Р Е Ш Е Н И Е
№ V-18 26.03.2019 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, второ гражданско отделение, V- ти въззивен
състав
На двадесет и пети февруари две
хиляди и деветнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 166 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред Бургаския
окръжен съд е по реда на чл.258 и сл. от ГПК във връзка с чл.17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба,
подадена от адв.К.А. като особен представител на Н.Ж.Б. *** против решение №2704 от 27.12.2018г., постановено по гр.д.№7333 по описа за 2018г. на Бургаския
районен съд, с което е уважена молбата на М.В.Т. *** за защита срещу
осъществено от ответника спрямо нея домашно насилие на 8.10.2018г., чрез
налагане на мерки за защита, изразяващи се в задължаване на ответника да се
въздържа от извършване на домашно насилие спрямо М.Т., както и забрана да
приближава М.Т., жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих
на същата за срок от 6 месеца.
На ответника е наложена също
глоба в размер на 200 лв. и последният е осъден да заплати в полза на БРС
държавна такса от 25 лв., както и 150 лв.- възнаграждение за особения
представител, назначен на ответника на основание чл.47, ал.6 ГПК.
Въззивникът, чрез особения си
представител адв.А. е обжалвал решението на БРС изцяло. Изложени са оплаквания,
че решението е необосновано и неправилно, постановено при допуснато съществено
нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че единственото
доказателство в подкрепа на твърденията на молителката е декларацията по чл.9,
ал.3 ЗЗДН, поради което не се установили по безспорен начин по пътя на пълното
и пряко доказване твърденията за осъществено на посочената дата домашно
насилие. Според жалбоподателят в декларацията дори не бил описан акт на домашно
насилие, а незначително действие. Твърдението за удар в главата било
многозначително. Намира, че страните просто имали скандал и си разменили гневни
реплики. Не била доведена и майката на молителката, за която се твърди, че била
свидетел на случилото се на посочената дата. Неправилен бил извода на съда, че
декларацията има формална доказателствена сила, която не била оборена от
ангажираните от ответника доказателства. Предвид липсата на описан в нея акт за
насилие, жалбоподателят намира декларацията за лишена от доказателствена
стойност по смисъла на чл.13, ал.3 ЗЗДН. На второ място са развити съображения,
че мярката за защита не е подходяща и не е съобразена със степента и
интензитета на извършеното от ответника. Намира, че подходящо е да се определи
срок от 3 м., понеже в противен случай ответникът би бил лишен от контакт с
детето на страните, а и продължителната раздяла би довела до допълнително
влошаване на техните отношения. Изложени са съображения. Моли решението да бъде
отменено, а молбата за защита да бъде отхвърлена, а при условията на
евентуалност- срока на защита да бъде намален на три месеца.
В съдебното заседание, проведено
във въззивната инстанция, процесуалният представител на въззивника поддържа
жалбата, не ангажира доказателства. Въззиваемата не е представила отговор на
въззивната жалба, не взема участие лично или чрез представител в проведеното открито
съдебно заседание.
По допустимостта на
производството Бургаският окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена
против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно
оправомощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването.
Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради
което следва да бъде разгледана по същество.
След съвкупна
преценка на доводите на страните, въз основа на събраните по делото
доказателства и с оглед приложимите разпоредбите на закона Бургаският окръжен
съд намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:
Районен съд гр.Бургас
е бил сезиран с молба за защита срещу осъществено спрямо въззиваемата М.Т. домашно
насилие от страна на Н.Б., с когото съжителствала на семейни начала до преди
една година. Конкретните обстоятелства са подробно изложени в молбата за защита.
Твърди се, че от съжителството си страните имат дете. След раздялата им
ответникът непрекъснато притеснявал молителката и я заплашвал, че ако не се
раздели с приятеля си ще ѝ вземе детето. На 7.10.18г. около 22ч.
молителката отишла да спи при своята приятелка, защото ответникът отишъл в
апартамента, в който молителката живеела заедно със своята майка. Въпреки
несъгласието на молителката, майка ѝ позволила на ответника да остане в
дома им няколко дни. На 8.10.18г. около 5ч. сутринта ответникът звънял по
телефона на молителката да се прибере вкъщи и за да не стане по-голям проблем
същата се върнала в дома си. В момента на влизането ѝ ответникът я хванал
за ръката, издърпал я в хола и я ударил по главата с длан. След това я хванал
за косата и я затиснал върху масата, от което тя не можела да си поеме въздух.
Тогава влязла майка ѝ и го дръпната от молителката. Молителката веднага
се обадила на тел.112, при което дошли полицаи, а по-късно подала жалба в МВР.
