РЕШЕНИЕ
№…206
гр. Самоков, 27.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено
на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Екатерина Баракова сложи за
разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1333 по описа на съда за
“Креди йес” ООД, гр. Хасково е предявило срещу Г.П.К.
*** иск за установяване съществуването на свое вземане срещу ответника за
сумата 3301 лв., представляваща неизплатената част от задължение по запис на
заповед, издаден от ответника на 11.07.2016 г. в гр. Самоков като обезпечение
на вземанията на ищеца по сключен между страните на 11.07.2016 г. договор за
паричен заем № 16259 към искане № 26095, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 158/2017 г. по
описа на РС – Самоков до окончателното й изплащане, като от посочената сума 2923,90
лв. са общият размер на непогасени задължения за месечни вноски по договора и
записа на заповед, а 377,10 лв. представляват неустойка по чл. 19, ал. 1 от
Общите условия към договора (в исковата молба е допусната техническа грешка в
цифровото изписване на тази неустоечна клауза чрез посочването й като чл. 14,
ал. 1 от Общите условия, в която клауза не се съдържа задължение на
кредитополучателя за заплащане на неустойка). Ищецът претендира и присъждане на
разноските, сторени в горепосоченото заповедно производство, както и в
настоящото исково производство.
Твърди се в исковата молба, че на
11.07.2016 г. ответникът издал запис на заповед с поемател – ищеца за сумата
4144 лв. като обезпечение на задълженията си към него по договор за паричен
заем № 16259, сключен между тях на 11.07.2016 г. въз основа на искане № 26095. По
силата на този договор ищецът предоставил на ответника в заем сумата 2000 лв.,
а ответникът се задължил да върне тази сума ведно с договорна лихва в размер
3,33 % месечно на 14 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер 181,06
лв., платима на 11-то число на месеца, с падеж на първата погасителна вноска на
11.08.2016 г. и на последната – на 11.09.2017 г., като годишният процент на
разходите по кредита бил 47,997 %. Тъй като задълженията на ответника не били
обезпечени по посочените поне два начина в чл. 6, ал. 1 и 2 от договора, ищецът
начислил и неустойка в размер 1609,17 лв., като страните уговорили разсроченото
й плащане на датите на погасителните вноски, с което размерът на всяка вноска
се увеличил със 114,94 лв. и общият й размер станал 296,00 лв. съгласно
приложения към договора погасителен план. По съгласие между страните към
сключения между тях договор били приложими и Общи условия. Ответникът не
изпълнявал редовно задълженията си по договора и погасителния план, поради
което на основание чл. 10, ал. 1 от Общите условия ищецът обявил вземанията по
договора за заем за предсрочно изискуеми и на основание чл. 19, ал. 1 от Общите
условия същият начислил и еднократна неустойка в размер 377,10 лв., равняващ се
на 20 % от непогасения размер на главницата. Общият размер на предсрочно
изискуемите вземания (2923,90 лв.) и на неустойката по чл. 19, ал. 1 от Общите
условия възлизал на 3301 лв.
За това свое вземане ищецът подал
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК, а именно – издадения от ответника запис
на заповед. По заявлението било образувано ч. гр. д. № 158/2017 г. по описа на
РС – Самоков. Съдът издал заповед за незабавно изпълнение, срещу която
длъжникът – настоящ ответник подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК,
поради което на заявителя – настоящ ищец били дадени указания за възможността
да предяви иск за установяване на вземанията си. Ищецът предявил иска в
указания му срок. Тези обстоятелства обосновават според ищеца правния му
интерес от предявяване на установителни искове с предмет – заявените в
заповедното производство вземания.
В срока по чл. 131 от ГПК адв. Е.К.,
назначена за особен представител на ответника на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, е представила отговор на исковата молба, с който е оспорила иска и е заявила
становище за неговата неоснователност. Изтъква се в отговора на исковата молба,
че записът на заповед, представен в оригинал по ч. гр. д. № 158/2017 г. на РС –
Самоков не удостоверява в действителност предявяване на ценната книга, което да
следва издаването й. Наред с това, предвид изтъкнатата от ищеца в исковата
молба връзка между задължението по записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, произтичащо от договор за заем, в отговора на исковата молба е
изразено становище, че до подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение ответникът не е уведомен за обявяване на предсрочна
изискуемост на задълженията му по договора за заем.
Наред с това, в отговора на
исковата молба е заявено становище за неоснователност на претенциите за
неустойка по чл. 8 от договора и по чл. 19, ал. 1 от Общите условия и е
направено възражение за нищожността на клаузите, с които тези неустойки са
уговорени.
Относно неустоечната клауза по
чл. 8 от договора за паричен заем е посочено, че тя е неравноправна клауза,
която не е уговорена индивидуално, поради което е нищожна на основание чл. 146,
ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), които
разпоредби са приложими и към договорите за потребителски кредити на основание
чл. 24 от Закона за потребителския кредит ЗПК). Тази клауза била нищожна и на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като с нея се заобикаляла императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно максималния допустим размер на
годишния процент на разходите по кредита. Това било видно и от обстоятелството,
че още при сключване на договора бил изготвен погасителен план, в който било
включено и задължението за тази неустойка – още преди изтичането на тридневния
срок по чл. 8 от договора, респ. по чл. 19, ал. 3 от Общите условия, в който
ответникът е следвало да осигури обезпечението по чл. 6, ал. 2 от договора.
Неустойката била лишена от основание, тъй като към момента на подписване на
договора не били налице вреди, които да обезщетява, а в случай, че кредиторът не
бил съгласен с обстоятелството, че не му се предоставя уговорено в договора
обезпечение, той имал възможност да откаже предоставянето на кредита.
Относно
клаузата за неустойка по чл. 19, ал. 1 от Общите условия към договора за заем,
в отговора на исковата молба са изложени доводи, че тя не е уговорена
индивидуално и е неравноправна, поради което е нищожна на основание чл. 146,
ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК. Изтъква се в тази връзка,
че размерът на тази неустойка е необосновано висок и не съществува основание за
начисляването й, тъй като тя не обезщетява никакви вреди.
В хода на устните състезания юрк.
Петко Петков – пълномощник на ищеца, изразява становище за основателност и
доказаност на исковете и моли същите да бъдат уважени по съображения,
допълнително изложени в писмена защита.
Пред съда ответникът се
представлява от назначения му на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен
представител адв. К., която заявява, че поддържа становището по иска, изразено
с отговора на исковата молба. В писмено становище, докладвано в хода на устните
състезания, същата счита, че исковата претенция е неоснователна и недоказана,
поради което следва да бъде отхвърлена.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 538, ал. 1 от ТЗ.
Искът е допустим с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 158/2017 г. на РС – Самоков
обстоятелства, че срещу издадената в заповедното производство заповед за
незабавно изпълнение длъжникът – понастоящем ответник, е подал възражение.
Начинът на оформяне на известието за доставяне при връчване от частния съдебен
изпълнител Николета Кавакова по изп. д. № 20179290401236 на поканата за
доброволно изпълнение и заповедта за изпълнение на длъжника по реда на чл. 418,
ал. 5 от ГПК чрез работодателя му (към 18.07.2017 г. – „Профилактика,
рехабилитация и отдих” ЕАД) не позволява извод, че при връчването на тези книжа
са спазени разпоредбите на чл. 46, ал. 2, изр. второ от ГПК – най-вече относно
липса на удостоверено задължение на получателя на книжата да ги предаде на
адресата – работник в дружеството. Поради това следва да се приеме, че с
депозиране на възражението в РС – Самоков на 21.08.2017 г. установеният в чл.
414, ал. 2 от ГПК срок за подаването му не е пропуснат. Ето защо правилно съдът
в заповедното производство е приел, че възражението е подадено в този срок и е
указал на заявителя – настоящ ищец за възможността да предяви установителен иск
за вземането по заповедта за незабавно изпълнение в едномесечен срок от
съобщението, като този срок е спазен.
Искът е отчасти основателен.
