Р Е Ш Е Н И Е
№ 260076
гр. Пловдив,
14.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1173
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба от адв. Н.Т., като особен представител на П.С.М.,
против Решение № 1072 от 08.04.2020 г.
по гр. дело № 13638 / 2019 г. на РС – Пловдив, II гр.с-в, с което е признато за
установено в отношенията между страните, че П.С.М. дължи на А.Г.Г. сумата от
общо 1000 лв., представляваща даден от ищеца аванс за извършване на СМР по
едностранно развален договор, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 25.06.2019 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 10583/2019 г. по описа на
ПРС, 19-ти гр. състав, както и сумата от общо 325 лв., представляваща направени
по делото разноски, от които 25 лв. държавна такса, 300 лв. внесен депозит за
възнаграждение за особен представител и сумата от 25 лв, представляваща
направени в заповедното производство разноски.
В
жалбата се твърди, че районният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, като е постановил решението си въз основа на доказателства, които не
са били надлежно приети по делото, а именно ч.гр. дело № 10583 / 2019 г. по
описа на РС – Пловдив, XIX гр. състав, и
приложение към него два броя разписки на л. 6 и л. 7 от същото.
Жалбоподателят твърди, че други писмени доказателства не са били приобщавани по
делото и съдът необосновано е постановил решението си след анализ на такива.
Сочи още, че единствените редовно събрани доказателствени материали по делото
са свидетелските показания на св. Г., които намира за неубедителни.
Моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът да се отхвърли като
недоказан.
В срока
по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното
от фактическа страна:
Районен
съд – Пловдив е бил сезиран с искова молба на А.Г.Г. против П.С.М., с която е
предявен иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК и чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от общо 1000 лв., представляваща даден от ищеца аванс за извършване на
СМР по едностранно развален договор (т.е. сумата се претендира, че е предадена
на отпаднало основание – развален договор), ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда –
25.06.2019 г. до окончателното изплащане, ведно с направените в заповедното
производство разноски, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д № 10583/2019 г. по описа на РС
– Пловдив, XIX гр.с-в.
Следва
да се отбележи, че неправилно дадената от първата инстанция квалификация на
предявения иск, като такъв с правно основание чл. 79, ал. 1 от ГПК, не е
рефлектирала върху събирането на необходимите доказателства и установяването на
подлежащите на доказване факти, поради което и въззивната инстанция, съгласно
задължителните предписания в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г.
по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е дала указания на страните относно
релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта
от ангажиране на съответни доказателства.
Горепосоченото
ч. гр. дело № 10583/2019 г. по описа на РС – Пловдив, XIX гр. с-в, редовно е прието и приложено
към първоинстанционното гр. дело № 13638/ 2019 г. по описа на РС – Пловдив, II
гр.с-в, а по този начин и към настоящото въззивно гр. дело № 1173/ 2020 г. по
описа на ОС – Пловдив, IX гр. с-в. Това е видно от материалите по първонистанционното производство. С
разпореждане в закрито заседание от дата 22.08.2019 г. (л. 6 от гр. дело), постановено
по гр. дело № 13638 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, първостепенният съд
служебно е поискал за послужване частно гр. дело № 10583/ 2019 г. по описа на
РС – Пловдив, доколкото повдигнатият пред него спор представлява своеобразно
развитие на вече образуваното заповедно производство, без което този спор не би
могъл да се разреши. С последващо разпореждане в закрито заседание от
29.08.2019 г. (л. 8 от гр. дело), първоинстанционният съд е приложил към
кориците на делото изпратеното при него частно гр. дело № 10583/ 2019 г. по
описа на РС – Пловдив. По този начин последното е надлежно прието и приложено
по гр. дело № 13638/ 2019 г. по описа на РС – Пловдив, II гр.с-в, респ. към настоящото
въззивно гр. дело № 1173/ 2020 г. по описа на ОС – Пловдив, IX гр. с-в, поради което решаващият във
всяка от двете инстанции съд може да се позовава на материали от кориците на
заповедното дело.
Предвид
гореизложеното за неоснователно се намира твърдението в жалбата, че районният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е постановил решението си
въз основа на доказателства, които не са били надлежно приети по делото - ч.гр.
дело № 10583/ 2019 г. по описа на РС – Пловдив, XIX гр. с-в, и приложените към
него два броя разписки. Въззивната инстанция не установява наличието на порок
при развития пред първостепенния съд доказателствен процес и не са налице
основание за ревизиране на атакуваното решение в тази насока.
От
представените по делото писмени доказателства – заверени копия на два броя
разписки съответно от 01.07.2017 г. и от 07.07.2017 г., се установява, че П.С.М.
е получил от А.Г.Г. сумите от по 500 лв. Двете разписки представляват частни
диспозитивни документи, подписани от ответника, настоящ жалбоподател, които на
основание чл. 180 от ГПК обвързват съда относно изявленията, които се съдържат
в тях. Следователно, доколкото авторството на тези изявления не е оспорено,
нито пък са събрани други доказателства, които да опровергаят съдържанието на
разписките, то и съдът следва да приеме, че П.С.М. реално е получил цитираните
суми на посочените в разписките дати.
По
делото са събрани и свидетелски показания, които районният съд е кредитирал,
като в тази част настоящият съд се солидаризира изцяло с мотивите на първата
инстанция. От показанията на св. Г. се установява, че страните имали уговорка
за извършване на СМР от страна жалбоподателя в собствения на въззиваемата
страна магазин, като сумите от по 500 лв., били предадените на жалбоподателя в
изпълнение на тази уговорка. Св. Г. твърди още, че П.С.М. така и на започнал
ремонтните дейности, за които му било платено, а ремонтът бил завършен от наета
от въззиваемата страна фирма.
Липсват
данни по делото ответникът – жалбоподател в настоящото производство, да е
възстановил получените от ищеца – въззиваема страна, суми от по 500 лв.
Въз
основа на така изложената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Видно
то събрания по делото доказателствен материал между страните са възникнали
валидни облигационни отношения, въз основа на устен договор за извършване на
СМР на помещение, собствено на А.Г.Г.. Въз основа на този договор въззиваемата
страна е предала на жалбоподателя сумата от общо 1000 лв. – на два транша от по
500 лв., съответно на 01.07.2017 г. и на 07.07.2017 г. Ответникът –
жалбоподател в настоящото производство, не е изпълнил своето задължение по договора
– не е извършил ремонтните дейности, въпреки че е получил възнаграждение в
аванс. Ищецът – въззиваема страна, е поканил жалбоподателя да изпълни
задължението си или да възстанови получените суми. С последното ищецът е
упражнил правото си по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, като е предоставил подходящ срок
(по данни на свидетеля 20 дни) на ответника да изпълни своето задължение по
договора, а именно да започне извършването на ремонтните дейности. Посочената
алтернатива пред ответника – да върне получените пари, ако не започне ремонта,
по същество представлява предупреждение, че след изтичането този срок ищецът ще
смята договора за развален. Предходното се извежда от обстоятелството, че от
гледна точка на ищеца, ответникът вече няма да има основание да задържи тези
суми, доколкото няма да е налице валидна облигационна връзка между страните,
въз основа на която той да получи заплащане. Двустранният договор между
страните е устен, поради което в случая не се прилага изискването на чл. 87,
ал. 1, изр. последно от ЗЗД, предвиждащо писмена форма на предупреждението. Ответникът
не е изпълнил задължението си по договора, като не са налице данни той да е бил
възпрепятстван по обективни причини или де е налице невъзможност
за изпълнение, дължаща се на причина, която не може да му се вмени във вина.
Следователно не намира приложение и хипотезата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, а
неизпълнението следва от поведението на самия ответник.
С оглед
на гореизложеното настоящият въззивен състав приема, че договорът за извършване
на СМР, сключен между страните в средата на 2017г., е развален от ищеца на
основание чл. 87, ал. 1 от ГПК, провокиран от неизпълнение на задължението от
страна на ответника поради причина, за която последния отговаря. За
извършването на уговорените СМР по този договор ответникът – настоящ
жалбоподател, е получил сумата от общо 1000 лв. В резултат на законосъобразното
разваляне на процесния договор от страна на ищеца е отпаднало и основанието за
ответника да задържи получената сума от 1000 лв., поради което искът за нейното
възстановяване е основателен и доказан по размер.
Претенцията
за присъждане на законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 от ГПК в съда – 25.06.2019 г. (по арг. на чл. 422, ал. 1 от ГПК), следва да
се уважи, доколкото същата представлява законна последица от уважаването на
иска.
По
изложените съображения въззивната жалба се намира за неоснователна, а
първоинстанционното решение като правилно ще се потвърди.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора и с оглед на обстоятелството, че страните не са заявили
претенции за заплащане на направените от тях разноски в хода на въззивното
производство, то настоящата инстанция намира, че разноски за въззивната
инстанция не следва да се присъжда на нито една от страните, а присъдените с
обжалваното решение за първоинстанционното производство да се потвърдят.
С оглед разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1072
от 08.04.2020 г., постановено по гр. дело № 13638 / 2019 г. на Районни съд –
Пловдив, II гр.с-в, с което е признато за установено в отношенията между страните,
че ответникът П.С.М., ЕГН **********,***, дължи на ищеца А.Г.Г., ЕГН **********,***,
сумата от общо 1000 лв. (хиляда
лева), представляваща даден от ищеца аванс за извършване на СМР по едностранно
развален договор, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 25.06.2019 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 10583/2019 г. по описа на Районни
съд – Пловдив, 19-ти гр. състав, както и сумата от общо 325 лв. (триста двадесет и пет лева), представляваща направени по
делото разноски, от които 25 лв. (двадесет и пет лева) държавна такса, 300 лв.
(триста лева) внесен депозит за възнаграждение за особен представител, както и
сумата от 25 лв., (двадесет и пет
лева), представляваща направени в заповедното производство разноски.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./