РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 2109
гр.
Пловдив, 20.11.2020 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІІ отделение, XIII състав в
публично заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ГЕОРГИ ПАСКОВ
при секретаря ТАНЯ КОСТАДИНОВА и участието на
прокурора АНЕЛИЯ ТРИФОНОВА, като разгледа докладваното от председателя адм. дело № 1881 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от
Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба от „СДРУЖЕНИЕ НА
ПАЦИЕНТИТЕ С ОНКОЛОГИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ“ Сдружение в ликвидация, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, „Братя Пулеви“ № 3, ет.3, чрез
пълномощника адв. Ж.П. е предявил срещу Агенция по вписванията /АВ/ със
седалище: гр.София, Район „Слатина“, квартал „Гео Милев“, ул.“Елисавета
Багряна„ № 20, иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 307,50лв. ,
причинени от незаконосъобразен Отказ № 20181106160631/08.11.2018г. на
длъжностно лице по регистрацията/ДЛР/ към Агенцията по вписванията, постановен
по заявление № 20181106160631/06.11.2018г. и отменен с решение №
596/19.11.2018г. по т.д. № 895/2018г. по описа на Окръжен съд – Пловдив,
съставляващи заплатена държавна такса в размер на 7,50 лв. и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Ищецът
претендира заплащане на сторените в настоящото производство деловодни разноски
по приложен списък. Подробни съображения са изложени в представени писмени
бележки.
Ответникът по иска-Агенция по вписвания, в писмен
отговор на упълномощения си процесуален представител главен юрк. Борислав
Чавдаров, оспорва исковата молба, като счита предявеният иск за обезщетение за
недопустим, алтернативно за неоснователен и недоказан. Излага доводи, че
отговорността за разноски произтича от предизвикан правен спор и може да се
осъществи само по висящ спор, не и с отделен иск. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Претендира направените по
настоящото производство разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата страна чрез участвалия по делото
прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив излага становище за основателност на
иска.
Пловдивският Административен Съд – тринадесети състав,
след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
„СДРУЖЕНИЕ НА ПАЦИЕНТИТЕ С ОНКОЛОГИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ“ е
депозирало заявление за вписване на промяна в обстоятелствата по партидата на
дружеството.
Последвал е Отказ № 20181106160631/08.11.2018г. на ДЛР
към Агенцията по вписванията по подаденото от дружеството заявление.
Отказът е бил
обжалван пред Пловдивския окръжен съд на основание чл. 25, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ.
Във връзка с обжалване на отказа е сключен Договор за правна защита и
съдействие № 2513 от 14.11.2018г. между ищеца и адв. Ж.П. договореното възнаграждение е в размер на 300, 00 лв.
По жалбата е образувано търговско дело № 895/2018 г.
по описа на Окръжен съд – Пловдив. С решение № 596/19.11.2018 г. е отменен
горепосоченият отказ и е задължена Агенция по вписванията да впише заявените
обстоятелства.
Изложените фактически обстоятелства се установяват от
представените с исковата молба и приети по делото писмени доказателствени
средства, включително и от приобщеното т.д № на № 895/2018 г на ПОС, и не са спорни между страните.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от правна страна:
По отношение допустимостта и подсъдността на
производството настоящият съдебен състав взе предвид, че с Определение № 921 от
21.01.2020 г. по адм. дело № 320/2020 г. на ВАС, Трето отделение е отменено
Определение № 2314 от 12.11.2019 г. по настоящето дело, с което е върната
исковата молба като недопустима и е прекратено производството и делото е
върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В
мотивите на Определението на Висшия по степен съд е указано, че „….при
твърдения за настъпила за ищеца имуществена вреда от дейност на длъжностното
лице по регистрация при агенция по вписванията, административният съд следва да
се произнесе по същество дали са налице основания по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение…“
Съгласно чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, Агенцията по
вписванията отговаря за вредите, причинени на физически и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица по
регистрацията, по реда на ЗОДОВ.
Дейността на Агенция по вписванията се характеризира
като административна. Съгласно мотивите на законодателя, Законът за търговския
регистър, в сила от 1.01.2008 г. е приет, за да преуреди производството по
регистрация на търговците от съдебно-охранително /каквото беше до този момента
и се провеждаше пред окръжните съдилища/ в административна дейност,
осъществявана от административни органи. Дейността е възложена на специализиран
административен орган - Агенция по вписванията, която е администрация към
министъра на правосъдието /чл. 2 от Устройствения й правилник/, организирана е
в Обща и Специализирана администрация, звено "Сигурност на информацията"
и финансов контрольор /чл. 3, ал. 1/ и се ръководи и представлява от
изпълнителен директор /чл. 6, ал. 1/. Действията по вписванията, обявяванията и
заличаванията в търговския регистър се извършват от служители в Дирекция
"Длъжностни лица по регистрация", чийто правомощия са визирани в чл.
15 от Устройствения правилник на Агенцията по вписванията. Агенцията и
длъжностните лица по регистрация са административни органи по смисъла на § 1 т.
1 от ДР на АПК, защото принадлежат към системата на изпълнителната власт и са носители
на административни правомощия, овластени със закон.
В подкрепа на този извод е и изменението на чл. 28,
ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, който препраща към ЗОДОВ за реда за репариране на вредите,
причинени от Агенция по вписванията на физически и юридически лица от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията.
Висящият правен спор попада в хипотезата на чл. 6, § 1
вр. чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека в неговия
гражданско-правен аспект, доколкото касае обезщетение за вреди от
незаконосъобразен акт на администрацията. Терминът "граждански" има
автономно значение по Конвенцията. Съгласно подхода си по делото Кonig срещу
Германия, при определяне дали се прилага чл. 6, Съдът разглежда единствено
характера на правото или задължението, предмет на делото.
Освен това в юриспруденцията на Съда правото на
обезщетение от държавата за вреди в резултат от нейни незаконосъобразни
действия /при това независимо дали са осъществени от административен или друг
държавен орган или длъжностно лице/ е прието за гражданско, въз основа на
имуществения му характер. Под права и задължения в чл. 6 се има предвид такива,
които са признати от вътрешното право, независимо дали са защитени от
Конвенцията /В този смисъл Харис, О'Бойл, Уорбрик, Бейтс, Бъкли, Право на
Европейската конвенция за правата на човека, Сиела Норма АД, 2015/. Както
правото на съдебни разноски /признато както по АПК, така и по ГПК/, така и
правото на обезщетение за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия
на Агенция по вписванията, са признати от вътрешното право.
В момента обаче разпоредбата на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и
трайната съдебна практика на гражданските съдилища не представляват ефективно
вътрешноправно средство за защита в случаите на заварени правоотношения, а
именно при приключили съдебни производства по обжалване отказите за регистрация
в Търговския регистър. Константно разноските в производствата пред гражданските
съдилища не се присъждат с мотиви, че се касае за едностранно охранително производство.
Следователно, обстоятелството, че ищецът принципно е
имал възможност да претендира разноските в производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ,
при разгледаната по-горе съдебна практика и вътрешноправна уредба, включително
и в конкретния случай, не представлява гаранция за това, че той е разполагал с
достъп до съд и с ефективно правно средство за защита на своите имуществени
права, попадащи в обхвата на защита по ЕКПЧ. При това следва да се има предвид,
че под "ефективни/ефикасни средства за защита" практиката на Европейския
съд по правата на човека има предвид както съществуващата вътрешноправна
нормативна уредба, така и трайната съдебна практика. Правото на ефективен
достъп предполага, че има последователна система, регламентираща сезирането на
съд, която е достатъчно сигурна от гледна точка на изискванията си страните по
съдебни производства да имат ясна, практическа и ефективна възможност да се
обърнат към съд. В случая ищецът има право на справедливо и публично гледане на
неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд и в тази връзка
следва да има на разположение ефикасни вътрешноправни средства за защита на
претендираното от него право.