На 11.07.2016 г. в гр. Самоков
ответникът е издал запис на заповед, с който безусловно се е задължил да
заплати на търговското дружество - ищец на предявяване сумата 4144 лв., платима
на адреса на управление на ищцовото дружество по седалището му.
Този запис на заповед е редовен
от външна страна и съдържа реквизитите по чл. 535, т. 1-7 от Търговския закон,
като тяхното наличие го характеризира като ценна книга, материализираща в
съдържанието си вземане на поемателя – ищец срещу издателя – ответник за
заплащане на посочената в него сума. Падежът на записа на заповед е определен
„на предявяване” – по допустим начин съгласно разпоредбата на чл. 486, ал. 1,
т. 1 от ТЗ, приложима съответно и към записите на заповед на основание чл. 537
от ТЗ. Записът на заповед е предявен на ответника на 12.07.2016 г., което той
безспорно е удостоверил с подписа си. Търговският закон не установява
императивно изискване за минимален период от време между издаването и
предявяването на записа на заповед на издателя. В този смисъл доводите на
особения представител на ответника, че с оглед оформянето в записа на заповед
на текста относно предявяването му на издателя следвало да се приеме, че той е
предявен на ответника при издаването му, нямат отношение към валидността на
предявяването на ценната книга. Наред с това, за да е налице подлежащо на
изпълнение, не е необходимо предявяването на записа на заповед за плащане (т. 3
от съобразителната част и диспозитива на Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г.
на ОСТК на ВКС).
Между страните е безспорно
наличието на връзка между издадения от ответника запис на заповед и конкретно
каузално правоотношение, възникнало на основание сключен между него и ищеца на
11.07.2016 г. договор за паричен заем №
16259 към искане № 26095. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 465, вр.
чл. 537 от ТЗ е допустимо ответникът да противопостави на ищеца възражения
срещу дължимостта на сумата по записа на заповед, основани на сключения между
тях договор за паричен заем. Тези възражения подлежат на разглеждане в
настоящото производство (т. 17 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на
ВКС).
С този договор страните валидно
са се съгласили ищецът да предостави на ответника в заем сумата 2000 лв., а
последният да върне на ищеца тази сума ведно с договорна лихва в размер 3,33 %
месечно на 14 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер 181,06 лв.,
платима на 11-то число на месеца, с падеж на първата погасителна вноска на
11.08.2016 г. и на последната – на 11.09.2017 г., при годишен процент на
разходите по кредита – 47,997 %. Не е спорно по делото, а и се установява от
клаузата на чл. 4 (1) от договора, имаща характер на разписка, че ищецът е
изпълнил задължението си да предостави на ответника уговорения заем, като
ответникът е получил в заем сумата 2000 лв. при сключване на договора.
По съгласие на страните за
изпълнението на договора се прилагат Общи условия към договор за заем, с които
ответникът се е запознал и от които е получил екземпляр при сключване на
договора. Това се потвърждава от неоспореното обстоятелство, че екземпляр от
тези Общи условия е подписан на всяка страница от ответника.
Съгласно чл. 6 от договора за
паричен заем страните са се съгласили вземанията на ищеца по договора да бъдат
обезпечени с поне две от следните обезпечения – издаване на запис на заповед от
ответника, както и банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на изискванията
по чл. 9, ал. 2 от Общите условия. Наред с това страните са уговорили в чл. 8
от договора неустойка в размер 1609,17 лв. за неизпълнение на задължението на
ответника да предостави кумулативно уговорените обезпечения в тридневен срок от
сключването му, платима разсрочено на равни части на датите за плащане на
погасителните вноски по договора за заем. В тази връзка страните са подписали
два алтернативни погасителни плана (л. 51 от делото, лице и гръб) – погасителен
план с обезпечение, който съдържа падежни дати на погасителни вноски по чл. 3
(2) от договора, всяка в размер 181,06 лв., включваща само части от уговорените
главница и договорна лихва и погасителен план, съдържащ същите падежни дати, но
за погасителни вноски, всяка в размер 296,00 лв., включваща както части от
главницата и договорната лихва, така и от неустойката по чл. 8 от договора. При
положение, че присъщ за неустойката е предварително определен в договора размер
на вредите от неизпълнение на конкретно договорно задължение, без да е необходимо
те да се доказват, е допустимо отнапред да се уговори и начин за разсроченото й
плащане в случай на такова неизпълнение.
От уговорка за разсрочено плащане
на неустойката, в т. ч. и от такъв вариант на погасителен план, в който
разсроченото й плащане е включено в размерите на погасителните вноски, не може
да се направи извод, че страните отнапред са приели, че задължението, чието
неизпълнение е скрепено с неустоечна клауза, няма да бъде изпълнено и че поради
това в действителност с тази клауза се уговарял размер на годишната договорна
лихва, който водел до значително надвишаване на максимално допустимия съгласно императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишен процент на разходите (ГПР) по
кредита при заобикаляне на тази разпоредба.
Уговорената в чл. 8 от договора
неустойка е за неизпълнение на конкретно договорно задължение на ответника – за
осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението му да върне главницата и
договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК
тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не води до увеличаване на
ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл.
19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.
Неустоечната клауза по чл. 8 от
договора не е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, приложим към
процесния договор на основание чл. 24 от ЗПК.
Искането на ответника до ищеца за
отпускане на паричен заем от 11.07.2016 г.; договорът за паричен заем от същата
дата; установеното от устните разяснения на в. л. В. К. в с. з. на 15.10.2018
г. при защитата на заключението й по съдебно-счетоводната експертиза, че до
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.
гр. д. № 158/2017 г. на РС – Самоков размерът на непогасените вноски от
ответника е дори по-голям от претендирания (2923,90 лв.) поради допусната в
исковата молба фактическа грешка в твърдението на ищеца за частично погасяване
на заема с една погасителна вноска; безспорното неизпълнение на задължението на
ответника да осигури обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, са
обстоятелства, които в своята съвкупност са релевантни за извод на съда при
осъществяване на дължимата съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП преценка – че неустоечната
клауза не е неравноправна, независимо как е уговорена – индивидуално или не.
Събраните за тези обстоятелства
доказателства обосновават еднозначен извод, че на 11.07.2016 г. ответникът е
поискал да му бъде предоставена в заем сума, надвишаваща към този момент близо
пет пъти минималната работна заплата в страната и че заем в този размер му е
предоставен веднага – още същия ден, буквално само срещу представяне на лична
карта и то при положение, че ответникът е декларирал, че повече от половината
от посоченото от него, но недоказано с никакви доказателства месечно трудово
възнаграждение, покрива погасителни вноски по други два кредита – в общи
размери съответно 40000 лв. и 1000 лв. Така дори при месечна погасителна вноска
по процесния договор за заем в размер 181,06 лв., в която не е включено
разсроченото плащане на неустойка по чл. 8 от договора, около 72 % от
декларираното от ответника месечно трудово възнаграждение биха били разходвани
за погасяване на заеми към банки и други кредитни институции, а това определено
сочи недостатъчност на доходите му за покриване на задълженията му. Ответникът
не е изпълнил договорното си задължение да обезпечи паричните си задължения по
договора с поръчителство или банкова гаранция с характеристики по чл. 9, ал. 2,
т. 1, респ. т. 4 от Общите условия. Така полученият от него заем на основание
процесния договор е останал на практика необезпечен, доколкото издаването на
запис на заповед е едно крайно съмнително обезпечение. Записът на заповед
евентуално би създал по-облекчен ред за снабдяване на кредитора с изпълнителен
титул за вземанията по договора, но по никакъв начин не допринася за
удовлетворяването на тези вземания. Вредите за ищеца от неизпълнение на
задължението на ответника за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция
или поръчителство са реални и непосредствени – същият не може да удовлетвори
вземанията си за главница и договорна лихва в общ уговорен размер 2543,84 лв. и
освен това авансира редица съдебни и деловодни разноски за принудително
изпълнение на тези вземания. Не може да се пренебрегне и санкционната цел на
уговорената между страните неустойка, която цел не е отречена нито от ЗПК, нито
от ЗЗП – да санкционира виновното поведение на лице, което не осигурява
предвидени в договора обезпечения, при положение че е получило заем веднага в
искания размер, без да доказва доходите си и без да има, дори с оглед
декларираните от него данни, достатъчно материални възможности да погасява
заема. Ето защо съдът намира, че неустойката по чл. 8 от договора за паричен
заем и нейният размер не противоречат на изискването за добросъвестност, нито
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй
като уравновесяват именно пълната необезпеченост на заем, отпуснат веднага на
физическо лице в поискан от него размер без никакви доказателства за неговата
кредитоспособност и дори при наличие - още при сключване на договора - на конкретни
данни за реална опасност заемът да не бъде върнат предвид обременеността на
имуществото му със значителни с оглед доходите му задължения към други
кредитори. Затова размерът на тази неустойка не е необосновано висок и в
обобщение тази неустоечна клауза не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
от ЗЗП, поради което и не е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Горните изводи не се опровергават
от обстоятелството, че ищецът не е предпочел да откаже предоставяне на кредит
на ответника при неизпълнение на задължението на последния да осигури
уговорените обезпечения, в каквато насока са допълнителните доводи на особения
представител на ответника в отговора на исковата молба. Отказът от сключване на
договор в тази хипотеза е само една правна възможност, предоставена съгласно
чл. 9 (3) от договора на свободната преценка на ищеца, която той не е реализирал.
Ето защо за ответника валидно е
възникнало договорното задължение да заплаща на ищеца месечни погасителни
вноски, всяка в размер 296, 00 лв., в който са включени части от главницата, от
договорната възнаградителна лихва и от неустойката по чл. 8 от договора. Всеки
от тези елементи е фиксиран по размер в договора, поради което липсата на
посочване в договора, в погасителния план или в друг документ, материализиращ
съгласие на страните, на конкретните размери на тези елементи, формиращи всяка
погасителна вноска, не представлява несъответствие на договора с императивно
изискване към неговото съдържание, установено в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
което да води до неговата недействителност по чл. 22 от ЗПК.
Безспорно се установява от
устните разяснения на вещото лице В.К. при обсъждане на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза (прието в с. з. на 15.10.2018 г.), че до
13.02.2017 г. – датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 158/2017 г. по описа на РС – Самоков
ответникът не е извършвал никакви плащания на погасителни вноски, поради което
и размерът на задълженията му по договора е по-голям от претендирания, в което
се състои единствената неточност на претенцията на ищеца съгласно исковата
молба. С оглед това установено по делото обстоятелство и при положение, че към
датата на приключване на устните състезания в настоящото производство падежът
на всички дължими от ответника погасителни вноски е настъпил и че в
погасителните вноски не се съдържат части от вземания, обусловени от забава на
длъжника, то следва да се приеме, че те в общия им размер са изискуеми, при
това без оглед твърденията на ищеца за настъпване на тяхна предсрочна
изискуемост.
По тези съображения и при
съблюдаване на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът следва да
признае за установено съществуването само на претендираната част от тези
вземания в размер 2923,90 лв. по запис на заповед, издаден от ответника на
11.07.2016 г. в гр. Самоков, представляваща неизплатени погасителни вноски по
сключен между страните договор за паричен заем № 16259/11.07.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 13.02.2017 г. – датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. №
158/2017 г. на РС – Самоков до окончателното й изплащане.
В общия размер на предявения от ищеца иск се
включва и сумата 377,10 лв., представляваща неустойка по чл. 19, ал. 1 от
Общите условия към договора за паричен заем, дължима поради обявяване на
вземанията на ищеца по договора за предсрочно изискуеми и равняваща се на 20 %
от непогасена главница по договора.
В отношенията между страните тази
неустоечна клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, вр. чл.
24 от ЗПК, тъй като задължава ответника да заплати на ищеца необосновано висока
(предвид конкретния й размер) неустойка при неизпълнение на неговите задължения
- в разрез с изискването за добросъвестност и имаща за резултат значително
неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по договора.
