Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осми февруари две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието
на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от съдия И. Иванова гр.
дело № 8766
по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 359976/13.03.2018 г., постановено по гр.
д. № 55604/2017 г. по описа на СРС, III ГО,
151 състав, „О.б.б.“ АД е осъдена да заплати на И.Г.К., по предявения иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумата от 7 211, 38 лв., получена без
основание от ответника такса за предсрочно погасяване, съгласно чл.15, ал.3 от
договор за предоставяне на ипотечен кредит от 02.06.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска -
14.08.2017 г., до окончателното изплащане. Ответникът е осъден да заплати на
ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1 268, 46 лв. - разноски по
делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ответника - „О.Б.Б.“ АД, с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно,
постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при
допуснато противоречие с материалния закон и необоснованост. По делото не се
спори, че между страните е сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит
за ремонт и строителство от 02.06.2008 г. за сумата от 167 800 лв. В чл.15,
ал.3 от договора е постигнато съгласие, че при извършване на частично или пълно
предсрочно погасяване кредитополучателят дължи такса в размер на 5 % от
предсрочно погасената главница. На 22.02.2016 г. е реализирано пълно предсрочно
погасяване на кредита, като на основание горепосочената клауза от договора
банката е събрала такса за предсрочно погасяване в размер на 7 211, 33 лв.
Правилно с обжалваното решение СРС е приел, че с оглед размера на кредита ЗПК е
неприложим. Неправилно обаче е приел, че клаузата на чл.15, ал.3 от договора
между страните е нищожна на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, тъй като противоречи на
чл.41, ал.4 от ЗКНИП. Предсрочното погасяване на кредита е извършено през
м.02.2016 г., а ЗКНИП е обнародван в последващ момент - на 29.07.2016 г. С
оглед на това счита, че този закон няма как да се приложи по вече реализирани
правоотношения. С § 3 вр. с чл.41 ЗКНИП се въвежда отпадането на таксата за
предсрочно погасяване включително и по действащи кредити, т. е. по договори,
сключени преди 01.08.2016 г., които все още не са погасени, когато обаче това
предсрочно погасяване е реализирано след 01.08.2016 г. Счита, че изложените от
СРС мотиви са в противоречие с решения на КС на РБ, според които не се допуска
обратно действие на атакувани пред КС закони. В тях са изложени съображения, че
обратното действие на закон, който погасява придобити права, не е мотивирано в
полза на висш обществен интерес без изразена воля за уреждане на последиците,
то не може да бъде определено по друг начин, освен като експроприация. Мотивите
на СРС са в противоречие на принципа за правната сигурност, който е
основополагащ в правото на ЕС. Съгласно този принцип лицата трябва да познават
правните норми, за да могат да планират своите действия съобразно тези норми. Счита, че съгласно
посочената норма на ЗКНИП регламентира, че такса за предсрочно погасяване не се
дължи, когато предсрочното погасяване е извършено след влизане в сила на ЗКНИП.
Законът обаче не предвижда да се преуреждат вече приключени правоотношения и
извършени по тях плащания да се определят като плащане на отпаднало основание
или противоречащо на императивна норма на бъдещ към момента на плащане закон.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищцата – И.Г.К., с
който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Пълното погасяване на кредита е извършено след изплащане на
повече от 12 месечни вноски - след 7 г. и 8 месеца. Също така по делото е
установено, че ответникът е изтеглил от
банковата й сметка исковата сума - такса за предсрочно погасяване, на основание
чл.15, ал.3 от сключения между страните договор. На основание § 4 ЗКНИП нормата
на чл.41, ал.4 от същия закон, която е императивна по своя характер, се прилага
ретроактивно по отношение и на процесния договор. Тъй като посочената клауза от
договора противоречи на чл.41, ал.4 ЗКНИП, то същата е нищожна, което обуславя
извода, че процесната сума е получена от ответника поради начална липса на
основание за това и подлежи на връщане. Съгласно правната доктрина и съдебна
практика при обратно действие на нормата става въпрос именно за действие на
правната норма върху юридически факти, които са се появили и завършили своето
действие до влизане в сила на новия закон. Моли съда да потвърди обжалваното
съдебно решение, като й присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Ищцата твърди, че на 02.06.2008 г. е сключила договор за предоставяне на
ипотечен кредит в размер на 167 800 лв. за закупуване и ремонт на недвижим
имот, находящ се в гр. София, ул. „********и
представляващ апартамент 2, със застроена площ от 98, 78 кв. м., заедно със
склад № 7 в сутеренния етаж, с посочени помещения и съседи. За обезпечаване на
вземането на банката по този кредит е учредена договорна ипотека върху същия
имот. До началото на 2016 г. е погасявала редовно месечните си анюитетни вноски
без забава. Взела решение за продажба на недвижимия имот, за да погаси изцяло
кредита. Тъй като в чл.15, ал.3 от договора за банков кредит е предвидено, че
при предсрочно пълно или частично погасяване на кредита кредитополучателят
дължи такса в размер на 5 % върху размера на предсрочно погасената главница или
част от нея, е отправила искане до банката за отмяна на тази клауза. На
04.02.2016 г. получила отговор от банката, че отказва да се отмени таксата за
предсрочно погасяване на кредита. На 22.02.2016 г. е отправила искане до
ответника за предсрочно погасяване на кредита със сумата от 155 227, 63 лв.
чрез продажба на обезпечението по кредита. На 22.02.2016 г. в банковата й
сметка, открита в „ОББ“ АД е постъпила сумата от 155 781, 90 лв. от извършената
продажба на недвижимия имот. На 24.02.2016 г. е узнала, че банката е изтеглила
от тази сметка от 7 211, 38 лв. - такса за предсрочно погасяване, която
съставлява 5 % от остатъка по кредита. Счита, че клаузата на чл.15, ал.3 от
договора за банков кредит е нищожна, тъй като противоречи на чл.41, ал.4 ЗКНИП,
съгласно която кредиторът няма право на обезщетение или неустойка при
предсрочно погасяване на договор за кредит, когато кредитът е погасен след
изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. Тази норма намира
приложение и за процесния договор за банков кредит, тъй като с § 4 ПЗР на ЗКНИП
е регламентирано ретроактивно действие. Твърди, че е погасила повече от 12
месечни погасителни вноски, тъй като е плащала месечни анюитети за срок от 7
години и 8 месеца. Последица от нищожността на тази клауза е задължение за
банката да върне сумата от 7 211, 38 лв., тъй като е получена без основание.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати
горепосочената сума, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане
на делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Не оспорва фактическите твърдения на ищцата.
Тъй като плащането на процесната сума е извършено преди обнародване на ЗКНИП,
този закон не може да намери приложение за спорното правоотношение. Към датата
на погасяване на кредита е действал ЗПК, който обаче не се прилага за кредити,
обезпечени с ипотека на стойност над 147 000 лв. Счита, че чл.41 ЗКНИП намира
приложение в случаите, когато предсрочното погасяване е извършено след влизане
в сила на посочения закон. Моли съда да отхвърли предявения иск, като му
присъди сторените по делото разноски.
На 02.06.2008 г. между страните в производството е
сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит, по силата на който банката
се е задължила да предостави на ищцата сумата от 167 800 лв. за закупуване и
ремонт на недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се на първи
надпартерен етаж със застроена площ от 98, 78 кв. м., в гр. София, м. „Редута -
Подуяне“ , ул. “********заедно със склад № 7, в сутеренния етаж със застроена
площ от 4, 04 кв. м. Кредитополучателят се е задължил да ползва кредита
съобразно уговорената в договора цел, условия и срокове и да го върне ведно с
дължимите лихви в размер на 7, 7 % годишно. За обезпечаване на кредита е уговорено
в полза на банката да се учреди ипотека върху горепосочения недвижим имот.
Страните са се съгласили, че кредитът се издължава на 300 месечни анюитетни
вноски, считано от 20.07.2008 г. на
20-то число на месеца, като крайният срок е 20.06.2033 г. В чл.15 ал.1 и ал.3
от договора е предвидено, че кредитополучателят може да погаси изцяло или
частично дълга си и преди настъпване на договорения краен срок след като подаде
молба до банката, като при предсрочно пълно или частично погасяване на кредита
кредитополучателят дължи такса в размер на 5 % върху размера на предсрочно
погасената главница или част от нея.
Съгласно удостоверение изх. № 142/10.02.2016 г.,
издадено от банката, към датата на издаването му дългът по процесния договор за
кредит възлиза на 144 581, 30 лв. - редовна главница, 595, 98 лв. - текуща
лихва и такса в размер на 5 % върху предсрочно погасената главница.
Представено е възпроизведено на хартиен носител
електронно писмо до ищцата, от ответника, Сектор „Жалби на клиенти“, с което я
уведомяват, че банката няма основание да отмени чл.15, ал.3 от процесния
договор за банков кредит.
Ищцата е депозирала при ответника искане за предсрочно
погасяване на договора за кредит вх. № 165/22.02.2016 г. със сумата от 144 227,
63 лв. поради продажба на обезпечението
по кредита.
Страните не спорят, а и от представеното от ищцата
банково извлечение се установява, че от банковата сметка на ищцата при
ответника последният е изтеглил сумата от 7 211, 38 лв. - комисионна за
предсрочно погасяване.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършена служебна проверка възивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение
е валидно, като същото е процесуално допустимо.
За успешното провеждане на
иска, следва да се установи осъществяването на следните юридически факти от
сложния фактически състав, регламентиран в нормата на чл.55, ал.1 ЗЗД, които
участват в условията на кумулативност: разместване на имуществени блага за
сметка на ищеца в полза на ответника; липса на годно правно основание за това.
Страните не спорят, а и от ангажираните по делото
доказателства се установи, че ответникът е получил от ищцата сумата от 7 211,
38 лв., представляваща такса за предсрочно погасяване на сумата от 144 227, 63
лв., дължима по силата на сключения между страните на 02.06.2008 г. договор за
предоставяне на ипотечен кредит.
Спори се относно обстоятелството дали клаузата на
чл.15, ал.3 от договора за предоставяне на ипотечен кредит е действителна или
противоречи на императивна норма на закона и съответно дали платената сума е
при липса на основание за това.
Извън предмета на делото е обстоятелството дали
спорното правоотношение се регулира от ЗПК, доколкото противоречието с
императивна норма на закона се извежда от ищцата от ЗКНИП, а не от ЗПК. Ето
защо не следва да се излагат съображения в тази насока. Отделно от това релевираните
от ответника доводи за това с депозирания писмен отговор на исковата молба не
се поддържат във въззивното производство.
В чл.1, ал.2 от Закона за кредитите за недвижими имоти
на потребители (ЗКНИП) е предвидено, че по смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са
кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение и кредити, чиято
цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. Процесният договор за предоставяне на ипотечен кредит
е сключен с цел придобиване на вещно право на собственост и е обезпечен с
ипотека. С оглед на това същият съставлява кредит за недвижим имот по смисъла
на чл.1, ал.2 ЗКНИП. В нормата на чл.41, ал.4 ЗКНИП е регламентирано, че
кредиторът няма право на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на
договор за кредит, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни
погасителни вноски от усвояването му. Този закон е обнародван в „Държавен
вестник“ бр.59 от 29.07.2016 г. В § 4 ПЗР на ЗКНИП е предвидено, че той не се
прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди
датата на влизането му в сила, с изключение на чл.41. В случая договорът за
предоставяне на ипотечен кредит е сключен на 02.06.2008 г., т. е. преди влизане
в сила на ЗКНИП.
Жалбоподателят релевира довод, че чл.41, ал.4 ЗКНИП
намира приложение само са сключени преди 01.08.2016 г. договори, които не са
погасени към този момент.
Установеното с § 4 ПЗР на ЗКНИП правило е, че той не
се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители
преди датата на влизането му в сила. Въведеното изключение относно чл.41 от
същия закон по аргумент за противното се прилага за договори за кредит за
недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила.
Законодателят не е въвел условия за прилагане на ретроактивното действие на
разглежданата норма, поради което такива не би могло да се въвеждат по
тълкувателен път. След като не е изрично предвидено ограничение за прилагане на
чл.41 ЗКНИП само по отношение на договори за кредити, които към момента на
влизане в сила не са предсрочно погасени, то не може да се приеме, че законодателят
е имал за цел да ограничи в посочения смисъл приложеното поле на тази
разпоредба. Същевременно съгласно нормата чл.46, ал.1 ЗНА разпоредбите на
нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се
тълкуват в смисъла, който най - много отговаря на други разпоредби, на целта на
тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. В случая
нормата на § 4 ПЗР на ЗКНИП е ясна и не е налице необходимост от тълкуване,
доколкото въведеното от законодателя изключение е безусловно. Ето защо не е
налице основание за тълкуване на тази норма по реда на ЗНА.
По изложените съображения въззивният съд счита
релевирания довод от жалбоподателя за неоснователен, като действието на § 4 ПЗР
на ЗКНИП не може да бъде ограничено от условия и предпоставки, каквито
законодателят не е въвел. С оглед на това императивната норма на чл.41, ал.4
ЗКНИП регулира спорното правоотношение, на основание § 4 от същия закон.
Следва да се отбележи също така, че по дефиниция при
нормите с ретроактивно действие се променят правните последици за вече
извършени действия или настъпили юридически факти, които са съществували преди
влизането в сила на съответния закон. Ето защо обстоятелството, че процесният
договор за предоставяне на ипотечен кредит е предсрочно прекратен преди
приемане на ЗКНИП не е пречка за прилагане последиците на чл.41, ал.3 от същия
закон, предвид придаденото му обратно действие и доколкото законодателят не е
въвел такова ограничение. Действително придаването на обратно действие на
правни норми дава отражение върху правната сигурност. В случая обратно действие
е придадено само една от нормите на ЗКНИП - чл.41, а не на целия закон.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за
противоречие на изводите на решаващия съд с практиката на КС на РБ.
Разглежданият § 4 ПЗР на ЗКНИП не е бил обект на контрол за
конституционосъобразност и съответно не е налице постановен акт на КС на РБ за
прогласяването му за противоречащ на КРБ. Ето защо разглежданата норма е
породила правно действие и регулира правоотношения, възникнали преди влизането
на ЗКНИП в сила, каквото е и процесното правоотношение.
Жалбоподателят излага съображения, че придаденото
ретроактивно действие на чл.41 ЗКНИП противоречи и на правото на ЕС. С оглед на
това е нужно да се отбележи, че посредством ЗКНИП се транспонират изискванията
на Директива 2014/17 ЕС относно договорите за кредити за жилищни недвижими
имоти за потребители, с цел да се гарантира, че потребителите, сключващи
договори за кредит за недвижими имоти, се ползват с високо равнище на защита.
Тъй като доводите на жалботодателя са неоснователни,
следва да се прецени съответствието на оспорената клауза на чл.15, ал.3 от
сключения на 02.06.2008 г. договор за предоставяне на ипотечен кредит с нормата
на чл.41 ЗКНИП, приложима за спорното право на основание §4 ПЗР на ЗКНИП.
Предвид обстоятелството, че с оспорената клауза
страните са уговорили задължение в тежест на кредитополучателя за заплащане на
такса в размер на 5 % върху размера на предсрочно погасената главница или част
от нея, същата противоречи на императивната норма на чл.41, ал.3 ЗКНИП,
съгласно която кредиторът има право на справедливо и обективно обосновано
обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното
погасяване на кредита, в размер до едно на сто от предсрочно погасената сума по
кредита, когато кредитът е погасен преди изплащане на 12 месечни погасителни
вноски от усвояването му. Последица от противоречието на оспорена клауза с
императивна правна норма е нейната недействителност, съгласно чл.26, ал.1, пр.2
вр. с ал.4 ЗЗД. Това от своя страна води до липса на основание за разместването
на имуществените блага за сметка на ищеца в полза на ответника. Ето защо в тежест на ответника е възникнало задължение да върне
полученото без правно основание.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
предявеният иск е изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат
изцяло, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и
на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответницата по жалбата следва да се присъдят
сторените по делото разноски. Техният размер възлиза на 980 лв. - заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
на страната във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 359976/13.03.2018 г., постановено по гр. д.
№ 55604/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 151 състав.
ОСЪЖДА „О.Б.Б.“ АД, ЕИК********, с адрес ***, да заплати на И.Г.К.,
ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, офис 2 - адв. Ж.Ж., сумата от 980 (деветстотин и осемдесет) лв., на основание
чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.