№ 3934
гр. София, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100500076 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 31.03.2022 г., постановено по гр. дело № 59993/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, 33 състав ответницата Н. П. е осъдена на
основание чл. 59 ЗЗД да заплати на Г. С. сумата от 22 155 лв. и на А. С.
сумата от 7 358 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. ******* за периода от 01.08.2016
г. до 31.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното погасяване на вземането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Н. П. с оплаквания за
неправилност и необоснованост. В жалбата се излагат доводи за липса на
правен интерес за ищеца от търсената защита с процесния иск, тъй като
ответницата вече е била осъдена по реда на чл. 59 ЗЗД за заплащане на такова
обезщетение за същия имот. Излагат се оплаквания във връзка с родовата
компетентност на районния съд предвид материалния интерес по делото.
Оспорва се качеството на собственици на ищците, като въз основа на
събрания доказателствен материал по делото се твърди право на собственост
в полза на ответницата. Поддържа се, че по делото не е доказано наличието на
обедняване за ищците и обогатяване в полза на въззивницата, поради което
предявеният иск е неоснователен и на това основание. По изложените
съображения се иска обезсилване, в условията на евентуалност отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да бъдат отхвърлени в цялост.
1
В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба
от насрещната страна.
Постъпила е частна жалба вх. № 25073722/14.11.2022 г. от Н. П. срещу
определение от 27.10.2020 г., постановено по реда на чл. 248 с оплаквания за
неправилност. Прави се възражение за недоказаност и прекомерност на
присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение,
поради което се иска размерът му да бъде редуциран. Релевират се доводи, че
разноските за вещо лице следва да останат за сметка на съда или на ищцовата
страна, тъй като ответницата е била освободена от заплащане на такси и
разноски по делото По изложените съображения се иска отмяна на
обжалваното определение и отхвърляне на претенцията за разноски в цялост.
При условията на евентуалност се иска редуциране на присъдения размер.
В срока по чл.276 ГШК не е постъпил отговор на частната жалба от
насрещната страна.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от правна
и фактическа страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са възраженията на въззивницата, че предявеният иск е
недопустим тъй като между същите страни по същото искане и на същото
основание е постановено друго влязло в сила решение.
По делото действително е установено, че между страните е водено
друго исково производство по иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение
за ползване на процесния имот, но за друг период, а именно за периода от
01.11.2013 г. до 01.03.2016 г. Претенцията по настоящия иск касае периода от
01.08.2016 г. до 31.01.2019 г.
Неоснователни са оплакванията и относно нарушение на принципа за
родова подсъдност. Видно от кориците на гр. дело №9907/2019 г. по описа на
СГС, приложено към настоящото дело, първоначално ищците са предявили
претенция с цена на иска 25 500 лв. С разпореждане на съдията-докладчик от
16.07.2020 г. исковата молба е оставена без движение, като на ищците са
дадени указания по реда на чл.129 ГПК за уточняване при какви квоти се
2
претендира сумата от 25 500 лв.
С молба вх. №30.09.2020 г. ищците са уточнили, че претендираната
сума от ищцата Г. С. е в размер на 19 125 лв., а от ищеца А. С. е 6 375 лв.
С оглед на направеното уточнение с определение от 23.10.2020 г. съдът,
на основание чл. 104, т. 4 ГПК е приел, че всеки един от обективно
кумулативно съединени искове е под 25 000 лв., поради което компетентен да
ги разгледа е районният съд.
Делото е прието за разглеждане по компетентност от Софийския
районен съд, пред който е образувано настоящото производство.
Настоящата инстанция, като взе предвид на доводите на въззивницата и
след служебно извършена проверка констатира, че предявените искове са
редовни и допустими, поради което допустимо е и постановеният от съда
краен съдебен акт. Ето защо въззивият съд дължи проверка на решението по
неговата правилност в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба.
Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 59, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите, съгласно който всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването за заплащане на сумата от 22 155 лв. на
Г. С. и на А. С. сумата от 7 358 лв., представляваща обезщетение за лишаване
от ползване на недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. ******* за
периода от 01.08.2016 г. до 31.01.2019 г. ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното
погасяване на вземането.
Неоснователно обогатяване е налице не само при увеличаване
имуществото на друго лице, но и когато са му спестени средства за сметка на
имуществото на друго лице /Постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на
ВС. Такъв е и случаят когато собственик е лишен от ползването на имота си, а
друго лице го ползва без основание. Тогава обедняването на собственика се
изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал
при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно
действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот.
Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота
се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би
плащал за ползване на имота през този период. В този смисъл е
задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК: решение №
131/27.10.2009г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, I т. о.; решение №
255/29.06.2010г. на ВКС, по гр. д. № 5342/2008г., III г. о.; решение № 267 от
20. 01. 2014г. по гр. д. № 13/2013г., III г. о.; решение № 252 от 23. 01. 2015г.
по гр. д. № 2858/2014г., III г. о..
С разпоредбата на чл.59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране
на гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за
сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, за
да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до
размера на обедняването. Когато собственикът на един имот неправомерно е
3
бил лишен от възможността да го ползва - той реално е бил възпрепятстван от
възможността да реализира следващите се от имота облаги, поради което
търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и
това не е станало. Пропусната полза, изразяваща се в реализираната от
другото лице имуществена облага, следва да бъде присъдена на собственика
на вещта /реш.№.587/1.11.10 по г.д.№.941/09, ІV ГО, реш.№.719/27.12.10 по
г.д.№.532/10, ІІІ ГО, реш.№.774/ 8.11.05 по г.д. №.537/04, II ГО, ППВС
№.1/28.05.79 по г.д.№.1/79 и др./.