В тази връзка следва да се
отбележи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от Общите условия задължението за заплащане
на установената в тази клауза неустойка възниква поради обявяване на договора
за заем за предсрочно изискуем (или по-коректно – на задълженията на заемателя
по този договор за предсрочно изискуеми). При положение, че съгласно уговорките
в сключения между страните договор за заем и съгласно клаузите на приложимите
към него Общи условия обявяването на предсрочна изискуемост на задълженията на
заемателя по договора не води автоматично до разваляне на договора или до друга
форма на неговото прекратяване, се налага извод, че неустойката по чл. 19, ал.
1 от Общите условия се дължи на заемодателя не за вредите от разваляне или прекратяване на договора (т. нар.
компенсаторна неустойка), а за
вредите от забавеното изпълнение на договорните задължения на заемателя, което
съставлява основание за обявяване на предсрочната им изискуемост (т. нар.
мораторна неустойка).
При забава на която и да е
погасителна вноска обаче заемателят дължи за нея обезщетение в размер на
законната лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от датата на
настъпване на просрочието до пълното й погасяване /чл. 7 (1) от договора/.
Поради това отговорността на заемателя за обезщетение за забавено изпълнение на
всяка просрочена погасителна вноска и неустоечната му отговорност по чл. 19,
ал. 1 от Общите условия са на практика договорно кумулирани. Предвид
установения в чл. 9 от ЗЗД принцип на свободата на договаряне това не е
изначално недопустимо, но тъй като за сключения между страните договор се
прилагат на основание чл. 24 от ЗПК специалните правила чл. 143-148 от ЗЗП
следва да се приеме, че тази договорна кумулация на обезщетение за забава и
неустойка за забава на едни и същи парични задължения е неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като има за пряка и непосредствена
последица необосновано висок размер на неустойката, който е уговорен във вреда
на ответника - потребител, не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
договора.
Общите признаци на
неравноправност на клауза в договор, сключен с потребител, изведени преди
неизчерпатеното примерно изброяване на конкретни хипотези на такива клаузи в т.
1-18 на чл. 143 от ЗЗП обосновават извод, че неравноправността на клаузата в
такъв договор е частен и специфичен случай на накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Поради това неравноправността на клаузата за
неустойка по чл. 19, ал. 1 от Общите условия следва да се преценява към датата
на сключване на договора по арг. от т. 3, изр. трето от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС.
Ето защо е без правно значение
обстоятелството, че в настоящото производство ищецът не претендира възможното
обезщетение за забава върху неплатените погасителни вноски, а само неустойката.
От значение за извода, че неустоечната клауза по чл. 19, ал. 1 от Общите
условия е неравноправна, е обстоятелството, че страните са уговорили наред с
обезщетението за забава в размер на законната лихва върху всяка просрочена
вноска до окончателното й изплащане, ответникът да дължи и неустойка (макар и
еднократна) в размер 20 % върху общия размер на непогасената главница. Очевидно
е, че тази неустойка няма обезпечителната функция да стимулира длъжника да
изпълни задълженията си, защото е еднократна, а правопораждащият я факт е вече
настъпила предсрочна изискуемост на тези задължения поради забавеното им
изпълнение. Тя няма и обезщетителен характер, защото, както вече се посочи, е
уговорена наред с обезщетение за забавено изпълнение. В тази връзка следва да
се отбележи, че доводите на пълномощника на ищеца за вида и характера на
вредите, които тя е предназачена да обезщети – лишаването на ищеца от
възможност да претендира и да получи уговорената възнаградителна лихва от
датата на настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията му по договора, са
неоснователни, тъй като се опровергават от съдържанието на клаузата на чл. 18
от Общите условия. Съгласно тази клауза при обявяване на предсрочна изискуемост
от страна на заемодателя всички негови вземания към заемателя стават незабавно
и автоматично предсрочно изискуеми в целия им размер, включително неплатените
до съответния момент погасителни вноски, ведно с дължимите неустойки или
законна лихва за забава, оставащите за
плащане договорени вноски до края на срока на съответния договор, в това
число дължима главница, договорени лихви
и дължими неустойки. По всички тези съображения функцията на неустойката по чл.
19, ал. 1 от Общите условия е единствено санкционна, но предвид обстоятелството,
че макар и еднократна, тя по размер е поставена в зависимост от неизпълнената
част от главницата, то конкретният й размер от 377,10 лв. се явява необосновано
висок.
По всички изложени съображения, които
са изведени от извършена от съда преценка на всички обстоятелства по чл. 145,
ал. 1 от ЗЗП, клаузата за неустойка по чл. 19, ал. 1 от Общите условия към
сключения между страните договор за паричен заем е в техните отношения
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Излишно е по-подробно да се обосновава,
че след като е част от Общите условия, приложими към сключения между страните
договор за паричен заем, тя не е уговорена индивидуално. Поради това и на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП тя е нищожна и не поражда задължение за
ответника за заплащане на сумата 377,10 лв. като неустойка поради упражняването
на правото на ищеца да обяви вземанията по договора за заем за предсрочно
изискуеми. Затова искът в тази му част следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
С оглед направеното от ищеца
искане и предвид изхода на делото, както и в съответствие с т. 12 от ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство съдът
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство.
Общият размер на дължимите от
ответника разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 158/2017 г. по
описа на РС - Самоков и в настоящото исково производство е 1037,71 лв. От тази
сума 324,21 лв. са разноски в заповедното производство, от които 58,48 лв. са
за внесена държавна такса за разглеждане на заявлението с оглед размера на
вземането, за което искът е уважен, и 265,73 лв. са за юрисконсултско възнаграждение
съразмерно с уважения размер на иска съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, действаща към датата на подаване на заявлението. С оглед изхода на делото
ответникът дължи на ищеца и разноски в исковото производство в размер 713,50
лв., от които 58,48 лв. – за довнесена държавна такса в исковото производство върху
уважения размер на иска, 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение в размер
съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ; 150,62 лв.
– част от внесен депозит за възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната
експертиза, съразмерна с уважената част от иска и 354,40 лв. – част от внесен
депозит за възнаграждение за особен представител на ответника, съразмерна с
уважената част от иска.
Постановките на т. 12 от
съобразителната част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
на ВКС относно произнасяне с осъдителен диспозитив в настоящото производство и
за разноските на ищеца в заповедното производство са обаче неприложими в
конкретния случай. Въз основа на издадената в заповедното производство заповед
за незабавно изпълнение ищецът се е снабдил с изпълнителен лист и за разноски,
като включително и за тяхното събиране е образувано изпълнително производство.
Затова ответникът не следва да бъде повторно осъждан да ги заплаща. Тъй като
съобразно изхода на настоящото производство обаче ответникът дължи по-малка
сума за разноски в заповедното производство (58,48 лв. + 265,73 лв. = 324,21
лв.), от тази, за която са издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист (66,02 лв. + 300,00 лв. = 366,02 лв.), то разликата от 41,81
лв. (366,02 лв. – 324,21 лв. = 41,81 лв.) следва да се приспадне от дължимите
от ответника разноски в исковото производство в общ размер 713,50 лв. Така за
исковото производство ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски на
ищеца в размер 671,69 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземане на „Креди йес” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул. „Лозарска” № 12, срещу Г.П.К., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, за сумата 2923,90 лв., дължима на основание чл. 538, ал. 1
от ТЗ и представляваща неизплатената част от задължение по запис на заповед,
издаден от Г.П.К. *** като обезпечение на вземанията на „Креди йес” ООД за
месечни вноски по сключен между тях на 11.07.2016 г. договор за паричен заем №
16259 към искане № 26095, ведно със законната лихва върху тази сума от
13.02.2017 г. – датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. №
158/2017 г. по описа на РС – Самоков, до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 538, ал. 1 от ТЗ В ЧАСТТА МУ за разликата над
2923,90 лв. до пълния предявен размер от 3301,00 лв., равняваща се на 377,10
лв. неустойка по чл. 19, ал. 1 от Общите условия към сключения на 11.07.2016 г.
договор за паричен заем № 16259 към искане № 26095.
ОСЪЖДА Г.П.К.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, да заплати на „Креди йес” ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул. „Лозарска” №
12, сумата 671,69 лв. за разноски в настоящото исково производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: