г.по тълк.д.№2/2013г.на
ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело,което е
образувано преди приемането му?“,по което още не е постановено ТР. Настоящият съдебен
състав споделя становището на БРС, че отмяната на ППВС №3/1980г. няма обратно
действие, изцяло по този правен въпрос се споделят мотивите,изложени в решение № 170 от
17.09.2018г.по гр.д.№2382/2017г.на ІV г..о.,както и мотивите,изложени в Решение №51 от
21.09.2019г.по гр.д.№2917/2018г.на ВКС,ІV г.о.
Тъй като ППВС №3/18.11.1980г.има приложение до 26.06.2015г. и предвид
образуваното и неприключило към тази дата изпълнително дело №75/2013г.по описа на
ЧСИ Янко Бъчваров,въззивният съд приема,че до 26.06.2015г.погасителна давност не е
текла. От 26.06.2015г.,както е посочил и БРС,прекъсване на давността настъпва от
момента,в който е поискано и предприето изпълнително действие от съдебния изпълнител.В
случая,видно от приложените по изпълнително дело документи,с молбата за образуване на
изпълнително дело през 2013г. взискателят К. е посочил способ за принудително
изпълнение-налагане на запор върху възнагражденията,които получават длъжниците или
друг способ по преценка на съдебния изпълнител.На 01.04.2013г. ЧСИ Бъчваров е наложил
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника А.,но запорът не е изпълнен,тъй като
не е намерено такова юридическо лице на посочения адрес.До постановяването на ТР
№2/26.06.2015г.на ОСГТК на ВКС не са извършвани други изпълнителни действия. Първото
изпълнително действие е извършено от ЧСИ Бъчваров на 30.06.2020г.- наложен е запор на
МПС,собственост на длъжника А. и запор на трудовото му възнаграждение.Спрямо
длъжницата Ф. първото изпълнително действие е извършено на 13.07.2020г.-запор на лек
автомобил. При това положение,правилен и законосъобразен е изводът на БРС,че вземането
на взискателя К. е погасено на основание чл.110 ЗЗД,с изтичане на общата петгодишна
давност,тъй като в продължение на повече от пет години по изпълнителното дело не са били
поискани и извършвани изпълнителни действия.Извършените изпълнителни действия през
2020г.са след изтичане на давностния срок,поради което те не могат валидно да прекъснат
изтеклата вече давност.
Водим от гореизложеното,Бургаският окръжен съд намери,че решението на БРС
следва да бъде потвърдено като правилно,законосъобразно и обосновано от доказателствата
по делото.
Страните са направили своевременни искания за присъждане на съдебно-деловодни
разноски и с оглед изхода от спора основателно се явява искането на въззиваемите.
Съобразно чл.78 ал.3 ГПК въззивният съд присъжда разноски на въззиваемите за адвокатски
хонорар в размер на 150 лева,които възлага за плащане върху въззивника.
Водим от горните мотиви,Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 260385 от 01.03.2021г.,постановено по гр.д.№3795
/2020г.по описа на БРС.
ОСЪЖДА СТ. Г. К.,с ЕГН-**********,със съдебен адрес
гр.Бургас,ул."Лермонтов"№18- адв.И.М. Ц. и адрес: гр.Бургас,ул.“Райна княгиня“№13,ет.2
да заплати на Р. К. Ф. с ЕГН-********** и ЕВГ. АП. АП. с ЕГН-********** и двамата от
4
гр.Б, ж.к.** сумата от 150 лева разноски по въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5