(
Решение № 2656 от
19.02.2020г. по адм. дело № 7010/2019г. по описа на ВАС, Решение №
7393/17.05.2019по адм. дело № № 9730/2018г. по описа на ВАС; Решение № 6684/
03.06.2020 г. по адм. дело № 9628/2019г.
по описа на
ВАС).
Ето защо, в конкретния случай ефективното средство за
защита е именно искът по чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ вр. чл. 1 ЗОДОВ. Да се приеме,
че искът е недопустим и да се откаже разглеждането му по същество, би
означавало отказ от достъп до съд и до ефикасни вътрешноправни средства за
защита. Съгласно решението по делото Ротару срещу Румъния, чл. 13 ЕКПЧ
гарантира наличието на национално ниво на средство за прилагане на същността на
правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма да са обезпечени те във
вътрешния правен ред. Затова тази разпоредба изисква предвиждането на
вътрешноправно средство за защита, която да позволява на компетентния
национален орган както да разгледа съответното оплакване по Конвенцията по
същество, така и да присъди подходящо обезщетение. Средството трябва да е
ефективно, както на практика, така и по закон. Не на последно място, въпреки
редакцията на текста на чл. 13, констатирането на евентуално нарушение на този
текст не зависи от това действително да има нарушение на друго право по
Конвенцията. Достатъчно в настоящия случай е наличието на вероятно защитимо
имуществено право.
Искът е доказан по своето основание и размер. Налице
са елементите от фактическия състав за възникване отговорността на Агенция по
вписванията - отменен по предвидения в закона ред незаконосъобразен акт,
настъпила имуществена вреда и причинна връзка между настъпилата вреда и акта.
Заплащането на адвокатското възнаграждение е доказано, посредством
представените документи - договор и разписка, които са били депозирани още по
търговското дело.
Доколкото вредите се изразяват в платена сума за
обжалване на отказа за регистрация, който е отменен от съда като незаконосъобразен,
следва въпросът дали направените разноски имат характер на пряка и
непосредствена последица от този отказ и дали е налице причинно-следствена
връзка между постановения отказ за вписване на обстоятелствата по партидата на
дружеството и настъпването на вредите, като последните следва да бъдат
неизменен, обективно и закономерно настъпил резултат от незаконосъобразния акт.
Причинна връзка е налице, когато може да се отговори положително, че без
постановяване на незаконосъобразния акт претендираните вреди не биха настъпили.
Правната уредба на отговорността за вреди, произтичащи
от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностните лица по
регистрация, във вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК, води до извод, че исковете за
обезщетения на тези вреди се разглеждат по реда на Глава единадесета от АПК.
Искът е предявен от страна с правен интерес от
търсената защита и се основава на отменен с влязло в сила съдебно решение отказ
на длъжностно лице при Агенцията по вписвания. Незаконосъобразният отказ е
издаден от длъжностно лице в структурата на ответната Агенция по вписванията –
гр. София, която е юридическо лице съгласно чл. 2, ал. 2 от Устройствения
правилник на Агенцията по вписванията, и следователно е пасивно легитимирана да
отговаря по така предявения иск, съгласно чл. 205 от АПК.
Според чл. 28, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ Агенцията отговаря за
вредите, причинени на физически и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията, по реда на Закона
за отговорността на държавата и общините за вреди, т. е. в обхвата на
отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е включена и тази, произтичаща от вреди,
причинени на физически и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
и бездействия на длъжностни лица по регистрацията.
В случая актът /отказ/ на ДЛР към АВ, заявен като
фактическо основание на исковата претенция, е отменен с решение № 596/19.11.2018
г. постановено по търговско дело №
895/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Съдебният акт, по арг. от чл.
297 от ГПК е задължителен, а основанията за отмяна на акта на ДЛР са без
значение за спора относно имуществената отговорност на ответника за вреди.
Мотивите на съда за отмяна на отказа на ДЛ не са въздигнати като юридически
факти, обуславящи основателност на претенцията за обезвреда. Необходимо и
достатъчно условие е отменен акт с влязло в сила съдебно решение. Наличието на
подобно съдебно решение обвързва съда, разглеждащ иска по ЗОДОВ, като
основанията за отмяна са ирелевантни в настоящото производство. Следва да се
подчертае, че основанието за отмяна на отказа на ДЛ при АВ, било по същество
или като процедурно нарушение е без значение за основателността на иска по
ЗОДОВ. Определящото е сторените разноски - претърпени вреди, отменен акт, като
последният е принудило ищеца да стори разноски за защита на интересите си -
наличната причинна връзка. От изложеното се установява, че е осъществен първият
елемент от фактическия състав по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ: отменен по съответния
ред акт на ДЛ от АВ.
Налице са и останалите предпоставки – причинени на
ищеца имуществени вреди и причинно-следствена връзка между претърпените вреди и
отменения отказ. Настоящият съдебен състав възприема тезата на ищеца, че са му
причинени имуществени вреди, изразяващи се в разноски за процесуално
представителство от адвокат, направени при обжалване на отказа на ДЛ при АВ и в
държавна такса по делото образувано по повод жалбата срещу отказа. Както се
посочи видно от представения на л. 6 от т.д. № 895/2018 г. по описа на Окръжен
съд – Пловдив договор за правна защита и съдействие от 14.11.2018 г. ищецът е
заплатил за изготвянето на жалбата срещу отказа сумата от 300,00 лв., като е
представено и платежно нареждане /л. 3/ от търг. д № 895/2018г. на ПОС/ което
удостоверява плащане на държавна такса в размер на 7,50 лв. по сметка на ПОС по
делото образувано срещу процесния отказ/, тоест общо сума в размер на 307.50лв.
Договорът и платежното нареждане установяват по безспорен начин твърдяното в
исковата молба плащане във връзка с процесното търг. дело № 895/2018г. на ПОС образувано
по жалба против отказа на ДЛ при АВ. Договорът служи като разписка за платената
сума, договорът и платежното нареждане не са оспорени.
Адвокатското възнаграждение и държавната такса са
вреда за ищеца, доколкото плащането им намалява фактически неговото имущество,
а и защото липсва процесуална възможност той да упражни претенцията си за
разноски в това съдебно производство – същото е едностранно и охранително по
същността си, и направените по него от молителя разноски не биха могли да се
възложат на насрещна страна, тъй като такава няма. Следва също да се посочи, че
така направеното искане за присъждане на разноски от ищеца е оставено без
уважение, като постановеното решение е окончателно и ищецът не би могъл да
предяви претенцията си за заплащане на претърпени преди по друг ред.
Разпоредбата на чл. 541 от ГПК не е пречка по общия исков ред молителят да
претендира за обезщетение на претърпените от него имуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния отказ. Това обосновава пряката причинност между осъществената
незаконосъобразно дейност в регистърното производство, приключила с издаване на
отказа и произтеклите за лицето имуществени вреди от заплащане на държавни
такси и адвокатско възнаграждение. В този смисъл е Тълкувателно решение №
1/15.03.2017 г. по т.д.№ 2/2016 г. на ОСС на ВАС /отнасящо се за аналогични
случаи/, в което изрично е прието, че при предявени пред административните
съдилища искове по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от
незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Ето защо, съдът
приема, че е доказано заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство в размер на 300 лв. с ясно посочено основание и
размер и 7,50 лв. разноски за ДТ. Съгласно разпоредбите на чл. 25, ал. 1, и,
ал. 4 от ЗТРРЮЛНЦ, отказът за вписване подлежи на обжалване пред окръжния съд
по седалището на търговеца, като съдът разглежда делото по реда на глава
двадесет и първа "Обжалване на определенията" от ГПК. Съдебното
производство изисква като предпоставка за допустимост, заплащане на държавна
такса, която в случая е в размера предвиден в Тарифата за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК – 7,50 лв.
Това плащане се намира в пряка и непосредствена връзка
с горецитирания отказ, отменен по съдебен ред, поради което същото се явява
вреда, по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ, която следва да се репарира по настоящия
исков ред.
Обстоятелството, че заплатеното адвокатско
възнаграждение почива на договорно основание /чл. 40, ал. 2 от ЗА/ не разкъсва
пряката причинна връзка. Договорът има за единствено свое фактическо основание
обжалване на посочения по-горе отказ на ДЛ при АВ. Ангажирането на адвокат за
правна защита при обжалване пред съда на отказа е израз на нормалната грижа на
дружеството за собствените му права и законни интереси, които то счита за
накърнени, а възнаграждението за този адвокат е императивно дължимо на
основание чл. 36 от Закона за адвокатурата, като същото следва да се уговори
именно с договор. След като ищецът има право на адвокатска защита при
оспорването на отказа и същевременно дължи възнаграждение за нея, което следва
да се уговори в договор, както и след като е платил дължимото, то той е
разходвал средствата именно за да се защити по надлежния ред срещу акта на ДЛ
при АВ. Ако не беше издаден отказа, който той счита за незаконосъобразен,
нямаше да съществува и съдебното му оспорване, в рамките на което оспорване
пред съд лицето може да упражни както намери за необходимо и ефективно правото
си на защита, включително като натовари адвокат, на когото дължи
възнаграждение. В този смисъл, самият отказ е необходимо условие за
съществуване на договора за правна защита. В тази строго каузална връзка следва
да се отчита, че заплатеното адвокатско възнаграждение е в пряка и
непосредствена връзка именно и само с делото, по което е оспорен процесния
отказ. Ето защо, няма как връзката между заплатения хонорар на адвоката за
защита по това дело и отменения отказ в това същото дело, да не е
причинно-следствена. Въпреки незадължителността на осъществяваната защита,
платените средства за нея подлежат на възстановяване, защото правото на защита,
включващо и адвокатска такава, е основно право, конституционно гарантирано -
чл. 56 от Конституцията на РБ, което не може да се ограничава по никакъв начин,
включително и под заплахата за невъзстановяване на заплатения адвокатски
хонорар, въпреки успешен изход на делото за оспорващия, ползвал същата. Това,
че адвокатската защита по този вид дела не е задължителна, не влече по
необходимост и извода, че страната няма право да ангажира свой процесуален
представител, нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с
издадения акт от ДЛР.
Съдът счита, че държавната такса и адвокатското
възнаграждение са заплатени единствено поради необходимостта от оспорване на отказа
на ДЛР и нуждата от адекватна защита срещу същия, до който не би се стигнало
ако при осъществяване на регистърната дейност, длъжностното лице бе съблюдавало
изискванията на материалния и процесуален закон. Следват изводи, че е налице
пряка причинно-следствена връзка между заплатените държавна такса и адвокатско
възнаграждение и отменения отказ на ДЛР към АВ, респ. между издадения и отменен
акт и претърпяната имуществена вреда.
В заключение, доказани са всички елементи на
фактическия състав на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за
ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на претърпените от ищеца
имуществени вреди.
Въз основа на изложеното съдът приема, че предявеният
иск е основателен за претендираната сума от 300,00 лв., представляваща
обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди изразяващи се в платено
адвокатско възнаграждение и държавна такса по 7,50 лв. по търг. дело №
895/2018г. на ПОС ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното й изплащане.
По отношение размера на обезщетението, следва да се
има предвид, че в чл. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция) е предвиден минималния
размер на адвокатско възнаграждение при обжалване на откази за вписване в
Агенцията по вписванията – 200 лв., а когато жалбата се разглежда в открито
заседание – 300 лв.
В тази връзка съдът намира, че в резултат на
незаконосъобразния отказ на длъжностното лице при Агенцията по вписвания, за
ищеца са произтекли вреди за разходи от адвокатско възнаграждение, до размер от
300 лева. Този размер се дължи по силата на нормативен акт, но се определя по
волята на страните по договора за правна помощ и съдействие. и е малко над законовия
минимум.
Предвид изложеното и с оглед естеството и обема на
работа от процесуалния представител в производството по чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ –
изготвянето и депозирането на жалба срещу отказа, както и предвид извършването
на служебна проверка от съда за законосъобразност на обжалвания отказ, следва
да се приеме, че обоснован и справедлив се явява малко над минималния предвиден
в наредбата размер на адвокатско възнаграждение, с оглед на което възражението
за прекомерност на ответника се явява
неоснователно.
Такова разрешение на въпроса е възприетото в
цитираното вече ТР № 1/15.03.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСС на ВАС. В
същото изрично е посочено, че: "Възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за
прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната
фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до
минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая
държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде
присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона –
"справедлив и обоснован". Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото
материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички
относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви
доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички
допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено
увреждане не е и не може да се превърне обаче в средство за неоснователно
обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата – да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен
на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото от държавния орган непозволено увреждане, без
да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в
производството. "
По изложените съображения, съдът намира предявения иск
за основателен за заплатеното адвокатско възнаграждение от 300 лв. и за сумата от
7,50 лева – платена държавна такса, в размер, съответстващ на дължимия при
обжалването на основание чл. 29 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, във връзка с чл. 16а, ал. 2, т. 3 от Тарифата за
държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. Заявената искова
претенция за обезщетяване на вреди следва да бъде уважена изцяло.
Ищецът е направил искане и за присъждане на законната
лихва върху претендираната сума, считано от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното й изплащане.
Доколкото въпросът за заплащане на лихва не е уреден в
ЗОДОВ, на основание § 1 от ЗР на същия нормативен акт, се прилагат разпоредбите
на гражданските закони. Съгласно чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата, а съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД при задължение от непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава и без покана.
В съответствие на приетото по т. 4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004 г. на Общото събрание на съдиите на Гражданска
колегия на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 3/2004 г.
лихвата е дължима, считано от датата на влизане в сила на решението за отмяна
на незаконосъобразния административен акт. Доколкото в настоящия случай, видно
от предявената пред АС - Пловдив искова молба законната лихва е претендирана от
ищеца, считано от един по–късен момент, а именно от датата на предявяване на
иска-26.06.2019 г. до окончателно изплащане на сумата.
На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, следва ответникът
да заплати на ищеца и направените в двете инстанция на настоящото съдебно
производство разноски в общ размер от 1075,00 лв., съгласно представен списък, представляващи
адвокатски възнаграждения и държавни такси.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Агенция по вписванията, със седалище: гр.София, Район
„Слатина“, квартал „Гео Милев“, ул.“Елисавета Багряна„ № 20 да заплати на „СДРУЖЕНИЕ
НА ПАЦИЕНТИТЕ С ОНКОЛОГИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ“, Сдружение в ликвидация, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, „Братя Пулеви“ № 3,
ет.3, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, сума в размер на 307,50 (триста и седем лева и 50 ст.),
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
заплатени разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса, във връзка с
обжалване на Отказ №
20181106160631/08.11.2018г. на длъжностното лице по регистрацията да извърши
вписване на обстоятелства по партида на търговеца по заявление вх. №20181106160631
от 06.11.2018 г., отменен с решение № 596
от 19.11.2018 г. постановено по търговско дело № 895 по описа на Окръжен съд
Пловдив за 2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба /26.06.2019г./ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Агенция по вписванията, със
седалище: гр.София, Район „Слатина“, квартал „Гео Милев“, ул.“Елисавета
Багряна„ № 20 да заплати на „СДРУЖЕНИЕ НА ПАЦИЕНТИТЕ С ОНКОЛОГИЧНИ
ЗАБОЛЯВАНИЯ“, Сдружение в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, „Братя Пулеви“ № 3, ет.3, сумата от 1075,00 (хиляда и
седемдесет и пет) лв. разноски по делото за двете инстанции.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението от
страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:/п/