№ 455
гр. Пазарджик, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Мариана Ил. Димитрова
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20245200500019 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 1080/11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 20225220101948
по описа за 2022г. на Районен съд – Пазарджик са уважени предявените от
ищеца „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19 осъдителни искови претенции
срещу ответника Н. С. С., ЕГН **********, с адрес: с. Мокрище, общ.
Пазарджик , като на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ,
във връзка с чл. 86 от ЗЗД, ответникът Н. С. е осъден да заплати на „БАНКА
ДСК“ АД сумата от 12 784,58 лева - главница по Договор за кредит
ЕСПРЕСО № 875025187040/13.04.2018 г., сключен със „СОСИЕТЕ ЖЕНЕРАЛ
ЕКСПРЕСБАНК“ АД, ЕИК *********, прекратено с вливането в „БАНКА
ДСК“ АД, сумата от 3 419,25 лева - представляваща договорна лихва върху
главницата за периода от 19.08.2018г. до 21.06.2022г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -
22.06.2022 г. до окончателното изплащане, както и сторените по делото
разноски в размер на 1 146,42 лева, като са отхвърлени като неоснователни
предявените искове за присъждане на договорна лихва над размера от 3 419,25
лева до претендирания размер от 3 612,81 лева, както и за присъждане на
законната лихва върху главницата считано от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г. в
размер на 524,26 лева.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба
от ищеца „БАНКА ДСК“ АД, с оплаквания за неправилност на съдебния акт,
1
поради нарушение на материалния закон. Решението се обжалва само в частта,
с която е отхвърлен предявеният иск за присъждане на сумата от 524,26 лева -
законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г.
Намира за неправилен изводът на съда за недължимост на посочената сума,
доколкото е приел, че съгласно Тълкувателно решение № 3/27.03.2019г. по
тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на предсрочна
изискуемост на вземането по договор за кредит се определя в размер на
непогасения остатък от предоставената по договора сума и договорната лихва
до настъпване на предсрочната изискуемост, поради което не се дължи
законна лихва върху главницата, считано от датата на първата падежирала
вноска до подаване на исковата молба. Сочи, че уговорената в чл. 9 от
договора наказателна надбавка представлява лихва за забава, дължима на
основания чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като съдът неправилно е приел, че се касае за
законна лихва по смисъла на чл. 86 от ЗЗД. Сочи, че съгласно чл. 33 от ЗПК е
допустимо страните предварително да уговорят неустоечна клауза по
договора за кредит, като обезщетението да се начислява като лихва. Счита, че
и цитираното тълкувателно решение приеме лихвата за забава да бъде
призната до за дължима до датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, ако е уговорена в договора, какъвто бил и настоящия случай. Сочи,
че в случая същата е начислявана единствено върху просрочената главница и
за период от 19.08.2018г. до 21.06.2022 г., денят предхождащ исковата молба,
позовавайки се на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Прави
се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
уважаване на исковата претенция. С въззивната жалба не се правят нови
доказателствени искания пред въззивния съд. Претендира се присъждане на
разноски.
Срещу подадената жалба в законоустановения срок не е постъпил отговор
от насрещната по спора страна - ответникът Н. С..
В частта, с която ответникът Н. С. е осъден да заплати на „БАНКА ДСК“
АД сумата от 12 784,58 лева - главница по договора за кредит и сумата от 3
419,25 лева - договорна лихва върху главницата за периода от 19.08.2018г. до
21.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба - 22.06.2022 г. до окончателното изплащане,
както и в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените
искове за присъждане на договорна лихва над размера от 3 419,25 лева до
претендирания размер от 3 612,81 лева, като необжалвано, решението е влязло
в законна сила.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на
жалбоподателя поддържа подадената въззивна жалба, претендира присъждане
на разноски. Назначеният по реда на чл. 48 от ГПК от въззивния съд особен
представител на въззиваемата страна оспорва жалбата, като в предоставения
от съда допълнителен срок представя писмена защита.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид доводите, изложени в
открито съдебно заседание и представената по делото писмена защита от
особения представител на въззиваемата страна, при спазване разпоредбата на
2
чл. 235 от ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена
е от надлежно упълномощен представител на страна, имаща правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение в обжалваната част, отговаря на
изискванията на чл. 260 и 261 от ГПК, следователно същата е процесуално
допустима за разглеждане по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
„Банка ДСК“ АД, като универсален правоприемник на „Сосиете Женерал
Експресбанк“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Московска“ № 19 против ответника Н. С. С., ЕГН ********** с адрес: с.
Мокрище, общ. Пазарджик. Ищецът твърди, че на 13.04.2018 г. между
„Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ********* - кредитодател, чийто
универсален правоприемник е ищецът, от една страна и ответника Н. С. -
кредитополучател от друга страна, е сключен Договор за кредит ЕКСПРЕСО
№ 875025187040, съгласно който банката е предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 13 000,00 лева със срок на договора до
19.10.2028 г. и падежна дата 19-то число на съответния месец. Главницата по
кредита се олихвявала с фиксиран лихвен процент, който към датата на
сключване на договора за кредит бил в размер на 7,99% годишно или 0,0222 %
на ден. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита бил в размер на
9,84% към дата на подписване на Договора. Ищецът твърди още, че
длъжникът е обслужвал редовно кредита само три месеца и от месец август
2018 г. е спрял плащанията по него. Сочи, че служители на банката са правили
многократни опити да се свържат с клиента, но кредитът бил вече с 47 броя
непогасени месечни вноски за периода от 19.08.2018г. до 16.06.2022 г.,
подробно описани в исковата молба. Въпреки, че са настъпили предпоставките
предвидени в общите условия за настъпване на предсрочна изискуемост,
предвид на невъзможността да уведомят длъжника, ищецът не можел да
депозира заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.
Поради това предявява осъдителен иск срещу длъжника като сочи, че самата
искова молба представлявала покана за предсрочна изискуемост. Оправя се
искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответника Н. С. С. да
заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 12 784,58 лева – главница, 3 612,81
лева – договорна лихва за периода от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г., 524,26 лева
– лихва за забава за периода от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г., както и законна
лихва върху главница, считано от датата на подаване на исковата молба –
22.06.2022 г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на
направените в производството разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Препис от исковата молба е връчен лично на ответника Н. С. на
27.09.2022 г.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът С. не е подал отговор на исковата
молба, като не са ангажирани и доказателства. В първото по делото заседание
същият се е явил, като е оспорил иска. Твърди, че от три месеца е подновил
плащанията по кредита. Намира, че е погасил всички вноски, доколкото
твърди, че от 2018г. е бил в чужбина, но всеки месец е пращал на сестра си по
50,00, 100,00 лева, с които последната да извършва плащания по кредита.
3
Пред въззивната инстанция не са поискани и не са събрани нови
доказателства.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е
правилно установена от първоинстанционния съд с известни допълнения,
както следва:
По делото не е спорно между страните, а и се установява от
представените по делото писмени доказателства, че на 13.04.2018 г. между
„Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ********* - кредитодател, с
универсален правоприемник „Банка ДСК“ АД, от една страна и ответника Н.
С. - кредитополучател от друга страна, е сключен Договор за кредит
ЕКСПРЕСО № 875025187040/13.04.2018 г. По силата на договора банката се е
задължила да предостави на кредитополучателя сумата от 13 000,00 лева,
която последният да върне на 117 месечни равни анюитетни вноски, всяка
една от тях в размер на 164,57 лева, с падеж на 19-число от съответния месец,
считано от 19.05.2018 г., съгласно приложен към договора и подписан от
страните погасителен план. Уговореният краен срок на погасяване на кредита
е бил 19.01.2028 г. Съгласно разпоредбата на чл. 8, от част I договора,
кредитополучателят заплаща на кредитодателя годишна лихва във фиксиран
лихвен процент в размер на 7,99% на година за целия срок на договора.
Посочен е размер на лихвата на ден от 0,0222 %. Посочен е и годишният
процент на разходите (ГПР) за кредита към момента на сключване на договора
в размер на 9,84 %, а общият размер на дължимата сума по договора, към
момента на сключването му възлиза на 19 764,88 лева. В чл. 9.1 от част I на
договора е уговорено, че при забава в плащането на дължими суми по
кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава -
наказателна надбавка върху просрочените вноски за времето на забавата, до
окончателното плащане на забавените задължения, в размер на 6 пункта над
номиналния лихвен процент. Към датата на сключване на договора, лихвеният
процент при просрочени плащания, изчислен по този начин, възлиза на 13,99
%. В чл. 8, т. 3 от част I е уговорена и надбавка към договорната лихва от 0,5%
при преустановяване обслужването на кредита. Съгласно клаузата на чл. 11 от
част II на договора, страните са се договорили, че при неизпълнение на
задължение на кредитополучателя по договора, банката може да иска
предсрочно погасяване на кредита, ведно с изтеклите лихви с първи
предстоящ падеж, като обяви кредита за предсрочно изискуем.
По делото е представено извлечение от счетоводните книги на банката по
процесния договор за кредит към 22.06.2022 г., от която е видно, че по
договора са налице 47 броя просрочени вноски в периода от 19.08.2018г. до
16.06.2022г., с размер на всяка вноска от 164,57 лева. Общият размер на
просрочената сума възлиза на 7 734,79 лева, а общо дължимата сума по
кредита възлиза на 16 921,65 лева, от които 12 784,58 лева – главница, 3 612,81
лева – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 19.08.2018 г. до
21.06.2022 г., 524,26 лева – лихвена надбавка за забава за периода от
19.08.2018 г. до 21.06.2022 г.
Видно от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото
лице по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза и приетото
допълнителна кредитът в размер на 13 000,00 лева е бил усвоен на 18.04.2018
4
г., като сумата е била преведена по банкова сметка с титуляр Н. С. С..
Кредитът е бил обслужван редовно на първите три падежни дати, като били
внесени 3 пълни погасителни вноски от общо 117 на брой, съгласно
погасителния план. След това ответникът е преустановил плащанията по
кредита, като първата непогасена вноска е с падежна дата 19.08.2018 г. Според
изчисленията на вещото лице дължимите по договора за кредит суми към
датата на исковата молба са, както следва: 12 784,58 лева - общ остатък по
главницата до крайния срок на договора, 3 419,25 лева - дължими лихви по
погасителен план за периода 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г., както и сумата от
734,98 лева – лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г. Съгласно допълнителното заключение
на вещото лице размерът на дължимата договорна и законна лихва до датата
на връчване на копие от исковата молба на ответника, а именно до 27.09.2022
г., възлизат на 3 600,81 лева - договорна лихва и 881,68 лева - лихва за забава,
начислена в размер на законната лихва върху просрочената главница към
съответната падежна дата.
При тази установеност на фактите, настоящият въззивен съдебен състав
възприе следните правни изводи:
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд се произнася служебно само
по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото следи служебно за нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея
искане за произнасяне от въззивния съд.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение, на
основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд намира, че същото е валидно и
допустимо, доколкото не се установява съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото.
Предявени са обективно кумулативно осъдителни искове по чл. 79 от ЗЗД,
във връзка с чл. 430 и следващите от ТЗ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
Вземанията на ищеца се основават на договор за потребителски кредит,
който поражда задължение за връщане на взетата в заем сума. Безспорно е, че
между страните е възникнало облигационно отношение във връзка с даден
паричен заем от банката, сключен с физическо лице. По несъмнен начин се
доказа, а и не се оспорва от ответника, че страните са обвързани по силата на
сключения договор за кредит, въз основа на който, кредиторът е предоставил
на кредитополучателя С. паричен заем в размер на 13 000,00 лева, срещу
поето от него задължение да върне заемната сума, съобразно подписания към
договора погасителен план в срок. Безспорно по делото се установява, че в
случая е изпълнено задължението на банката за предоставяне на договорения
кредит на кредитополучателя, който го е усвоил и което се установява от
5
договора и полагането на подпис от страна на кредитополучателя,
включително и от заключението на вещото лице. Безспорно е установено
също така, че ответникът е извършил редовно плащане само на първите три
падежни дати и така е погасил 3 броя погасителни вноски от общо 117 такива,
като първата непогасена вноска е с падежна дата от 19.08.2018 г. След това не
се установява, ответникът да е извършил някакви плащания по кредита, видно
от заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните
съдебна-счетоводна експертиза и допълнителната такава, които съдът
кредитира като обосновани и компетентно изготвени. По делото липсват
каквито и да е доказателства след датата 19.08.2018 г. ответникът да е
извършвал каквито и да е плащания, поради което, доколкото в негова тежест
е да докаже твърдението си за погасяване на дълга по кредита, съдът приема,
че изложените от него възражения в първото по делото съдебно заседание
пред районния съд, че е погасявал кредита чрез трето лице, на което е
изпращал регулярно суми, за неоснователни.
В исковата молба ищецът е заявил, че доколкото не е успял да открие
длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради
настъпилата забава на плащанията по договора за кредит, упражнява това свое
право с подаване на исковата молба.
С това изявление на практика ищецът упражнява правото си да направи
кредита предсрочно изискуем в хода на процеса, като връчването на исковата
молба има характера на такова уведомление. Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва при наличието на две
предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането на част от
падежирани вноски или лихви по договор за кредит, или неизпълнението на
други задължения по договора за кредит, уговорени в него, и субективен
фактор - обективиран в упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения негов
остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост обаче има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти. Константна е съдебната практика, че
изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може
да бъде инкорпорирано в исковата молба, като в тези случаи изявлението
поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване
преимуществото на срока.
Видно е от събраните по делото доказателства, че ответникът е в
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, като след 19.08.2018
г. не е погасил нито една от погасителните вноски, дължими по договора за
кредит, съобразно погасителния план. В настоящия случай препис от исковата
молба е връчен лично на ответника С. на 27.09.2022 г. Доколкото и двете
предпоставки, посочени по-горе, са се осъществили, въззивният съд намира за
правилен извода на районния съд, че в настоящия случай, с връчване на
ответника на исковата молба за отговор на 27.09.2021 г., банката е упражнила
6
потестативното си право да доведе до знанието на кредитополучателя Н. С.,
че обявява кредита за предсрочно изискуем, като на основание чл. 235, ал. 3 от
ГПК съдът е длъжен да съобрази този настъпил след предявяването на иска
факт, доколкото е от значение за спорното право.
Въззивната жалба е насочена в частта от решението, с което е отхвърлен
предявеният иск за лихва за забава в размер на 524,26 лева, дължима за
периода от 19.08.2018г. до 21.06.2022 г. – преди подаване на исковата молба.
За да отхвърли този иск районният съд се е позовал на Тълкувателно
решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС. В него
е прието, че при настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред
действието на погасителния план, ако страните са уговорили кредитът да се
връща на вноски, като предсрочното връщане на сумата по кредита изключва
заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора
лихви. Посочил е, че в случая размерът на вземането при предсрочна
изискуемост по договор за кредит се определя в размер на непогасения
остатък от предоставената по договора сума и договорната лихва до датата на
настъпване на предсрочната изискуемост, която е била валидно обявена в хода
на производство. Поради това, районният съд е приел, че до редовното
обявяване на кредита за предсрочно изискуем е в сила погасителния план по
договора и върху тази главница е дължима само договорна лихва, съответно
доколкото не се е установило по делото, предсрочната изискуемост на кредита
да е обявена на длъжника преди датата на подаване на исковата молба, е
заключил, че от този момент до окончателното изплащане се дължи и следва
да се присъди единствено законната лихва като обезщетение за забава, а не и
претендираната от ищеца лихва за забава за периода преди подаване на
исковата молба. Поради това е приел за неоснователна претенцията на ищеца
за присъждане на посочената сума за лихви за забава за периода преди
подаване на исковата молба.
Въззивният съд намира извода за недължимост на лихви за забава върху
просрочените погасителни вноски от датата на падежа им до датата на
подаване на исковата молба за неправилни. Съгласно посоченото
тълкувателно решение на ВКС, действително размерът на вземането при
предсрочна изискуемост по договор кредит следва да се определи в размер
само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата), както и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. Посочено е обаче в
решението, че за периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът
на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план,
съответно според клаузите на договора преди изменението му, т.е. и на
клаузите за дължими лихви за забава, в случай на неплащане на падежиралите
до датата на предсрочната изискуемост на кредита погасителни вноски.
Същественият въпрос, решен по задължителен за съдилищата начин с
посоченото тълкувателно решение е, че уговорената с договора договорна
лихва се дължи до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а
след тази дата се дължи единствено законна лихва, но не и че не се дължи
уговореното в договора обезщетение за забава върху падежиралите до датата
на предсрочната изискуемост погасителни вноски за главница, в случай че е
налице валидна договорна клауза. Този извод се извежда и от посоченото в
7
тълкувателното решение, че за периода до настъпване на предсрочна
изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент
погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението
му, настъпило с обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Следва да се
има предвид, че предсрочната изискуемост се отнася само до вноските, които
са с ненастъпил падеж. Такава не може да бъде обявена по отношение на вече
падежиралите вноски към момента на обявяването й, доколко с превръщане на
кредита в предсрочно изискуем длъжникът се лишава от преимуществото на
срока на непадежиралите вноски, а кредиторът от правото му да получава
възнаградителна лихва върху тях. В този смисъл, в случаите когато
предсрочната изискуемост е настъпила с получаването на исковата молба от
ответника и до този момент той не е изпълнявал договорните си задължения
за заплащане на месечните вноски по главницата и възнаградителната лихва в
сроковете, предвидени в договорения погасителен план, са налице
предпоставките за заплащане на уговореното с договора обезщетение за
забава, представляваща по своето естество мораторна лихва върху всяка една
неплатена вноска от датата на падежа й до датата на предявяване на исковата
молба. Посоченото тълкувателно решение не изключва дължимостта на
договорените с договора за кредит възнаградителна и мораторна лихва до
датата на предсрочната изискуемост, а приема, че след тази дата не се дължи
възнаградителна лихва за непадежиралите преди това вноски, станали
предсрочно изискуеми с достигналото до длъжника уведомление, съответно,
че след като обявената предсрочна изискуемост върху тях се дължи
единствено законна лихва за забава. Дължимостта на уговореното
обезщетение за забава върху изискуемите преди предсрочната изискуемост
вноски по правило е обвързано и от действителността на клаузата, с която е
уговорено.
В случая, обаче, въззивният съд намира, че претендираната сума за лихва
за забава в размер на 524,26 лева, дължима за периода от 19.08.2018г. до
21.06.2022 г. – преди подаване на исковата молба, е недължима, по следните
съображения:
Отговорността на длъжника произтича от договор, сключен с физическо
лице, което при сключването му е действало извън рамките на своята
професионална или търговска дейност и кредитна институция, поради което
към правоотношението са приложими специалните разпоредби ЗЗП относно
неравноправните клаузи в потребителски договори, както и императивните
норми на ЗПК, уреждащи неговата формата и необходимо договорно
съдържание. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата
на чл. 7, ал. 3 от ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, при всяко положение на делото,
като не се прилагат правилата за преклузия в първоинстанционното и
въззивното производство. В случай, че констатира неравноправна клауза в
потребителски договор или нищожна такава, съдът е длъжен да се произнесе
по нея и без наведено от страната възражение. Доколкото няма данни да е
налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 от ЗПК, въззивният съд
намира, че процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК.
В нарушение на разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, районният съд е
пропуснал да изпълни служебното си задължение да изследва клаузите на
8
процесния договор за кредит за съответствието им със ЗЗП и ЗПК, приемайки,
че същият е валиден, поради липсата на отговор на исковата молба, съответно
липсата на изрично оспорване от страна на ответника. Видно от материалите
по делото, с постановеното Определение от 09.11.2022 г. районният съд е
указал на страните служебното си задължение да следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния потребителски договор, като им е дал
възможност на изразят становище, включително на ищеца е дадена
възможност да ангажира доказателства, че клаузите на договора са
индивидуално уговорени. Доколкото служебното задължение по чл. 7, ал. 3
от ГПК важи и за въззивната инстанция, включително и при липсата на
оплаквания на страните, настоящият въззивен състав намира, че следва да
санира допуснатото от районния съд нарушение, като се произнесе по
валидността на договорните клаузи и съответствието им с императивните
изисквания на ЗЗП и ЗПК.
Договорът за кредит е сключен в предвидената в чл. 10, ал. 1 от ЗПК
писмена форма и има минималното предвидено в чл. 11, ал. 1 от ЗПК
съдържание - посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването
му; лихвеният процент по кредита и условията за прилагането му; годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит; условията за
издължаване на кредита от потребителя; приложен е погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания. Погасителният план съдържа
сроковете и условията за извършването на тези плащания и разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи. По ясен и разбираем за потребителя начин е
определен ГПР, чрез посочване на неговия размер и начин на формирането
му, с включени размер на договорната лихва и другите разходи по кредита, с
което изискванията на чл. 19 от ЗПК са изпълнени.
Съдът, като съобрази съдържанието на договора, счита, че клаузите на чл.
8, т. 1, т. 2, част I и чл. 4, ал. 1, част II, предвиждащи, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката номинална фиксирана годишна лихва в
размер на 7,99 %, не е неравноправна по смисъла на ЗЗП. По ясен и разбираем
за потребителя начин е посочен размерът на договорната лихва, който в
случая е фиксиран такъв и не подлежи на едностранна промяна от страна на
банката. Клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на
длъжника, касаещо основния предмет на договора - възнаградителната лихва
по договора за кредит, като е формулирана по ясен и разбираем начин,
съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и не следва да се преценява като
неравноправна. С посочването на размера на възнаграждението, изразен в
абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора,
изискването на яснота и разбираемост на тази съществена клауза, въззивният
съд намира, че е изпълнено.
9
Въззивният съд констатира, че клаузата на чл. 9.1, част I от договора,
предвиждаща задължение за кредитополучателя да заплаща наказателна
надбавка в размер на 13,99%, формирана от сбора на договорения лихвен
процент плюс 6 пункта, е недействителна. Същата противоречи на
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗПК, съгласно който при просрочие на
задълженията лихвата за забава не може да надвишава размера на законната
лихва, определяна от Министерски съвет. Размерът на законната лихва, към
датата на сключване на договора ( 18.04.2018г.), е определен с Постановление
№ 426/18.12.2014 г. на МС за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения (Обн., ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г. и в сила от
01.01.2015 г.), която за задължения в левове е основният лихвен процент на
Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процента и е възлизала на 10,00 %, доколкото
основният лихвен процент на БНБ, според публикуваните данни на интернет
страницата на националната банка е в размер на 0,00%. Уговорената
наказателна лихва в размер на 13,99% значително я надвишава, поради което
договорната клауза, с която е определена, е нищожна, поради противоречие с
чл. 33, ал. 2 от ЗПК. Тази разпоредба е императивна, следователно всяка
уговорка в отклонение от нея не поражда правни последици. Доколкото
уговорената с договора лихва за забава, не е част от същественото съдържание
на договора за кредит с оглед разпоредбата на чл. 430 от ГПК, същата не влече
недействителност на целия договор за кредит.
В настоящия случай, твърденията на жалбоподателя са, че доколкото
претендираната от него лихва за забава е начислявана в размер на законната
лихва, видно и от заключението на вещото лице, то същата е в съответствие с
чл. 33, ал. 2 от ЗПК, поради което е дължима. Въззивният съд намира доводите
във въззивната жалба в тази насока за неоснователни.
По делото безспорно се установява, че ответникът е изпаднал в забава
след последното плащане от 19.08.2018 г., поради което дължи обезщетение за
забава. Според заключението на вещото лице върху размера на главниците по
просрочените погасителни вноски банката е начислява мораторна лихва в
размер на законната лихва по смисъла на чл. 86 от ЗЗД.
Въззивният съд намира, че по този начин Банката се опитва да санира
едностранно договора за кредит с цел да се заобиколи императивната
разпоредба на чл. 33 от ЗПК, доколкото видно от самия договор при забава в
плащанията на погасителни вноски, страните се уговорили заплащането на
назаказателна надбавка в определен размер, а не заплащането на законна
лихва. Подобно действие, макар и в полза на потребителя, въззивният съд
намира за незаконосъобразно, доколкото жалбоподателят изрично се позовава
на клаузите на чл. 9 от договора за кредит, предвиждащи неустойка за забава
на плащанията на погасителните вноски.
Следва да се посочи, че в случая съдът не може да замести нищожната
клауза от договора с повелителните правила на закона, като неприложима е
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, с оглед даденото от СЕС тълкуване на
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС
на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на
10
потребителите и за изменение на предходната директива, Директива
2009/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите. Практиката на СЕС по преюдициални запитвания относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2009 г. е последователна, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза, както и че националните съдилища са длъжни само да не
прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без
друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните
клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна
възможност така да се запази договорът. В този смисъл Решение С-618/10 от
14.06.2012 г. на СЕС по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon
Camino и Решение С-421/14 от 26.01.2017 г. на СЕС по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia. Доколкото решенията на СЕС с предмет
тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването
и валидността на акт на органите на Европейския съюз са задължителни за
всички съдилища в държавите – членки, българския съд е задължен да се
съобрази с тях.
Поради това, в настоящия случай не може да се приеме, че до датата на
предсрочната изискуемост се дължи обезщетение за забава в размер на
законната лихва, доколкото с клаузата на чл. 9.1, част I от договора е уговорен
конкретен размер, който противоречи на разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗПК и
води до нищожност на самата клауза, която съдът не може да замести с
повелителни правила на закона по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. С оглед
постановеното Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело №
3/2017г. на ОСГТК на ВКС и констатираната нищожност на клаузата за
дължимото обезщетение за забава на просрочените вноски до датата на
исковата молба, съдът намира, че въобще липсва договорка в договора за
кредит за дължима по кредита лихва за забава върху просрочените вноски по
погасителния план, обосноваваща извод, че до датата на предсрочната
изискуемост следва да се присъди такава.
По изложените съображения, въззивният съд също намира, че
претенцията за заплащане на лихва за забава в размер на 524,26 лева, дължима
за периода от 19.08.2018г. до 21.06.2022 г., макар и начислявана в размер на
законната лихва и претендирана от ищеца за период преди датата на обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, е неоснователна. Доколкото районният
съд е достигнал до същия краен извод за недължимост на тази сума, макар и с
посочените по-горе погрешни мотиви, въззивният съд намира, че в
обжалваната част, с която е отхвърлена исковата претенция за сумата от
524,26 лева – лихва за забава за периода от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г.,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба като неоснователна да се отхвърли.
11
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна. Такива обаче не са
претендирани от ответника по въззивната жалба Н. С., поради което не му се
присъждат.
Както беше посочено, в частта, с която ответникът Н. С. е осъден да
заплати на „БАНКА ДСК“ АД сумата от 12 784,58 лева - главница по
договора за кредит и сумата от 3 419,25 лева - договорна лихва върху
главницата за периода от 19.08.2018г. до 21.06.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -
22.06.2022 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която са
отхвърлени като неоснователни предявените искове за присъждане на
договорна лихва над размера от 3 419,25 лева до претендирания размер от 3
612,81 лева, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в
законна сила.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1080/11.10.2023 г., постановено по гр. д. №
20225220101948 по описа за 2022 г. на Районен съд – Пазарджик, в
обжалваната част, с която е отхвърлена исковата претенция на „БАНКА
ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Московска“ № 19, против Н. С. С., ЕГН **********, с адрес: с. Мокрище,
общ. Пазарджик, за осъждането му да й заплати законната лихва върху
главницата, дължима по договор за кредит ЕКСПРЕСО № 875025187040 от
13.04.2018 г. сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК
********* (прекратена с вливането в „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********), в
размер на 524,26 лева, считано от 19.08.2018 г. до 21.06.2022 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12