Решение по дело №4318/2018 на Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ  №

02.08.2019  г., гр. Пазарджик

 

Пазарджишкият районен съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на втори юли две хиляди и деветнадесета година в следния състав:

СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА

СЕКРЕТАР: Наталия Димитрова

разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4318 по описа на съда за 2018 година.

Производството е образувано по искова молба, подадена от ищеца „Ф. И.“ ЕАД срещу ответника Е.В.П. за установяване по реда на чл. 422 от ГПК, че ответникът дължи на ищеца общо 1178,55 лв., от които 688,59 лв. главница, 78,69 лв. – договорна лихва за периода от 16.05.2015 г. до 31.05.2015 г., 42,79 лв. – лихва за забава за периода от 16.05.2015 г. до 31.05.2018 г., както и сумата 368,48 лв. – дължими такси за периода от 16.05.2015 г. до 31.05.2018 г.

В исковата молба се твърди, че ответницата е имала сключен договор за потребителски кредит с „П. Ф. Б.” ООД, по силата на който ѝ е била предоставена в заем сумата 800 лв., а тя трябвало да я върне заедно с възнаградителна лихва на 45 седмични погасителни вноски. Осве възнаградителната лихва и включената във вноските и в годишния процент на разходите такса за оценка на досие договорът предвиждал и допълнителна услуга „кредит у дома“, представляваща домашна доставка на отпуснатата като кредит сума и домашно събиране на вноските. Общата цена на услугата била 466,24 лв. за целия период на договора. Ответницата преустановила плащанията на 16.05.2015 г., а на 31.05.2015 г. станала изискуема цялата сума по договора. На 28.07.2016 г. между „П. Ф. Б.” ООД и ищеца „Ф. И.“ ЕАД бил сключен догово за прехвърляне на вземания, между които било и вземането към ответницата. Цедентът упълномощил цесионера да съобщи на длъжниците за цесията, но съобщението до П. се върнало непотърсено от адреса ѝ, затова ищецът прилага копие от него към исковата молба с цел да ѝ бъде връчено заедно с нея.

Искът е с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД.

Ответницата не е открита на адреса си – както по заповедното, така и по исковото производство е призована по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Назначен ѝ е особен представител, който е представил отговор на исковата молба. На първо място той смята, че задължението е погасено по давност, която е тригодишна – за вземания за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор, и тече от 31.05.2015 г. за цялото задължение, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 26.06.2018 г. На второ място, смята, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради липса на съгласие, тъй като текстът му е написан с толкова ситни букви, че те не могат да се прочетат, и ответницата не е могла да разбере клаузите му. Отделно се заявява, че не се дължи възнаграждение за услугата „кредит у дома“ за период, в който вноските не са били събирани в дома на длъжницата, т.е. услугата изобщо не е предоставена.

От писмените доказателства и заключенията на вещи лица по делото се установява от фактическа страна следното:

На 27.03.2015 г. между ответницата Е.П. като заемател и „„П. Ф. Б.” ООД като заемодател е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството предоставило на П. в заем сумата 800 лв., която следвало да се върне, заедно с възнаградителна лихва в общ размер 109,28 лв. и еднократна такса за разглеждане от 40 лв., на 45 седмични вноски, всяка от 31,46 лв., а последната – от 31.28. лв.,при годишен процент на разходите, посочен в договора, от 49%.

В договора за кредит освен това било уговорено, че клиентът избира (с отметка  в квадратче в бланката на договора срещу опцията „да“) да ползва услугата „кредит у дома“, изразяваща се в домашна доставка на отпуснатата сума по кредита по неговото местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по кредита. Таксата за услугата била определена общо и била в размер 466,24 лв. В договора било посочено, че „30% от тази такса е равна на разходите, свързани с организирането на допълнителната услуга (…) и че тази сума е дължима при подписването на договора, но се събира на равни вноски през периода на кредита за улеснение на клиента“, а при предсрочно погасяване „разликата от несъбраната такса за организиране и предоставяне на допълнителната услуга става изискуема и ще бъде удържана от сумите, които биха били удържани от клиента, ако кредитът не бе предсрочно погасен, но са предмет на намаление в случая на предсрочно погасяване“, а „останалата част от таксата за услугата е свързана с разходите за събиране на седмичните вноски в дома на клиента и е дължима през срока на кредита, като също е включена в седмичните вноски, но следва впоследствие да бъде намалена в случай на предсрочно пълно погасяване на кредита“. Било уговорено и че клинтът по всяко време може да се откаже от услугата за събиране на вноските у дома, но и след отказа ще дължи частта от 30% от таксата.

Било уговорено, че при избор да се ползва услугата „кредит у дома“ с подписването на договора клиентът удостоверява, че е получил в брой заемната сума. Такова удостоверяване съдържа и договорът с ответницата.

По данни на почерковата експертиза шрифтът на договора е с размер 12 пункта (изразът "приблизително", използван от вещото лице, както обяснява самото то, не означава по-малък размер).

Разстоянията между буквите (т.нар. кърнинг) в договора са намалени спрямо обичайното (буквите се застъпват леко), което до известна степен влошава четимостта. На различните страници на договора намаляването на разстоянията е различно – между 24 и 45 процента.

От 02.04.2015 г. до 22.08.2015 г. П. е заплатила общо 258 лв.

На 28.07.2016 г. между заемодателя и ищеца „„Ф. И.“ ЕАД бил сключен договор за цесия на вземания, между които това към ответницата. Цесионерът бил упълномощен да съобщи за цесията на длъжниците, а към исковата молба е приложено копие от съобщението до П..

Заявление до съда по чл. 410 от ГПК е подадено на 25.06.2018 г.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Чл. 22 от Закона за потребителския кредит въвежда правило, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от закона (наред с други негови текстове), договорът за потребителски кредит е недействителен.

Чл. 10, ал. 1 от ЗПК изисква договорът да се сключва,  „като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12“.

Формат е прието да се нарича съвкупността от всички характеристики на буквения текст, свързани с начина, по който изглежда той. Разстоянието между буквите (буквената разредка, кърнингът) е част от формата на шрифта.

Така формулиран, текстът на чл. 22 не оставя възможност за преценка дали и доколко нарушението на съответното изискване на чл. 10, ал. 1 се е отразило съществено на четимостта и разбираемостта на написания текст. Сами по себе си констатираните, макар и малки, разлики във форма́та на текста между различните места в договора, би следвало да се приемат за нарушение на чл. 10, ал. 1, водещо до недействителност на целия договор. Съдът може да се позове на недействителността и служебно. А след като договорът се счете за недействителен, следва да се приеме на осн. чл. 23 от ЗПК, че длъжницата дължи връщане само на чистата стойност на кредита, т.е. на онова, което е получила, като не дължи не само лихва, но и такси по него.

Изводът е, че се дължи чистата получена сума от 800 лв., намалена с вече платените 258 лв., или 542 лв. главница, и до този размер следва да бъде уважен искът. Не би следвало да се дължат включително и лихвите за забава върху погасителните вноски, а лихва за забава върху остатъка от главницата следва да се присъди от поискването, т.е. от датата, на която искът се счита за предявен.

Не е необходимо при това положение да се разглеждат останалите възражения на ответната страна.

Макар задължението да се върне получената като кредит сума при недействителен договор по същество е частен случай на правилото за връщане на полученото без основание, практиката приема, че няма пречка при констатиране на недействителност на договора длъжникът да бъде осъден да върне само главницата на основание чл. 23 от ЗПК, вместо искът да бъде отхвърлен на договорно основание, а сумата да се търси по правилата за неоснователното обогатяване.

Несъобщаването за цесията е пречка за уважаване на иск, предявен от цесионера, само когато длъжникът твърди вече извършено плащане на първоначал­ния кредитор, каквото твърдение в случая няма.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

Признава за установено, че ответницата Е.В.П., ЕГН **********,***, дължи на ищеца „Ф. И.“ ЕАД – гр. София, ЕИК ...., сумите по заповед за изпълнение № 1298 от 27.06.2018 г., издадена по ч.гр.д. 2505/2018 г. на Пазарджишкия районен съд, както следва: 542 лв. – главница по задължение по договор за потребителски кредит от 27.03.2015 г., сключен между ответницата и „П. Ф. Б.“ ООД и прехвърлено на ищеца чрез цесия, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 26.06.2018 г. до изплащане на вземането, като отхвърля иска за разликата над 542 лв. до 688,59 лв., както и отхвърля иска за останалите суми по заповедта за изпълнение: 78,69 лв. – договорна лихва за периода от 16.05.2015 г. до 31.05.2015 г., 42,79 лв. – лихва за забава за периода от 16.05.2015 г. до 31.05.2018 г., и 368,48 лв. – дължими такси за периода от 16.05.2015 г. до 31.05.2018 г.

Осъжда Е.В.П. да заплати на „Ф. И.“ ЕАД сумата 34,49 лв., представляваща разноски по заповедното производство.

Осъжда Е.В.П. да заплати на „Ф. И.“ ЕАД сумата 379,41 лв., представляваща разноски по настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                                                Съдия: