Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 11.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5585 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„Т.С.“ ЕАД срещу решение от 05.03.2020 г. по гр.д. №43846/2018 г. на Софийския
районен съд, 144 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу Й.Р. Д.кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.155 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата от
5534,71 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода
мес.05.2013 г. - мес.04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от
05.07.2017 г. до изплащане на вземането, сумата от 965,09 лв., представляваща
лихва за забава за периода 15.08.2014 г. - 19.06.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №44965/2017 г. по описа
на СРС, 144 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, тъй като
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не е потребител на
топлинна енергия, тъй като не е собственик на процесния топлоснабден имот.
Поддържа, че по делото е установено, че ответникът е бил наемател на процесния
недвижим имот, поради което е налице облигационно правоотношение по продажба на
топлинна енергия. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Й.Р. Д., чрез назначения му особен
представител, в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Третото
лице-помагач „Нелбо” АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по
въззивната жалба.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно по
следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран от „Т.С.”
ЕАД с искова молба от 03.07.2018 г., с която срещу Й.Р.Д. са предявени
кумулативно съединени искове по чл.422 ГПК за наличието на вземания на ищеца
спрямо ответника за заплащане на доставена топлинна енергия и извършено дялово
разпределение за периода мес.05.2013 г. - мес.04.2016 г., и съответните
мораторни лихви върху главниците за периода 15.08.2014 г. - 19.06.2017 г. за
топлоснабден имот – ап. №2, находящ се в гр. София, жк. „******, с аб. №336846.
В първоинстанционното производство в
срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен
представител, е оспорил наличието на валидни облигационни отношения, тъй като
не е нито собственик, нито ползвател на процесния топлоснабден имот, както и
количеството на начислената топлинна енергия. Релевирал е и възражение за
изтекла погасителна давност.
В тежест на ищеца е
да установи възникването на облигационно отношение между него и ответника, по
силата на което е доставял топлинна енергия на ответника. В негова тежест е да
докаже и че за процесния период ответникът е ползвал топлинна енергия в
съответното количество, равняващо се на претендираната сума.
В тежест на
ответника е да докаже положителния факт на плащането.
Съгласно разпоредбата
на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за
продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни –
топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен
всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази
разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според
която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал,
поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите.
По въпроса кой правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, съгласно разпоредбите
на ЗЕ, в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване
по силата на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на
ограниченото вещно право, или титулярът на облигационното право на ползване, е
прието ТР №2/2017 г. на ОСГК на ВКС, според което собствениците, респ. бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди, съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената и.
По делото не е спорно и се установява
от представения акт за частна държавна собственост №05975/29.12.2005 г., че процесният
недвижим имот е частна държавна собственост с предоставени права за управление
на Министерство на отбраната – ИА „Държавна собственост“. От представената
заповед за настаняване №49/05.09.1995 г. се установява, че ответникът е бил
наемател на процесния топлоснабден имот, т.е. ползвал го е по силата на
договорно правоотношение.
Представена е и молба-декларация от
ответника до ищцовото дружество за откриване на партида за имот, находящ се в
гр. София, жк. „******, ап.2. Молбата-декларация обаче не носи подписа на
ответника и по делото не е установено, че същата изхожда от него, поради което
настоящият съдебен състав не я кредитира.
При тези данни и с
оглед на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен състав намира, че
по делото не е установено, че между ответникът като ползвател на имота и ищецът като топлопреносно предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния
топлоснабден имот.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че страните не са в соченото от ищеца облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, поради което решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №58520/05.03.2020 г., постановено по гр.д. №43846/2018 г. по описа на СРС, ГО, 144 състав.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Нелбо”
АД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.