Р Е Ш Е Н И Е
№ 2801 04.08.2020г., гр.Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски районен
съд, гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА
при секретаря Марина
Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 175 по описа на
съда за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.9 ЗПК, чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
С исковата молба от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД против Й.Т.Т. се твърди, че на ****. е подписано Приложение № 1 към договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „Сити Кеш” ООД и „АСВ” ЕАД, по силата
на който вземанията на първото дружество по договор за паричен заем № ***** е
прехвърлени на „АСВ” ЕАД. Твърди се, че длъжникът бил уведомен за извършената
цесия от името на „Сити Кеш“ ООД, чрез пълномощника „АСВ“ ЕАД, с уведомително
писмо, изпратено с известие за доставяне от 29.03.2019г., върнато в цялост като
„непотърсено“. Направено е искане с връчване на настоящата искова молба на
ответника да се връчи и писмото – уведомление по чл.99 ЗЗД. Твърди се, че
цитираният договор бил сключен на дата ****. между „Сити Кеш“ ООД и ответника,
като предоставеният кредит бил в размер на 2700 лв. С полагане на подписа си в
договора заемателят удостоверил, че е получил заемната сума, като страните
постигнали съгласие договорната лихва по заема да бъде в размер на 502.76 лв.
Така общата стойност на плащанията по договора била 3202.76 лв., платима на 22
равни двуседмични вноски, всяка в размер на 145.58 лв., при първа погасителна
вноска в размер на 13.11.2017г. и последна погасителна вноска с падеж
03.09.2018г. Крайният срок за издължаване на всички вземания бил 03.09.2018г.
Посочено е, че съгласно клаузите на договора, страните се споразумели да
обезпечат изпълнението на договора с поне две от посочените в него обезпечения,
като заемателят декларирал, че се счита уведомен, че в случай, че в 3-дневен
срок не представи договореното обезпечение, същият дължи неустойка за
неизпълнение на договорно задължение. Така поради неизпълнение на задължението
за предоставяне на поне две от уговорените обезпечения, на същия била начислена
неустойка в размер на 3124.44 лв., разсрочена на 22 равни вноски, всяка в
размер на 142.02 лв., платими на съответните падежни дати на погасителните
вноски по договора за заем. Така размерът на погасителната вноска бил 287.60
лв. На заемателя било начислено и обезщетение за забава в размер на законната
лихва за забава за всеки ден просрочие, считано от датата на настъпването на
забавата или в размер от 1461.04 лв. за периода от 27.11.2017г. до датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда. Твърди се, че погасената до
момента сума била в размер на 880 лв., с която били погасени 104.07 лв.
главница, 41.51 лв. договорна лихва, 734.42 лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение. Изложени са обстоятелства за проведено заповедно
производство по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 18503/2019г. Направено е искане за
постановяване на решение, с което да се признае за установено, че ответникът
дължи: 2595.93 лева, представляваща дължима главница, договорна лихва в
размер на 461.25 лева от 27.11.2017г. до 03.09.2018г.; 2390.02 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение от
22.01.2018г. до 03.09.2018г., 1461.04 лв. обезщетение за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда до окончателното й
погасяване; Претендирани
са с исковата молба направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е
постъпил писмен отговор от ответника, със становище за допустимост, но
неоснователност на предявения иск. Договорът, от който черпело правата си
ищцовото дружество, бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК –
по чл.22, във връзка с чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като размерът на текстовата част на
шрифта му бил по-малък от 12. Не било спазено изискването за размера на шрифта
и в Общите условия. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил
посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин бил формиран същият, респ. общо
дължимата сума по него. Неустойката, предвидена в чл.8 от договора, представлявала скрита печалба, като същата
следвало да бъде включена към общо дължимата сума от 3202.76 лв. Ако това било
сторено, потребителят щял да установи, че ГПР, тоест оскъпяването на кредита,
няма да е в посочения в договора процент от 48.85 %, а над 100 %. Съгласно
чл.19, ал.4 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна, а оттук – договорът недействителен.
Нищожна била и договорената възнаградителна лихва, поради противоречието й с
добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити, а за обезпечени – двукратния размер. В случая същата била
договорена в размер на 39.97 %, което надвишавало установения справедлив размер
от съдебната практика. Клаузата била нищожна и поради цялостната
недействителност на договора. Неустойката, предвидена в договора, била нищожна,
поради противоречието й с добрите нрави и поради прекомерност. Нямало
предвидени правила, по които да се определи неустойката, кои са тези вреди,
които ще претърпи дружеството от непредставяне на обезпечението и които ще се
компенсират от неустойката. Поради това и клаузата за неустойка била нищожна и
на допълнително основание – по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали
задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се
надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР не можел да бъде по-висок от
пет пъти размер на законната лихва. Същата противоречала и на материалния закон
– чл.71 ЗЗД, тъй като с неустойката се искало нещо различно от законово
предвиденото – а именно натоварване на кредитополучателя с допълнителни
финансови разходи. Тази клауза противоречала и на чл.33 ЗПК, според която
разпоредба при забава кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция, предвидена в
ЗПК, при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се
заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна. Не се дължало и
обезщетение за забава, тъй като договорът бил нищожен. При недействителен
договор се дължала само заемната сума, като кредитополучателят изпадал в забава
само ако е поканен да върне сумата. Такава покана липсвала. Твърди се, че
платената договорна лихва в размер на 41.51 лв. и неустойка в размер на 734.42
лв., на обща стойност 775.93 лв. подлежали на връщане, тъй като били платени по
нищожни клаузи за възнаградителна лихва и неустойка – платени при начална липса
на основание. Направено е искане същите да бъдат прихванати от неизплатената
главница, след като съдът приспадне и признатата за частично платена главница
от 104.07 лв. Признават се извършените плащания така, както били посочени в
исковата молба.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.дело № 18503 по описа на ПРС за 2019г. се установява, че е издадена заповед № 9893 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.11.2019г., с която е разпоредено Й.Т.Т. да заплати сумата от 2 595.93 лв. главница по договор за паричен заем № *****., 461.25 лв. договорна лихва за периода от 27.11.2017г. до 03.09.2018г., 2 390.02 лв. неустойка за неизпълнение на задължение за периода от 22.01.2018г. до 03.09.2018г., 1 461.04 лв. обезщетение за забава от 27.11.2017г. до 14.11.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 14.11.2019г. до изплащане на вземането, както и 138.16 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Представен е договор за паричен заем № ****., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Й.Т.Т., с общ размер на кредита 2700 лв., общ размер на фиксирана лихва –39.97 % годишно и 48.85 % ГПР. Приложен е и погасителен план, както и Общи условия по договор за заем, в сила от 01.05.2016г.
По делото е представен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 25.03.2019г., сключен между „Сити Кеш“ ООД – продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ООД - купувач, с предмет вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, както и Приложение № 1 от 25.03.2019г., видно от което вземанията по процесния договор за паричен заем са предмет на цесията. С пълномощно „АСВ“ АД е упълномощено от продавача да уведоми всички длъжници за сключения договор за продажба на вземанията.
По делото е представено уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания до Й.Т.Т. от „Сити Кеш“ ООД чрез „АСВ“ ЕАД от 29.03.2019г. Видно от известието за доставяне, пратката е върната с отметка „непотърсен“.
По делото е прието заключение на изготвената
съдебно-техническа експертиза, според което в процесния договор за паричен заем
е използван безсерифен шрифт, с размер на шрифта 9,2 pt, а в представения
погасителен план размерът на шрифта е 8,7 pt. В представените Общи условия използваният шрифт
бил с размер 11,3 pt. В проведеното по делото съдебно заседание вещото лице разясни, че е
различен размерът на шрифта, както и самият шрифт в различните изследвани
документи.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Не е спорно между страните по делото, установява се и от приложеното ч.гр.дело № 18503 по описа на Пловдивски районен съд за 2019г., че против издадената заповед за изпълнение в срок е постъпило възражение от длъжника по делото, като в рамките на дадения от съда едномесечен срок, са предявени настоящите искове, поради което същите са процесуално допустими, като подадени при наличие на съответните процесуални предпоставки.
От приетия по делото договор за паричен заем № ***** г. между ответницата и „Сити Кеш” ООД се установява наличието на облигационно правоотношение за предоставяне на парична сума в размер на 2700 лева. Договорът е подписан от заемателя - ответник, като по делото не е оспорена автентичността на положения подпис, поради което и съобразно клаузата на чл.4, ал.1 от договора съдът намира за установено получаване на заемната сума от ответницата. В договора за кредит е уговорено връщане на обща сума в размер на 3202.76 лева, на 22 вноски, с дата на първо плащане 13.11.2017г. и дата на последно плащане – 03.09.2018г.
По делото е представено Приложение № 1 от 25.03.2019г., видно от което вземанията по процесния договор за паричен заем са прехвърлени на настоящия ищец. Действително, видно от приложените към исковата молба документи, изпратеното до ответницата уведомително писмо за извършеното прехвърляне на вземания няма доказателства да е връчено на адресата. Доколкото обаче заверено копие от уведомително писмо и пълномощно от цедента са приложени към исковата молба, съдът намира, че се установява, че ищецът е бил надлежно упълномощен да връчва съобщения до длъжниците по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, поради което следва да се приеме, че е налице уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, приложено към исковата молба и същото е връчено на ответника с връчването на препис от нея и приложенията. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Поради това съдът намира, че е налице надлежно съобщаване на цесията.
Според разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Освен това, съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общия размер на кредита и условията за усвояването му /т. 7/; лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит /т.10/ и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски /т.11/. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира, че в случая е посочен годишен лихвен процент, но не става ясно по какъв начин той се отразява в размера на погасителните вноски. От договора не може да се направи извод относно последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Клаузата за възнаградителна лихва съдът намира за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Налице е и друго нарушение в договора, тъй като още при самото му сключване, е предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл.9, ал.2 от Общите условия към договора за заем, като неустойката е в размер на 142.02 лв. и в посочения размер се добавя към всяка погасителна вноска по кредита. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници – служебна бележка от работодател за доходи, за осигуровки, чиста кредитна история и др., а относно банковата гаранция –да е в валидна след крайния падеж и т.н. С оглед изначалното предвиждане неустойката да се добавя към погасителните вноски, се налага извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Освен изложеното от заключението на
съдебно-техническата експертиза се установява, че в
процесния договор за паричен заем е използван безсерифен шрифт, с размер на
шрифта 9,2 pt,
в представения погасителен план размерът на шрифта е 8,7 pt, в представените Общи
условия използваният шрифт бил с размер 11,3 pt, като е различен размерът на шрифта, както и самият
шрифт в различните изследвани документи, което предвид разпоредбата на чл.10,
ал.1 ЗПК е допълнителен аргумент за недействителността на договора.
Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и лихви или други разходи. От ответницата не се оспорват твърдените от ищеца и извършени от нея плащания по договора - 880 лв., с която ищецът сочи да са погасени 104.07 лв. главница, 41.51 лв. договорна лихва, 734.42 лв. неустойка за неизпълнение на задължение. С отговора на исковата молба е формулирано възражение за прихващане по иска за претендираната главница с платените суми, поради което при евентуално уважаване на направеното възражение за прихващане от остатъчната главница в размер на 2595.93 лв., предявеният иск за установяване на дължимостта на главницата по договора би следвало да бъде уважен до размера на сумата от 1820 лв. Тази сума обаче не може да бъде установена за дължима, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането. Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница не може да бъде уважен до посочения размер – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение № 187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
При този изход на делото и предвид направеното от ответната страна искане, на ответницата следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 130 лв. депозит за възнаграждение на вещо лице. Съгласно чл. 38 ЗА, на която се позовава пълномощникът на ответника, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер съобразно цената на исковете възлиза на 675.41 лева по настоящето дело, а по ч.гр.дело № 18503 по описа на ПРС за 2019г. следва да се присъди сумата от 471.78 лв., на база на половината от стойностите на претендираните суми, които следва да се присъдят на пълномощника на ответницата.
Поради това съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против Й.Т.Т., ЕГН ********** *** искове за признаване за установено, че съществуват вземанията в размер на 2595.93 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № *****., сключен между Й.Т.Т. и „Сити Кеш“ ООД, договорна лихва в размер на 461.25 лева за периода от 27.11.2017г. до 03.09.2018г.; 2390.02 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 22.01.2018г. до 03.09.2018г., 1461.04 лв. обезщетение за забава за периода от 27.11.2017г. до 14.11.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.11.2019г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена заповед № **** за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.11.2019г. по ч.гр.дело № 18503 по описа на ПРС за 2019г.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати на адв. Д.Б., с адрес на упражняване на дейността ****, сумата от 471.78 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ч.гр.дело № 18503 по описа на ПРС за 2019г., както и сумата от 675.41 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по настоящето дело.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати на Й.Т.Т., ЕГН ********** *** сумата от 130 лв. /сто и тридесет лева/ разноски за възнаграждение на вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Н. СЛАВЧЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.