Заявява, че се страхува от ответника, който според нея е неконтролируем и я
тормози, заплашва и упражнява физическо насилие над нея.
Поискано е налагане
на мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.5 ЗЗДН (задължаване на извършителя да се
въздържа от извършване на домашно насилие, забрана на извършителя да приближава
жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалата при
условия и срок, определени от съда; задължаване на извършителя да посещава
специализирана програма за извършители на насилие в Центъра за превенция на
насилието и престъпността в гр.Бургас).
Приложена е
декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, възпроизвеждаща съдържанието на молбата за
защита. Не са ангажирани други писмени или гласни доказателства.
По инициатива на
съда е изискана справка, от която се установява, че страните имат малолетно
дете- Антоан.
Ответникът- сега
въззивник, чрез процесуалният си представител адв.А. е оспорил фактическите твърдения
за осъществено домашно насилие спрямо молителката като моли същата да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана.
Районният съд е приел,
че молбата за защита е основателна, като е зачел доказателствената стойност на
декларацията по чл.9 от ЗЗДН предвид липсата на други доказателства, които да
опровергават нейното съдържание. Счел е, че с действията си ответникът е
осъществил състав на физическо домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗЗДН. Изхождайки от отношенията между страните, разделното им местоживеене,
характера на домашното насилие, съдът е наложил като мерки за защита на
пострадалия тези по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН за срок от 6 месеца.
Бургаският
окръжен съд намира, че първоинстанционният съд е анализирал правилно доказателствената
стойност на събраните по делото доказателства- декларация
на пострадалата по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, при което фактическата обстановка
по делото е изяснена правилно. Въззивният съд споделя фактическите и правни изводи,
изложени в обжалвания съдебен акт, поради което не се
налага да ги преповтаря в настоящото изложение, а препраща към тях на основание
чл.272 ГПК.
По повод
оплакванията в жалбата следва да се посочи следното:
В Закона за защита
срещу домашното насилие са предвидени доказателствените средства, с които
страните разполагат за установяване на твърденията си. В производството по
издаване на заповед за защита на общо основание са допустими доказателствените
средства по ГПК. Чл.13, ал.2 ЗЗДН предвижда, че протоколите, докладите и други
актове, издадени от дирекциите „Социално подпомагане”, от лекари, както и от
психолози, консултирали пострадалото лице, могат да бъдат доказателствени
средства в това производство. Съгласно чл.13, ал.3 ЗЗДН, когато няма други
доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената
декларация по чл.9, ал.3. От изложеното е видно, че декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН се ползва със специфична доказателствена стойност, за разлика от останалите
частни свидетелстващи документи, които имат само формалната доказателствена
сила, следваща от разпоредбата на чл.180 ГПК, според която подобен документ
установява единствено авторството на волеизявлението. От нормата на чл.13, ал.3 ЗЗДН може да се направи извод, че декларацията на пострадалото лице
удостоверява, че фактите и обстоятелствата са се осъществили така, както са
изложени в нея. При оспорване на истинността на фактите в тази декларация
доказателствената тежест е за лицето, което я оспорва (за разлика от хипотезата
на чл.193, ал.3, изр.2 ГПК). Видно от редакцията на чл.13, ал.3 ГПК,
декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН няма по-голяма доказателствена тежест при
конкуренция с останалите доказателства. При наличието на други доказателства,
които я опровергават, декларацията няма задължителна за съда материална
доказателствена сила. Декларацията не се ползва с материална доказателствена
сила в тези части, които съдържат предположения за действия или събития, оценки
за други лица или изводи, до които е стигнал пострадалия. За пълнота на
изложението е нужно да се посочи, че изявленията на ответната страна по молбата
за защита (в писмения отговор или в съдебно заседание по реда на чл.176 ГПК) не
се ползват с доказателствената сила, която е придадена на декларацията на
пострадалото лице по чл.9, ал.3 ЗЗДН.
В конкретният казус
в декларацията си по чл.9, ал.3 ЗЗДН въззиваемата е възпроизвела дословно
съдържанието на молбата за защита. От нея се установява, че на 8.10.2018г.
около 5ч. сутринта въззивникът е осъществил акт на физическо насилие спрямо
молителката- удар в главата с длан, хващане за косата и затискане върху масата,
с което възпрепятствал дишането ѝ, данни за което се съдържат в
декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН. За опровергаването на правно- релевантните
факти, изложени в нея ответникът не е ангажирал каквито и да било
доказателства, макар да носи доказателствената тежест за това. Нещо повече-
същият не се явява за участие по делото, като не може да бъде открит на
заявения от него постоянен и настоящ адрес, съвпадащ с този на въззиваемата и
на който не живее от една година /така данните от докладна записка на
ст.полицай Продан Петков, изготвена при опита за призоваване на ответника със
съдействието на органите на МВР/. Напрактика оспорването на фактическите
твърдения на молителката изхожда от особен представител, който няма връзка с
ответника по делото – като становището на адв.А. в с.з. на 4.12.2018г.
При тези данни неоснователно
е оплакването в жалбата, че въззивникът не е осъществил твърдяното от въззиваемата
физическо насилие.
Въззивната
инстанция не споделя доводите в жалбата, че декларацията не отговаря на
изискванията на закона тъй като описаното в нея събитие било лаконично и
неясно, а освен това било незначително като действие, поради което поведението
на ответника не осъществявало акт на домашно насилие.
На първо място
следва да се отбележи, че за декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН няма предвидени
специални изисквания, поради което е достатъчно същата да е в писмена форма и
да съдържа конкретни факти за датата на твърдяното насилие, както и
обстоятелствата, при които се е осъществило, подпис на декларатора и изявление
на декларатора, че му е известна наказателната отговорност по чл.313 НК, която
носи за невярно деклариране. В случая тези реквизити са налице, независимо от
лаконичните изявления на молителката.
Съгласно чл.2, ал.1
от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Сочените от молителката обстоятелства- че е била
хваната за ръката, издърпана в хола и ударена по главата от ответника, че е
била хваната за косата и затисната към масата, с което било затруднено дишането
ѝ, установени с декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН несъмнено осъществяват
фактическия състав на извършено спрямо нея физическо насилие от страна на
ответника по смисъла на чл.2 , ал.1 от ЗЗДН.
Трето, това че
молителката не е осигурила свидетелските показания на своята майка, за която в
молбата за защита се твърди, че е прекратила действията на ответника, не води
до извод за недостоверност на изложеното в декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН.
Както и по-горе в изложението се посочи ответникът е този, който носи доказателствената
тежест да опровергае съдържанието на декларацията, като при липса на подобно
доказване, както е в случая, не е необходимо молителката да провежда
допълнително доказване на обстоятелствата, съдържащи се в декларацията по чл.9,
ал.3 ЗЗДН- аргумент от чл.13, ал.3 ЗЗДН.
Неоснователни са и
оплакванията в жалбата, че определения от БРС срок за действие на мерките по
ЗЗДН, а именно- 6 месеца, не съответства на степента и интензитета на
извършеното от Б. насилие. Този срок е близък до минималния, определен в закона
срок от 3 месеца, а освен това не би могъл да допринесе за допълнително
влошаване на отношенията между страните, доколкото е безспорно, че същите са
разделени от повече от една година /по данни на молителката и тези, събрани от
служителя на МВР при опита за връчване на съдебните книжа по настоящото дело/,
както и предвид признанието на молителката, че има друг приятел, съдържащо се в
началото на молбата за защита.
Несъстоятелно е и
оплакването, че така определения срок на мерките по ЗЗДН е неподходящ, тъй като
страните следва да поддържат връзка по повод осъществяването на родителските
права спрямо малолетното им дете Антоан. Безспорно е, че страните като родители
на малолетния Антоан, би следвало да контактуват помежду си при разрешаването
на въпросите, свързани с родителските права, но това не означава непременно, че
същите следва да имат директен и непосредствен физически контакт, доколкото
тези отношения могат да се осъществяват и по друг начин- телефонни разговори и
комуникация чрез социалните медии, близки приятели или родственици. От друга страна
личните отношения на ответника с детето на страните за периода на действие на
мерките по ЗЗДН може да се осъществява и опосредено, т.е. детето да му бъде
предавано и от трето лице, както е в случая- в обясненията си пред първата
инстанция молителката сочи, че ответникът контактува с нейната майка по повод
осъществяването на личните контакти със сина си. Следователно, при липса на
доказателства за обратното, наложените мерки не ограничават осъществяването на
личните отношения между въззивника и детето на страните.
Тъй като фактическите
и правни изводи на двете инстанции по спора за осъществено домашно насилие от
въззивника спрямо въззиваемата съвпадат изцяло, решението на районния съд следва
да бъде потвърдено.
Предвид
неоснователността на жалбата и на основание чл.11, ал.2 от ЗЗДН на въззивника
следва да се възложат разноските за въззивното производство- заплащането на
държавна такса в размер на 12,50 лв.
Мотивиран от гореизложеното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2704 от 27.12.2018г., постановено по гр.д.№7333 по описа за 2018г. на Бургаския
районен съд.
ОСЪЖДА Н.Ж.Б. с ЕГН:********** с постоянен и
настоящ адрес *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката
на Бургаския окръжен съд държавна такса в размер на 12,50 лв.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.