За да се уважи предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД, следва да
са налице следните предпоставки: обогатяване на едно лице – ответника по
делото, чрез увеличаване на неговия актив, намаляване на неговия пасив или
спестяване на необходими разходи; обедняване на друго лице – ищеца, връзка
между обогатяването и обедняването, липса на основание за това и на друг
път на защита.
Основният довод, изложен във въззивната жалба, е, че ищците не са
доказали, че са собственици на процесния недвижим имот.
Това оплакване е неоснователно. От съвкупния анализ на събрания по
делото доказателствен материал по делото, в това число нотариален акт № 59
от 26.11.1999 г., се установява, че ищците са станали съсобственици на
процесния недвижим имот на основание покупко-продажба, реализирано
право на строеж и наследство при квоти ¾ ид.ч. за ищцата Г. С. и ¼ за ищеца
А. С..
Неоснователно е и другото оплакване във въззивната жалба, а именно
че по делото не е било доказано наличието на обедняване за ищците и
обогатяване на ответницата за тяхна сметка.
От събраните по делото писмени доказателства, в това число
протоколите за въвод във владение на недвижим имот се установява, че през
периода от 05.12.2018 г. до 17.01.2019 г., ответницата е възпрепятствала
въвода в недвижимия имот.
Този извод се подкрепя и от събраните гласни доказателствени средства
по делото чрез разпит на трима свидетели, които настоящата инстанция
кредитира като обективни, безпротиворечиви и последователни. И тримата
свидетели споделят, че през процесния период ответницата е ползвала имота,
като е възпрепятствала възможността на собствениците да се ползват от
собствения си недвижим имот.
Релевантно по смисъла на чл.59 ЗЗД ползване, доколкото последното
може да има различни проявни форми - да се състои както в
непосредствено ползване и служене с вещта, така и чрез възможност за
достъп /напр. държане на ключове/ без да се дава такъв на собственика, чрез
непосредствени действия на съответното лице или чрез такива на член от
семейството му или чрез трето лице, на което безвъзмездно то я е
предоставило. /в този смисъл реш.№.55/28.02.12 по г.д.№.652/11, ІІІ ГО, реш.
№.409/11 от 20.06.12 по г.д.№.1411/10, ІV ГО, реш.№.509/27.05.09 по г.д.
№.142/09 по г.д.№.142/09, ІV ГО/.
4
С оглед заявените в исковата молба обстоятелства, определящи
основанието на исковата претенция, а именно: ползването без основание от
страна на ответницата на процесния имот, което препятства възможността на
ищците да ползват имота - лично или да получават имуществени облаги чрез
отдаването му по наемно правоотношение, настоящата въззивна инстанция
намира, че предявените искове са основателни и доказани и като такива
следва да бъдат уважени.
Предвид горното и поради съвпадение на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл. 272 ГПК, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна.
По частната жалба
Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е
необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане
на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта
му за разноските. Определението за разноските се постановява в закрито
заседание и се връчва на страните. То може да се обжалва по реда, по който
подлежи на обжалване решението.
В настоящия случай частната жалба е депозирана в срок срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
Неоснователен е доводът на въззивницата, че тъй като същата е била
освободена от внасяне на такси и разноски по делото по реда на чл. 83 ГПК,
неправилно в нейна тежест, с оглед изхода от спора, са били възложени
разноските за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 250 лв.
Съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК, такси и разноски по производството не се
внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно
средства да ги заплатят. Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК предвижда, че
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска. Макар освободена от внасяне на такси и разноски по
делото, въззивницата дължи разноските на ответната страна съобразно изхода
на делото, в това число за съдебна експертиза.
С постановеното първоинстанционно решение ответницата е осъдена а
заплати разноски в размер на 2 048,70 лв. на ищцата Г. С. и 682,90 лв. С
представеният по делото списък по чл. 80 ГПК е претендирана сумата от
общо 2 731,60 лв., от които 1 181,60 лв. за ДТ, 250 лв. депозит за вещо лице и
адвокатски хонорар в размер на 1 300 лв. за процесуално представителство на
двамата ищци.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност е допустимо
само по отношение на заплатения адвокатски хонорар. В настоящия случай,
предвид материалния интерес по делото, броя на проведените съдебни
заседания, обема на събрания доказателствен материал по делото, въззивният
5
съд намира, че адвокатски хонорар в размер на 1 300 лв. за процесуално
представителство по обективно и субективно кумулативно съединени искове
не е прекомерно, поради което възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно. Неоснователно е и оплакването, че не са представени
доказателства за реалното плащане на адвокатското възнаграждение. На л. 8
от гр. дело №9907/2019 г. по описа на СГС е приложен договор за правна
защита и съдействие от 25.07.2019 г., видно от който страните са договорили
адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 лв., платен изцяло в брой от
ищците. Така приложеният договор има характер на разписка и доказва
реалното извършване на разхода.
По изложените съображения, настоящата въззивна инстанция намира,
че подадената частна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.03.2022 г., постановено по гр. дело №
59993/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 33 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 25073722/14.11.2022
г. от Н. П. срещу определение от 27.10.2020 г., постановено по реда на чл. 248
по гр. дело № 59993/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 33 състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от датата на съобщаването му на
страните, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6