Р Е Ш Е Н И Е
№ 260002
Гр.Шумен, 06 Януари
2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен
съд, в открито
заседание на трети декември две хиляди и двадесета година в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: М. Маринов
при
секретаря Г. Георгиева, и в присъствието на прокурора Д. Димитров, като
разгледа докладваното от съдията гр.д.№126/2020г. по описа на ШОС, за да се
произнесе, съобрази следното:
Предявена
е искова претенция с правно основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ.
В
исковата си молба срещу Прокуратурата на Република България, ищецът Р.А.И.
излага, че е един от пострадалите от престъпленията, които се разследвали вече
30 години по следствено дело № 1 от 1991 г. по описа на Прокуратурата на
въоръжените сили, в последствие преобразувано в следствено дело № 782/ 1998 г.
по описа на ВОП – С., а сега ДП № II-048/ 1999 г. по описа на ВОП – София.
Делото било известно в публичното пространство за т.нар. „възродителен процес“.
Обект на този процес били всички турци, без оглед на тяхното нежелание и без
значение дали имали или нямали данни за наличие в рода на претендирани от
тогавашната власт български етнически корени. Принудително се сменяли имената
на всички и никой не се интересувал, и не проверявал наличие и липса на
български етнически корени. В реализирането на т.нар. „възродителен процес“
били въвлечени целия партиен и държавен апарат. Всички изброени средства и
форми на натиск били извън закона, като в рамките на Следствено дело № 1/ 1991
г. на Прокуратурата на въоръжените сили се разследвали и деянията по
изпращането и държането на хората от турската общност в затвори – места за
лишаване от свобода или лишаването им от свобода в различни населени места,
като за част от тези деяния постфактум били издавани съвместни заповеди на
Министъра на вътрешните работи и на Главния прокурор за принудително
установяване с цел привидно създаване на документи, които давали някаква
легитимност. Ищецът сочи, че е един от пострадалите от деянията, предмет на
разследването по процесното следствено дело № 1/ 1991г., поради следните
обстоятелства: От април 1985 г. до януари 1986 г. бил задържан и лишен от
свобода в затвора и лагера на о. Б.. Не бил извършвал престъпление или друго
провинение, които по закон да допускат задържане и лишаването му от свобода.
Нямал присъда, с която да му е наложено наказание „лишаване от свобода“,
въпреки това бил лишен от свобода близо 1 г., във връзка с т. нар.
„възродителния процес“. През лятото на 1989 г. бил изгонен от България в
Република Турция и така се установил да живее там. През 2002 г. бил разпитан
като свидетел и му били разяснени правата на пострадало лице, по следствено
дело № 1/ 1991 г. по описа на ВОП. На 10.01.2012 г. 41-то Народно събрание е
приело декларация, с която е осъдило опита за насилствена асимилация на
българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и главния прокурор да
направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за т.нар.
възродителен процес. В края на 2017 г. били приети изменения и в НПК, които за
първи път давали възможност на пострадалия да поиска от съда постановяване на
мерки за ускоряване на досъдебното производство. По искане на такива пострадали
били давани различни срокове за произнасяне, съобразно правомощията, но и в
тези срокове не последвало приключване на производството по делото. На
06.11.2018 г. СГС бил издал над 100 определения по искания на пострадали по
досъдебното производство, за определяне на мерки за ускоряването му, като бил
даден едномесечен срок за приключването на делото, въпреки спирането му, но
отново не последвало приключване. Разследването в досъдебната фаза на
следственото дело продължавало вече 30 – та година без никакви изгледи някой от
виновниците да бъде предаден на съд в обозримо близко бъдеще и/или делото да
бъде приключено по някой друг възможен начин. Тази продължителност била
прекомерна и за нея липсвало обективно и разумно оправдание. Необоснованото
забавяне на делото по същество било равносилно на отказ на достъп до правосъдие
и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин.
Прекомерната продължителност на делото нарушавала правото му по чл. 6 § 1 от
ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, на каквото имал
право с оглед на това, че бил пострадал от деянията, предмет на разследването.
Сочи че отговорност за необоснованото забавяне на делото носела прокуратурата,
защото тя била господар на досъдебната фаза а процеса и имала отговорността за
изпълнение на задължение на държавата да проведе официално досъдебно
производство, достатъчно задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат
взети възможните разумни мерки за да се съберат всички налични доказателства,
нужни за установяване на релевантни факти и обстоятелства. В резултат на
горните нарушения на ищеца били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в
притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство,
фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално,
разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и
справедливостта. Дългата продължителност задълбочила до крайна степен чувството
и усещането му за липсата на справедливост. Продължавал да изпитва
разочарование от това, че толкова дълго време няма изгледи за осезаем напредък
по делото. изпитвал страх и опасение, че това забавяне ще позволи на обвиняемите
да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, които му
причинили непоправими имуществени и неимуществени вреди. Предвид изложеното
моли ответникът да му заплати сумата от 120 000 лв., неимуществени вреди от
соченото нарушение, ведно със законната лихва, считано от 11.05.2017 г. до
окончателното заплащане на сумата, както и деловодните разноски по делото.
Ответникът
е депозирал отговор в законоустановения срок, с който оспорва изцяло
предявената искова претенция. Излага, че нормата на чл. 2б от ЗОДОВ е в сила от
05.12.2012 г. и нямала обратно действие, т.е. уреждала случаи, които са се
осъществили след нейното приемане. Ищецът не бил уточнил кое конкретно
процесуално действие не било извършено в разумен срок от органи на Прокуратурата
на Република България след 15.12.2012 г. Претенцията, основана на забавени
действия извършени преди влизане в сила на нормата в сила била недопустима, тъй
като до този момент не било налице признато от закона защитимо право на
обезщетение от неспазен разумен срок за разглеждане на делото. Претенцията
освен това била недоказана по основание и размер. В тежест на ищеца било да
установи обективно забавяне на досъдебното производство, в резултат на действия
(актове), бездействия на органи на прокуратурата, както и своето добросъвестно
поведение. Разумността на срока на дадено производство зависело от конкретно
обстоятелство по делото, а съгласно чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ въпросите за обща
продължителност на производството били свързани с предмета на производството и
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните
процесуални и законови представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи. В този смисъл от значение била и
ритмичността на действията, които е извършвал съответния компетентен орган на
Прокуратурата на Република България и обема на извършените процесуално –
следствени действия. За вреди, които са претендирани за периодите след внасяне
на обвинителния акт в съда, до връщането му на органи на Прокуратурата на
Република България тя не била пасивно материалноправно легитимирана да
отговаря. В тези периоди друг субект, различен от ответника е бил отговорен за
своевременното разглеждане и решаване на делото. Не били ангажирани
доказателства за действително претърпените неимуществени вреди, като пряк и
непосредствен резултат от реализираното нарушение на правото на разглеждането
на досъдебното производство в разумен срок. Вредите от предходно увреждане на
ищеца, описано в исковата молба – оказаната срещу него репресия по време на
т.нар. „възродителен процес“, не следва да се съобразят от съда и да се включат
в обезщетението на вредите по настоящата претенция, доколкото законодателят
изрично бил уредил тези обстоятелствени отношения в Закона за политическа и
гражданска реабилитация на репресирани лица. След като ищецът бил реабилитиран
с Решение на Народното събрание на РБ обн.ДВ, бр.44/01.06.1990г., той имал
право на обезщетение за претърпените от него вреди съобразно чл.4, ал.2 от
горния закон
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
се установи следното от фактическа страна: На първо место следва да се посочи,
че съдът е разпределил доказателствената тежест между страните, като е указано,
че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания
или възражения. Ищецът следва при условията на главно и пълно доказване да
докаже следните обстоятелства: Наличие на съдебно (досъдебно) производство, по
което е страна, съответно лице, чиито граждански права и задължения се
определят в това производство по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, че същото е било разгледано
извън разумния срок по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи, вида, размера и настъпването на твърдените от
него вреди, както и наличието на причина връзка между тях и продължителността
на разглеждане на производството. В тежест на ответната страна е да докаже
всички факти, които обосновават извода, че действията по делото са извършени в
разумен срок, както и всички останали, наведени факти, от които черпи
благоприятни последици. Освен представените с молбите писмени доказателства,
страните не са поискали събиране на други доказателства в настоящото
производство.
С
представените по делото, неоспорени и приети писмени доказателства, а именно
заверени копия от документи по досъдебно производство № Н-048/1999 г. по описа
на Военно-окръжна прокуратура - гр. София- обвинителен акт по сл. дело 1/1991
г.; пр. дело № 03/1993 г.; разпореждане по НОХД № 01/1994 г.; обвинителен акт
по сл. дело 1/1991 г. пр. дело № 04/1997 г.; разпореждане по НОХД № 01/1998 г.;
постановления за привличане на обвиняеми; определение № 98/04.05.2018 г. на
СГС; заключение на етнико-историческа експертиза; разпит и молби на свидетели,
заведени във ВОП - София; и др. - се установяват фактическите твърдения,
изложени от ищеца в ИМ. По делото е безспорно между страните, а и от събраните
в настоящото производство писмени доказателствени средства се установява, че
наказателното производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на
Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г.
на Прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили и впоследствие преобразувано
в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – С., а по-късно преобразувано като
досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване
на извършени през време на възродителния процес престъпления, не е приключило и
е висящо. Установено е, че наказателното производство е било образувано през
1991 г., като разследването по него първоначално се е водило срещу петима
обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1,
във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при
условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други
лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие
по обвинение за извършено престъпление по чл.387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл.
20, ал. 2 от НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на
продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили
властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена
асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна
на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров
Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради
несъгласие с промяната. Не се спори също, че обвиняемите по това производство
са предавани на съд с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на
19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях съдебни производства са
прекратявани поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и
размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита
на обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното
производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.); неясно изложение на обстоятелствата
или липсата на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2, във
вр. с, ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в
обвинителния акт и нарушения на правото на защита на обвиняемите. Наказателното
производство е било върнато от съда на Прокуратурата за отстраняване на
допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след
прекратяването му през 1998 г. - 1999 г. по отношение на двама от обвиняемите
поради настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо обвиняемия Г.А..
Последният при разпита в качеството му на обвиняем на 07.12.2012 г. е поискал
производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно
наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато
обвинение. При провеждането на разследването след връщане на производството от
съда били установени 446 пострадали лица, от които към момента на издаване
постановление № 03/2001 от 09.10.2018 г. от прокурор при ВОП - София за спиране
на наказателното производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били
разпитани 369 от пострадалите лица. На 19.12.2001г. като свидетел в
наказателното производство по сл.д.№ІІ - 048/99г. бил разпитан и ищеца Р.А.И.,
като в показанията си е посочил ареста си на 23.02.1985г., изпращането му на
16.04.1985г. в гр.Б., освобождаването му на 30.01.1986г., и понесените
физически и психически страдания в затвора в гр.Белене. Установява се, че
ищецът е включен в решение на Комисия на Народното събрание за политическа и
гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Б.
лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските
граждани, обнародвано в ДВ – бр. 44 от 01 юни 1990 г., представляваща част от
възродителния процес, осъден с декларация на 41-то Народно събрание от
11.01.2012 г. От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с №Я-251
от 03.04.1992 г., се установява, че Я.Я.И. и Р.А.И. с ЕГН **********, са имена
на едно и също лице.
Горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: На първо место следва да се изтъкне, че искът е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен процесуален субституент на държавата, като субект на особената деликтна отговорност, регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Република България, вр. с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и са изложени твърдения за претърпени от ищеца неимуществени вреди поради забавянето извън разумния срок на конкретно наказателно производство.
Нормата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Съобразно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетни лица или за защита на личния живот на страните по делото или ако съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието. В съдебната практика последователно се приема, че в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат както страните в едно наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството. Или понятието "граждански права и задължения" от чл. 6 § 1 от КЗПЧОС, към който пряко препраща чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ не се стеснява само до страните по гражданско и наказателно производство. То обхваща и пострадалите, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди от престъплението, както и други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от производството.
Процесното досъдебно производство, неприключило и към момента на приключване на съдебното дирене по настоящото дело, което е било образувано първоначално като сл. дело № 1/1991 г., е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК - за злоупотреба и превишаване с власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез принудителна смяна на имената на български граждани, принудително затваряне в места за лишаване от свобода в Белене, принудително установяване в друго населено място, принудително преместване от работа, забрана за използване на характерни за мюсюлманите религиозни символи, говоренето на турски език на обществени места и др., довели до масовото изселване на значителна част от българските граждани с турско етническо самосъзнание в Република Турция през лятото на 1989 г. Вредните последици от престъплението по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК се изразяват в засягане на основни човешки права на лицата, спрямо които са били предприети ограничителните мерки. В този смисъл съдът приема, че ищецът е пострадал от проведения в периода от 11.01.1985 г. до изселването му в Република Турция през 1989 г. възродителен процес, тъй като спрямо него са били извършени действия при злоупотреба и превишаване на власт, поради което има право да претендира обезщетение от продължителността на производството, т. е. ищецът е материално правно легитимиран да претендира вреди на собствено основание, доколкото в общ смисъл резултатът от разследваното престъпление е настъпил в собствената му правна сфера, като представител на турската етническа общност в Република България през периода, за който се твърди да са извършени престъпните действия, разследвани по досъдебното производство.
По делото е установено и качеството му на участник, доколкото ищецът е разпитан като свидетел по наказателното производство (видно от формуляра за свидетелски показания по лист 139 от делото), поради което за него възниква качеството на "жертва" по смисъла на практиката по чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС на ЕСПЧ. Това му качество е възникнало от момента на образуване на досъдебното производство, но началния период на продължителността му следва да се определи от момента на узнаване за наличието на това производство, а ищеца сам твърди, че след изселването в РТурция, е заживял там, и не е ангажирал доказателства, за обстоятелството че е узнал преди горния разпит на 19.12.2001г. за процесното наказателно производство, поради което и от този момент следва да се определи неговата продължителност, респ. разумността на тази продължителност, с оглед евентуалното и причиняване на вреди на конкретното лице. Относно преценката дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото съдът изхожда от критериите, заложени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ като се взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Не се спори между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се установи, че наказателното производство е образувано на 31.01.1991 г. и до предявяването на иска – 11.05.2020 г., то е висящо в досъдебната си фаза. Общата продължителност на наказателното производство към момента на образуване на настоящото дело е малко повече от 29 години, а от узнаването на ищеца за производството 18 години и 5 месеца. От общия период следва да бъдат приспаднати периодите от време, през които производството по делото се е намирало в съдебна фаза поради предаване на обвиняемите на съд с внасяне на обвинителен акт, тъй като в тази фаза на наказателния процес функцията по ръководство и решаване е възложена на съда, съответно отговорността за тяхната разумна продължителност е на съда, а не на прокурора по делото. Продължителността на тези периоди от време е една година и десет месеца, който следва да бъде приспаднат от общата продължителност на наказателното производство. При съобразяване на обстоятелствата, обосноваващи инкриминираното деяние и обема на доказателствата и доказателствените средства за тяхното установяване, включително и необходимостта от установяване на пострадалите от деянието, което е от значение за определяне на характера и размера на вредите, се установява значителна фактическа сложност, която дава отражение и на правната сложност на делото, доколкото деянието представлява усложнена престъпна дейност. Въпреки горното, фактическата и правна сложност не би следвало да обосновават гореустановената продължителност на наказателното производство в досъдебната му фаза. Това забавяне не може да бъде обусловено и от установяването на пострадалите от деянието лица, както и с необходимостта от посочването им в обвинителния акт. Необходимостта от извършване на процесуалните действия в досъдебното производство е по преценка от прокурора, осъществяващ функцията по ръководство и надзор, включително и за необходимостта от събиране на гласни доказателствени средства чрез разпита на всички пострадали от деянието лица. Прокуратурата следва да осигури не само пълно и всестранно разследване, но и неговото приключване в разумен срок. Установяването на престъплението, за което се повдига обвинение пред съд е обусловено от определен обем доказателства, който се характеризира с относимост и достатъчност за изясняване на обективната истина, при което събирането на по-голям обем от доказателства не би било необходимо за изпълнение на визираните в чл. 1 от НПК задачи на наказателния процес, но би могло да доведе до забавяне развитието на производството, какъвто несъмнено е и разглежданият случай. Ето защо следва да се приеме, че именно неизпълнението на задълженията на Прокуратурата, като ръководещ орган на досъдебното производство, осъществяващ функцията по ръководство и решаване, е станало причина за неоправданото забавяне на висящото наказателно производство, което е с продължителност, обезсмисляща неговото приключване (предвид изтеклата абсолютна давност за наказателното преследване на престъплението за което се води производството) и определяща срока на неговата продължителност извън разумния.
Специалният закон урежда отговорността на държавата за вреди, причинени от действията на нейните органи, когато между отговорността и вредите съществува причинно следствена връзка, което следва и от общата разпоредба на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, която връзка не може да се предполага. В този смисъл съдът намира, че необходим елемент от фактическия състав е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и размер на претендираното обезщетение. Следва да се отрази, че на репариране подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11 от Тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. по тълкувателно гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС), а не предполагаемите, респ. недоказаните такива. По силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК тази връзка (между сочените от ищеца неимуществени вреди и установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок) трябва да бъде доказана от ищеца. С исковата молба са изложени твърдения, че неразумната продължителност на висящото наказателно производство е повлияло неблагоприятно върху неимуществената сфера на ищеца, което е намерило отражение в довеждането му до състояние на притеснение, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта.
Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Ищецът твърди, че е претърпял горните неимуществени вреди от забавянето на наказателното производство. Той е следвало да създаде абсолютно сигурна достоверност в истинността на съответното фактическо твърдение, което изключва всяко съмнение и колебание от тази достоверност, а именно да установи по безсъмнен начин, наличието на претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, които да са в причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок. В процесния случай, ищеца не само че не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да зачете неблагоприятните им последици, които го задължават да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно правните им последици за ненастъпили. Събраните по делото доказателства не са в състояние да обосноват извод, че ищецът е в състояние на притеснение, безпокойство, фрустрация от бавенето на производството, разочарование, загуба на доверие в институциите. Безспорно е, че ищецът е търпял негативни преживявания от извършените срещу него принудителни действия на държавните органи в периода от 11.01.1985 г. до изселването му в Република Турция през 1989 г., заедно с други пострадали лица. Но такъв извод не може да се обоснове и по отношение на отражението върху неимуществената му сфера от неприключилото процесно досъдебно производство. Да се приеме обратното, т. е. при липса на събрани доказателства, че ищецът е претърпял сочените в исковата молба неимуществени вреди от неприключването в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – С., а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-С., би било равно на тяхното презюмиране, без законодателят да е въвел такава презумпция с правна норма. Приемането за реално настъпили вреди, които не са доказани с доказателствените средства по ГПК би било в пряко противоречие с принципите на гражданския процес - за състезателното начало (съгласно чл. 8 от ГПК); равенството на страните (чл. 9 от ГПК) и за установяване на истината (чл. 10 от ГПК). Индиция за липсата на сочените неимуществени вреди е и пасивното поведение на ищеца, по време на цялото досъдебното производство № ІІ-048 от 1999 г. по описа на ВОП. По делото не се установяват никакви действия на ищеца дълго време след разпита му по досъдебното производство през 2001 г., до предявяване на иска в настоящото производство, което обосновава и извода, че воденото наказателно дело не е довело до негативни преживявания, които да се квалифицират по начина, сочен от ищеца в исковата му молба. Ето защо, неимуществените вреди от воденото и неприключило досъдебно производство, не могат да се считат в рамките на обичайните такива за ищеца.
Пострадалите от деянията, извършени през периода от 11.01.1985 г. до изселването в Република Турция през 1989 г., при което са били накърнени техни основни права и свободи, не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Т. е. след като ищецът е бил реабилитиран с Решение на Народното събрание на Република България - обнародвано в ДВ, бр. 44 от 01 юни 1990 г., то той има право на обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, съобразно чл. 4, ал. 2 от ЗПГРРЛ. В този смисъл вредите от осъществената спрямо него репресия по време на възродителния процес са извън обхвата на настоящото производство и не могат да обосноват извод за основателност на предявения иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
Предвид изложеното съдът намира предявения иск за неоснователен и недоказан, поради което и същия следва да се отхвърли.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.А.И. с ЕГН **********
***, срещу ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, иск с правно основание чл.2б, ал.1, от ЗОДОВ за заплащане
на сумата от 120000 лева /сто и двадесет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат от нарушаване на правото на
разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в
досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура –
София, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 11.05.2017 г. до окончателното ѝ
изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд гр.Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: