РЕШЕНИЕ
№ 33
гр. *, 04.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – *, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Мадлена Н. м.а
в присъствието на прокурора Л. Ил. Й.
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500523 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от А.А., ЕГН
**********, с адрес гр. *, ул. „* *“ № *, ет. *, ап. *, действащ чрез
процесуалния си представител адвокат Д. М., срещу Решение № 404 от
23.08.2024 г., постановено по гр. д. № 816/2024 г. по описа на Районен съд-
-ти
гр. *, 3състав, обжалвано в частите, с които исковата му претенция по чл.
2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2 от ЗОДОВ за обезщетяване на причинени
неимуществени вреди е отхвърлена над уважения размер (2000,00 лв.) до
предявения такъв от 5000,00 лв., а тази по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2
от ЗОДОВ за обезщетяване на причинени имуществени вреди е изцяло
отхвърлена.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
съдебното решение е неправилно като за всяка от двете претенции се излагат
1
конкретни съображения за това. По отношение на иска за неимуществени
вреди се счита, че е нарушено изискването за извършване на задължителна
преценка на всички конкретни обстоятелства от значение за точното
прилагане на принципа на справедливост. Определеният размер на
обезщетение се намира за занижен. Сочат се конкретни факти, които имали
важно значение за определянето на по-висок размер. Изразява се несъгласие с
мотивите, поради които съдът е приел, че обезщетението следва да бъде
намалено. В противовес на приетото от районния съд за доказан по основание
и размер се намира искът за имуществени вреди. Във връзка с него изрично се
посочва, че макар да е била издадена заповед за прилагане на принудителна
административна мярка, с която свидетелството за управление на МПС на
жалбоподателя е отнето считано от 18.04.2022 г. до решаване на въпроса за
отговорността му, но за не повече от 18 месеца, то това отнемане било в пряка
причинна връзка с повдигнатото обвинение, което правело другата страна
пасивно материалноправно легитимирана.
Въз основа на изложеното се прави искане за отмяна на
първоинстанционното съдебно решение в отхвърлителните му части.
Претендира се за присъждане на направените от жалбоподателя
разноски във въззивното производство за държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК Прокуратурата на Република
България не е подала отговор на въззивната жалба.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-
ищец в първоинстанционното производство, при наличие на правен интерес
обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане.
Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260
и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Жалбоподателят не се явява лично, а вместо него действа адвокат
М., който поддържа подадената жалба. Моли за отмяна на решението в
обжалваните части и за уважаването на исковете в пълен размер. Явява се
2
прокурор от Окръжна прокуратура-гр. *, който оспорва жалбата и иска
решението на районния съд да бъде потвърдено.
След едноседмичния срок предоставен от съда за писмена защита
въззивникът е представил такава.
Окръжен съд-гр. *, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при
така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. *
гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от
А.А., в качеството му на ищец, действащ чрез процесуалния си представител
адвокат Д. М., срещу Прокуратурата на Република България, в качеството
й на ответник. С нея са предявени първоначално обективно кумулативно
съединени осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2 от ЗОДОВ за обезщетяване на
претърпени неимуществени вреди и осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл.
1 от ГПК, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2 от ЗОДОВ за
обезщетяване на претърпени имуществени вреди, в резултат на незаконно
водено срещу него досъдебно производство № 414/2022 г., пр. пр. №
1834/2022 г. по описа на Районна прокуратура-гр. *.
В исковата молба най-напред на кратко се посочва, че спрямо ищеца е
образувано досъдебно производство за това, че е управлявал лек автомобил
след употреба на наркотични вещества (канабис), последното установено с
техническо средство, в хода, на което той е привлечен като обвиняем и спрямо
него е взета мярка за неотклонение подписка. Това ДП се твърди, че е
прекратено с постановление, тъй като прокуратурата е стигнала до извод, че
извършеното деяние не е престъпление. Определя се, че ДП е сринало
психически ищеца и е довело до ограничаване на социалните му контакти.
Наред с това, в онзи период, той очаквал раждането на своето първо дете.
Сочи се, че със заповед за налагане на принудителна административна мярка
свидетелството му за управление е отнето. Излага се, че бременността на жена
му била усложнена, което налагало чести пътувания за прегледи в гр. *, а
същият бил възпрепятстван да управлява МПС. Предвид това трябвало да
3
търси помощ от свои приятели, пред които се чувствал неудобно да обясни
ситуацията, в която се намирал. Отделно от това се сочи, че работел като
търговски представител, което също изисквало постоянно шофиране и затова
напуснал работа. Всичко това се намира, че е предизвикало в ищеца страх от
осъждане, стрес, тревожност и унижение. Прави се искане за осъждане на
прокуратурата да заплати на ищеца сума в размер на 5000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва считано от 19.12.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата поради незаконосъобразно образуване на ДП и за осъждане на
прокуратурата да заплати на ищеца сума в размер на 2415,00 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди поради незаконно водено
срещу него наказателно производство, за пропуснати ползи от неполучено
трудово възнаграждение за периода от 17.05.2022 г. до 04.07.2022 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 19.12.2022 г. до окончателното й
изплащане.
От ищеца, с устна молба, в проведеното на 09.07.2024 г. съдебно
заседание (на гърба на л. 74 от първоинстанционното дело) е направено
искане за изменение на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2 от ЗОДОВ за
обезщетяване на претърпени имуществени вреди, чрез намаляване на
претендирания размер, като вместо за сумата от 2415,00 лв., искът да се счита
за предявен за сумата от 2319,62 лв. В съответствие с искането на основание
чл. 214, ал. 1 от ГПК съдът е допуснал изменение на предявения иск (л. 75 от
първоинстанционното дело).
Ответникът Прокуратурата на Република България, представлявана от
прокурор в Районна прокуратура-гр. *, в отговора който е подал сочи, че
исковете са допустими. Искът за обезщетение на претърпени неимуществени
вреди се намира за частично основателен, но претендиран в прекомерен
размер, а този за обезщетение на претърпени имуществени вреди-за
неоснователен и недоказан. По отношение на последния не се споделя
разбирането на ищеца, че той е имал качеството на обвиняем от образуване на
ДП, респ. не от тази дата той е търпял имуществени вреди, част от които от
прекратяването на трудовото му правоотношение. Това е така, според него,
тъй като той е привлечен като обвиняем много след като трудовото му
правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Твърди се, че повдигнато
обвинение не е било пречка да полага труд, което се потвърждавало и от
4
думите на ищеца, че същият работил в друго дружество.
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни
доказателства и е назначена съдебно-икономическа експертиза, заключението
по която не е оспо* от страните.
С първоинстанционното съдебно решение Районен съд-гр. * е уважил
предявения осъдителен иск за осъждане на Прокуратурата на Република
България да заплати на ищеца сума в размер на 2000,00 лв., представляваща
обезщетение за търпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в стрес,
тревожност, притеснение и чувство на унижение в резултат от незаконно
наказателно преследване за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК,
във връзка с което е образувано ДП № 414/2022 г. по описа на РУ-гр. *, пр. пр.
№ 1834/2022 г. по описа на Районна прокуратура-гр. *, прекратено с
постановление от 19.12.2022 г., ведно със законната лихва считано от
19.12.2022 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен над
уважения размер до претендирания такъв от 5000,00 лв. и е отхвърлил
предявения осъдителен иск за осъждане на Прокуратурата на Република
България да заплати на ищеца сума в размер на 2319,62 лв., представляваща
обезщетение за търпени от него имуществени вреди, представляващи
пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода от
17.05.2022 г. до 04.07.2022 г., в резултат от незаконно наказателно преследване
за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, във връзка с което е
образувано ДП № 414/2022 г. по описа на РУ-гр. *, пр. пр. № 1834/2022 г. по
описа на Районна прокуратура-гр. *, прекратено с постановление от
19.12.2022 г., ведно със законната лихва считано от 19.12.2022 г. до
окончателното й изплащане.
Решението в частта, с която е уважен искът за обезщетение за
неимуществени вреди от незаконното обвинение в размер на 2000,00 лв.,
ведно със съответната законна лихва, не е обжалвано от ответника
Прокуратурата на Република България, поради което е влязло в сила.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за
правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от
ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно, а в
обжалваните му части е допустимо. Изложените във въззивната жалба
5
доводи за неправилност на съдебното решение в обжалваните му части
въззивният съд намира за неоснователни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че основните спорни въпроси пред
Окръжен съд-гр. * са тези за това какъв е справедливият размер на
обезщетение за неимуществени вреди и занижен ли е определеният такъв
от районния съд и претендираните имуществени вреди в пряка причинно-
следствена връзка ли са с наказателното производство, респ. при
положителен отговор то какъв е техният размер.
Въззивният съд намира, че по делото са събрани всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства.
От фактическа страна, изводимо от събраните по гражданското дело
писмени доказателства и от тези събрани в хода на образуваното досъдебно
производство, се установява, че жалбоподателят на 16.04.2022 г., около 11:40
ч., докато управлявал служебен лек автомобил марка „*“, модел „*“, с рег. №
*, на републикански път III-102 км. 76+100, в района на кръстовището с
общински път 10243 с посока на движение гр. *, бил спрян от полицейски
служители за проверка. Спрямо него като водач, на същата дата в 12:36 ч., в
сградата на сектор Пътна полиция при Областна дирекция на Министерство
на вътрешните работи-гр. * била извършена проверка с техническо средство за
употреба на наркотични вещества и техни аналози. Пробата от нея била
положителна, тъй като това средство отчело наличие на канабис. На
жалбоподателя бил издаден талон за медицинско изследване, но той отказал да
даде кръвна проба и се съгласил с показанието от техническото средство.
Едновременно и наред с всички тези действия, на същата дата
(16.04.2022 г.), по случая било образувано досъдебно производство (ДП) №
414/2022 г. по описа на Районно управление (РУ)-гр. *, прокурорска
преписка (пр. пр.) № 1834/2022 г. по описа на Районна прокуратура-гр. *,
със съставянето на акта за първото действие по разследването, изразяващо се в
разпит на свидетел.
На 16.04.2022 г. от младши автоконтрольор при Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи-гр. *, сектор Пътна полиция на
жалбоподателя А., като водач, е съставен Акт за установяване на
административно нарушение, серия GA, № 613739 (л. 23 от досъдебното
6
производство) за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ЗДвП поради
управляване на лек автомобил след употреба на наркотично вещество
(канабис). Този акт е послужил на 18.04.2022 г. от началник сектор Пътна
полиция към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи-гр.
*, на жалбоподателя А. да бъде издадена Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 22-0996-000131 (л. 53 от
първоинстанционното дело), с която му е наложена принудителна
административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП-временно отнемане на
свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на
въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. Препис от нея е
получен от жалбоподателя на 10.05.2022 г., когато същият с протокол за
доброволно предаване (л. 52 от първоинстанционното дело) е предал своето
свидетелство за управление на моторно превозно средство.
Това досъдебно производство предвид принципа за невиновност,
формално е образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.
343б, ал. 3 от НК. В акта за образуване на досъдебното производство, който в
случая е протокол за разпит на свидетел, обаче са посочени трите имена на
жалбоподателя. Същите фигурират и в различни писма и в постановените в
хода на досъдебното производството други актове на органа по разследването.
Извършени са и различни по вид справки лично по отношение на него,
приложени в кориците на досъдебното производство.
Според преобладаващата част от съдебната практика в случаите, когато
първоначално досъдебното производство е образувано срещу неизвестен
извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние,
а едва по-късно срещу лицето е било повдигнато обвинение за същото
престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода
от време преди повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил
единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за
което производството първоначално е образувано срещу неизвестен
извършител. В тези случаи лицето търпи вреди от наказателното преследване
от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за
конкретното престъпление, което само той би могъл да извърши (в този
изричен смисъл е Решение № 425 от 01.12.2015 г., постановено по гр. д. №
3143/2015 г. на ВКС, ІV г. о.). Ergo наказателното производство, за което
прокуратурата носи отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2 от
7
ЗОДОВ, включва в своята продължителност и периода, през който лицето е
било единственият възможен извършител/деец на деянието, а не само
периода, през който е бил обвиняем (в този смисъл е Решение № 353 от
06.11.2015 г., постановено по гр. д. № 892/2015 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
Такъв именно е настоящият случай. Няма спор, а и от писмените
доказателства по делото се установява, че досъдебното производство е
образувано срещу неизвестен извършител и че в хода му, в един последващ
момент, жалбоподателят е бил привлечен като обвиняем в извършване на
престъпление. Макар и това по-късно привличане, начинът, по който е описан
съставът на престъплението в протокола за разпит на свидетел с посочване на
времето, мястото и конкретното деяние, както и посочването на
жалбоподателя с неговите три имена, не оставят никакво съмнение, че
единствено той би могъл да е извършител на престъплението, за което е
образувано досъдебното производство, тъй като същият се сочи като автор на
описаното от свидетеля деяние.
Впоследствие, в хода на досъдебното производство, е възникнала и
процесуалната фигура на обвиняемия, с повдигане обвинение по реда на чл.
219 от НПК. Съобразено трябва да бъде изложеното в
наказателнопроцесуалната доктрина, че фигурата на обвиняемия се
конституира едва с изготвянето на постановлението за привличане на
обвиняем (в този смисъл е ч. М., Г. м., Кратък лекционен курс по наказателно-
процесуално право, Сиела, *, 2021, с. 394). В случая на 21.09.2022 г.
постановлението за привличане на А. като обвиняем е изготвено и му е
предявено лично и в присъствието на неговия упълномощен защитник. С това
постановление (л. 44 от досъдебното производство), в качеството на
обвиняем е привлечен А.А. за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от
НК. Със същото постановление спрямо това лице е взета мярка за
неотклонение подписка.
Прокуратурата неколкократно е продължавала срока на разследване, но
с постановление от 19.12.2022 г. на Районна прокуратура-гр. * (л. 5-12 от
първоинстанционното дело) наказателното производство е прекратено на
основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. 2 от НПК,
във връзка с чл. 9, ал. 2 от НК. С последното взетата спрямо жалбоподателя
мярка за неотклонение подписка е отменена. Мотивите на прокурора да
8
прекрати производството срещу жалбоподателя са, че същото макар и
формално да осъществява признаците на престъпния състав по чл. 343б, ал. 3
от НК то поради своята малозначителност и обществена опасност, които се
явявали явно незначителни, не представлявало престъпление съгласно чл. 9,
ал. 2 от НК, като материалите от делото са изпратени на началника на сектор
Пътна полиция в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи-
гр. * относно ангажиране на административно-наказателната му отговорност.
Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е
предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 от НПК, които влизат в сила.
Според чл. 243, ал. 10 от НПК постановлението за прекратяване на
наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от
пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице,
може служебно да бъде отменено от прокурор от по-
горестоящата прокуратура, в срок до две години, когато производството е
образувано за тежко престъпление, или в срок до една година в останалите
случаи, от издаването му, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл.
243, ал. 6, т. 1 и 2 от НПК подлежат на проверка по реда на глава тридесет и
трета „Възобновяване на наказателни дела“ (чл. 419, ал. 1 от НПК). От всички
тези разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на
наказателното постановление, не влиза в сила, дори когато е съобщен на
всички засегнати лица по чл. 243, ал. 4 от НПК, защото може служебно да
бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно,
стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното
производство в смисъла на т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г.
по т. гр. д. № 3/2004 г., на ОСГК на ВКС, като основание за възникване
отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни
органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по
реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и лицето да не е поискало
наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна
присъда (в този смисъл са Определение № 50229 от 15.05.2023 г.,
постановено по гр. д. № 3383/2022 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 353 от
06.11.2015 г., постановено по гр. д. № 892/2015 г., г. к., ІV г. о. на ВКС,
Решение № 184 от 26.05.2015 г., постановено по гр. д. № 7127/2014 г., г. к., ІV
г. о. на ВКС, Решение № 191 от 20.05.2015 г., постановено по гр. д. №
6686/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 197 от 17.05.2011 г., постановено
9
по гр. д. № 1211/2010 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС). От изложеното следва, че за да
възникне отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, алт. 2 от ЗОДОВ
е достатъчно постановлението за прекратяване на наказателното производство
е било съобщено на жалбоподателя. Такова съобщаване е извършено на
22.12.2022 г., за което по гражданското дело е приложена разписка (л. 50 от
първоинстанционното дело). При това положение седемдневния срок, в който
жалбоподателят е можел да упражни правото си да обжалва постановлението
за прекратяване е изтекъл на 29.12.2022 г. като няма данни в този срок той да е
поискал наказателното производство да продължи. Следователно
прокурорският акт е придобил стабилност на 30.12.2022 г.
От изложеното се установява, че са налице първите две предпоставки от
фактическия състав на тази специална деликтна отговорност, а именно макар
и образувано срещу неизвестен извършител жалбоподателят А. да е бил
единственият възможен деец на деянието и впоследствие срещу е повдигнато
обвинение за извършено престъпление и е налице постановление на
прокуратурата ползващо се с необходимия стабилитет, с който наказателното
производство е прекратено. Останалите предпоставки са да са претърпени
неимуществени вреди и да е налице причинна връзка между претърпените
вреди и незаконното обвинение. Във връзка с последните две предпоставки,
след анализ на доказателствата, въззивният съд намира следното:
По отношение на наличието на действително претърпени
неимуществени вреди вследствие на незаконно воденото наказателно
производство, въззивният съд формира извод основно от показанията на
свидетелите С.С. и К.Д..
Настоящият съдебен състав кредитира изцяло показанията на
свидетелката С. отнасящи се до обстоятелствата как наказателното
производство се е отразило психическо и емоционално на жалбоподателя.
Същата, в резултат на него, го определя като стресиран, притеснен и с
накърнено самочувствие. Описва, че той се е страхувал да не бъде осъден на
наказание лишаване от свобода. В тази насока са и показанията на свидетеля
Д., които въззивният съд приема напълно, тъй като той познава А. още от
гимназията, което предполага, че той има изградени впечатления за неговата
личност както преди процесното наказателно производство, така и по време и
след него. Във връзка с това той излага, че от случилото се жалбоподателят
10
бил много притеснен и подтиснат. От показанията и на двамата разпитани
свидетели следва обаче, че макар да е бил притеснен и да е изпитвал страх, то
основната причина за това, не е била само наказателното производство, а това,
че същият в определен период от време е останал без работа и доходи, което го
притеснявало предвид предстоящото раждане на неговото дете.
Въззивният съд намира, че показанията на свидетелите са в съответствие
едно с друго относно начинът, по който се е отразило на жалбоподателя
наказателното производство и от тях може да се направи обоснован извод, че
причинените неимуществени вреди, от процесното наказателно производство,
на А. се изразяват в страх, стрес, притеснение от осъждане. Последните са в
пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу него процесно
наказателно производство, тъй като именно то е довело до тях.
По отношение на справедливия размер на обезщетение за
неимуществени вреди:
Съгласно изложеното в т. II от мотивите и приетото в т. 11 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС определянето на
размера на обезщетението за неимуществени вреди изисква задължителна
преценка от страна на съда на всички конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, установени по делото, релевантни за точното приложение на
принципа за справедливост, както и посочване какво е тяхното значение за
определения от него размер на обезщетението, т. е. как всяко от тях се
отразява върху него-в посока за увеличаването или намаляването му, като
критерии за справедливото му определяне. Трайно утвърдено в практиката на
върховната съдебна инстанция е разбирането, че при исковете по чл. 2, ал. 1, т.
3, предл. 2 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства-критерии за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са:
тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него
наказание; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; от
значение е и формата на вина-умишлено или по непредпазливост; видът
на взетата мярка за неотклонение, нейната тежест и
продължителност, другите наложени на претендиращия вредите
ограничения в рамките на наказателното производство; процесуалните
действия, предприети от органите на наказателното производство с
участието на увреденото лице; дали претендиращият вредите е оправдан по
11
всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден;
общата продължителност на наказателното производство; възрастта
на лицето и съдебното му минало. Следва да се прецени още и по какъв
начин всичко това се е отразило на претендиращия вредите-налице ли е
влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид
е то, конкретните преживявания на лицето, и изобщо цялостното
отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху
живота му-семейство, приятели, професия, обществен отзвук. Като
ориентир за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди,
следва да служи и общата икономическа среда и стандартът на живот в
страната към периода на увреждането. В мотивите към решението си
съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел
предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на
обезщетението (по отношение на утвърдените критериите приложими в
случая: Решение № 50267 от 21.12.2022 г., постановено по гр. д. № 412/2022 г.,
г. к. IV г. о. на ВКС, Решение № 60289 от 15.12.2021 г., постановено по гр. д. №
837/2021 г., ГК, IV г. о. на ВКС, Решение № 60251 от 19.11.2021 г.,
постановено по гр. д. № 281/2021 г., ГК, IV г. о. на ВКС, Решение № 40 от
13.05.2020 г., постановено по гр. д. № 2683/2019 г., ГК, III г. о. на ВКС).
Наред с това следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на
държавата в лицето на процесуалния й субституент-Прокуратурата на
Република България за заплащане на обезщетение, само по себе си също има
ефект на репарация за претендиращия вредите, като размерът на
обезщетението обаче не следва да бъде източник на обогатяване. Това
обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2
от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени
от претендиращия вредите в резултат на прекратяването на воденото срещу
него наказателно производство.
При съобразяване на тези общи насоки въззивният съд намира, че:
От една страна, по делото се установява, че срещу А. е било повдигнато
обвинение за извършването на едно престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК.
За него се предвижда наказание лишаване от свобода от една до три
години. Освен това разпоредбата предвижда кумулативно налагане и на
глоба в размер от петстотин до хиляда и петстотин лева. Същото е при
12
умишлена форма на вина. Следва да бъде взето предвид и това, че
жалбоподателят е с чисто съдебно минало и няма предишни осъждания.
Това се установява от представената по делото справка за съдимост (л. 40 от
досъдебното производство). Тези обстоятелства и конкретното им
проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от
прокуратурата на А. процесно обезщетение за неимуществени вреди.
От друга страна, следва да се отчете, предвид предвидения минимален и
максимален размер на наказание за това престъпление, че то не
представлява тежко такова по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наред с това, той
е обвинен по основен състав на престъплението. Общата продължителност
на незаконното наказателно производство срещу А. е 8 месеца и 3 дни, в
течение на който период, то е оказало негативно отражение върху него,
изразяващо се в страх, стрес, накърнено самочувствие, притеснение от
несправедливо осъждане. Този период показва, че то не е проведено в
неразумен срок. В стадия по разследване, с участие на А. е извършен
единствено разпит в качеството му на обвиняем. Видно от приложеното
досъдебното производство в други действия по разследването той не е взел
лично участие. Спрямо А., в досъдебната фаза е наложена мярка за
неотклонение подписка, която до прекратяването му не е била изменяна в
по-тежка. Следва да се отчете, че тази мярка е възможно най-леката в
системата от мерките за неотклонение. В кориците на приложеното за
послужване досъдебното производство няма данни спрямо него да са
налагани други мерки за процесуална принуда. Съдът отчита и фактът, че
по време на наказателното производство А. е бил в най-активната си
възраст-двадесет и седем годишен, т. е. в годините, в които човек е най-
устойчив психически и емоционално. Липсват доказателства и за това в
резултат на наказателното производство неговото здравословно състояние
да се е влошило. По делото не се доказва това производство да е повлияло
негативно на отношенията със семейството му. В подкрепа на това са
показанията на свидетелката С., която заявява, че от месец септември 2022 г.
тя е във фактическо съжителство с жалбоподателя, което е няколко месеца
след образуване на досъдебното производство и по време на неговата
висящност. Претърпените от А. притеснения и негативното отражение върху
социалните му контакти и доброто му име в обществото не са по-големи от
обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. По отношение на
13
твърдението на свидетелката, че е настъпила изолация и избягване от
околните, следва да се посочи, че от показанията й не става ясно дали
жалбоподателят сам е странял от другите или те от него. Последното е така,
защото, от една страна, тя заявява, че всички се държали със снизхождение
към него, а от друга страна, тя излага, че започнали да го отбягват. Предвид
това противоречие, от тази част от показанията й касаеща това как
заобикалящите го са го възприемали след случилото се и какво е било
действителното им отношение към него, съдът не може да направи извод как
наказателното производство се е отразило на социалната му среда и контакти.
Извод за това въззивният съд прави от показанията на свидетеля Д., който
сочи, че жалбоподателят се е отчуждил от него и в резултат на наказателното
производство не го вижда така често както преди. По делото няма
информация наказателното производство да е добило публичност чрез
медиите. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото,
респ. техният превес над изложените по-горе, обуславят значително по-
нисък размер на дължимото от прокуратурата на А. процесно
обезщетение за неимуществени вреди.
Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им
значение за размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди,
както и с оглед социално-икономическите условия и стандарта на живот в
страната към датата на придобиване на стабилитет на
постановлението за прекратяване (съгласно официалните данни на НСИ
през 2022 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 9008,00 лв.),
настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение,
което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от А., такова
в значително по-нисък размер на сумата от 2000,00 лв. Същевременно обаче
предвид правилото на чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК се налага изводът, че щом
решението не е обжалвано от ответника в тази му част, то и положението на
жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение. Заради това
първоинстанционният съдебен акт в частта, с която за справедлив е определен
размерът на обезщетение за неимуществени вреди от 2000,00 лв. е влязъл в
сила, а в частта, в която е отхвърлен над уважената сума от 2000,00 лв. до тази
от 5000,00 лв. следва да бъде потвърден.
По отношение на претендираното обезщетение за имуществени
вреди:
14
В т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г., постановено по
тълк. д. № 3/2004 г., на ОСГК на ВКС, е посочено, че обезщетението за
имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен
случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на
правозащитните органи. Тази връзка съгласно общото правило за
деликтната отговорност, отразено и в чл. 4 от ЗОДОВ, трябва да е пряка и
непосредствена. В случая жалбоподателят изтъква като претърпени
имуществени вреди прекратяване на трудовото му правоотношение поради
невъзможност да изпълнява задълженията си като търговски представител, и
съответно произтичащата от това невъзможност да получава трудовото
възнаграждение, което е получавал до този момент. Основният въпрос в
случая е налице ли е пряка причинно-следствена връзка между образуваното
наказателно производство срещу въззивника и последвалото прекратяване на
трудовото му правоотношение. Според жалбоподателя това прекратяването на
трудовия му договор е станало след временното отнемане на свидетелството
му за управление на моторно превозно средство като по този начин визира
връзка между тези две обстоятелства.
Видно от представената заповед № 24 от 16.05.2022 г. (л. 31 от
първоинстанционното дело) на управителя на „Н.Е.“ ООД, считано от
17.05.2022 г. трудовото правоотношение между това дружество и въззивника,
работещ на длъжност „*“ е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ,
т. е. по взаимно съгласие на страните. От съдържанието на тази заповед обаче
не може да се направи извод за пряка връзка между прекратяването на
трудовия договор на въззивника с работодателя му и образуваното срещу него
досъдебно производство. От твърденията на въззивника следва, че
прекратяването на трудовия му договор е станало не поради образуваното
наказателно производство, а поради отнетото му свидетелство за управление
на моторно превозно средство. Последното е било отнето временно със
заповед за прилагане на принудителна административна мярка, като в същата
е указано, че тя е приложена на основание чл. 22 от ЗАНН предвид съставения
срещу жалбоподателя акт за установяване на административно нарушение.
Съгласно тази разпоредба за предотвратяване и преустановяване на
административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на
вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни
15
административни мерки. Актът е съставен след като е установено извършено
от жалбоподателя административно нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1, предл. 2 от
ЗДвП, което от фактическа страна се явява деянието, за което след това е
образувано и наказателното производство срещу него. В случая няма данни по
делото отнемането на свидетелството му за управление на моторно превозно
средство, а още повече прекратяването на трудовия договор на
жалбоподателя, да е станало по нареждане на прокурор, както и не са налице
данни, че прекратяването на трудовото правоотношение е пряка последица от
прилагането на законово изискване, съдържащо като условие образувано
наказателно производство, в какъвто смисъл би била налице пряка връзка
между действията на прокурора и настъпилите имуществени вреди за
пострадалия. В случая отнемането на свидетелството за управление на
моторно превозно средство на жалбоподателя е станало въз основа на акт на
административен орган, а прекратяването на трудовия му договор е по
взаимното му съгласие с работодателя и при тези данни не може да се открие в
действията на прокуратурата по образуване и водене на наказателното
производство причина, от която да са произтекли пряко претендираните от
него имуществени вреди.
Отделно от това, отнемането на свидетелството за управление на
моторно превозно средство не е признато за незаконосъобразно, доколкото
съответната принудителна административна мярка не е обжалвана, а и
обстоятелството, че едно лице е с временно отнето такова не го лишава от
възможност да полага всякакъв друг труд, извън този, свързан с управление на
автомобил. В подкрепа на този извод е посоченото в справка за трудови
договори (л. 41 от първоинстанционното дело), че два месеца след това на
27.06.2022 г. той е сключил трудов договор с друг работодател на длъжност
специалист продажби. Това показва, че той не е препятстван да започне нова
работа и непосредствено след прекратяване на договора му по взаимно
съгласие. Отделно от това от тази справка става явно, че преди да бъде
търговски представител, той е работил отново като специалист продажби, а
също и като специалист маркетинг и реклама. Така той е можел да полага
всякакъв друг вид труд неизискващ управление на автомобил, каквито
длъжности именно е заемал както преди това, така и понастоящем.
При така изложеното въззивният съд намира, че претенцията за
обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи за
16
периода от 17.05.2022 г. до 04.07.2022 г., е неоснователна поради липсата на
установена пряка причинно-следствена връзка между действията на
прокуратурата по образуваното и водено наказателно производство срещу
въззивника и настъпването на визираните от последния имуществени вреди.
Съответно не се дължи и претендираната законна лихва. Такъв извод е
формирал и районният съд, поради което решението в тази част следва да
бъде потвърдено.
С оглед на резултата от правния спор във въззивното производство право
на присъждане на разноски има Прокуратурата на Република България.
Същата обаче не е претендирала разноски.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК, тъй като всеки от исковете е в размер под 5000,00 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 404 от 23.08.2024 г., постановено по гр.
-ти
д. № 816/2024 г. по описа на Районен съд-гр. *, 3състав в обжалваните
части.
Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17