Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.02.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тридесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 1918 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 371464 от 26.03.2018 г., постановено по
гр. дело № 18049/2017 г., Софийският районен съд, ГО, 159-ти състав, е уважил предявените
от С.Г.М. и Я.Г.М. срещу Е.Х.Х. и Д.С.Х. искове с правно основание чл. 124 от ГПК
за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са
собственици на мазе № 12, със застроена площ от 2,18 кв. метра, разположено в
сутерена на вх. „Б“ на жилищната сграда в гр. София, ж.к. „Манастирски ливади“,
ул. „******, построен в УПИ IV-781, 781а, 1434, при съседи по архитектурен
проект: от изток – коридор, от запад – машинно помещение, от север – мазе № 11
и от юг – паркомясто № 22. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците са
осъдени да заплатят на ищците сумата от 1230 лева - разноски в първа инстанция.
С определение № 552120 от 03.12.2018 г., постановено по същото дело, по реда на
чл. 248, ал. 1 от ГПК, Софийският районен съд е допълнил решението си в частта
за разноските, като е осъдил ответниците да заплатят на ищците сумата от 56,40
лева, представляващи разноски по делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от Е.Х.Х. и Д.С.Х. чрез адв. В.К., в която прави оплаквания, че
неправилно първоинстанционният съд, е приел, че положителният установителен иск за
собственост е допустим, тъй като въззивниците-ответници не твърдят да са
собственици на спорното мазе, да са негови владелци или да претендират други
права върху имота, поради което ищците нямат правен интерес да водят иск срещу
тях. Сочи, че собственик на мазето е трето лице – М.С., който е закупил склад №
4, намиращ се на втория етаж във вход „А“ на сградата със застроена площ от
47,50 кв.метра, както и склад № 12 във вход Б с площ от 2,18 кв. метра при
граници: машинно отделение, склад № 11, коридор, гаражна клетка № 22 в същата сграда,
намираща се в гр. София, район Витоша, ул. „******. Същевременно в документа за
собственост на ищците, издаден въз основа на същия инвестиционен проект е
посочено, че те са придобили Студио № Б1 във вх. „Б“ на същата сграда, със застроена
площ от 105,82 кв. метра, ведно с мазе № 12 с площ от 2,18 кв. метра, като
съдът е приел, че става въпрос за едно и също складово помещение. Твърди, че
неправилно е установено, че въззивниците ползвали процесното мазе до края на
2017 г., като в нотариалния акт за собственост на ответниците е описано мазе №
13, което не се твърди да е идентично с това на ищците. Излага, че механизмът
на объркването в обозначаването на номерата на складовите помещение се
установява от заключението на вещото лице. Освен това се твърди, че решението е
постановено в нарушение на материалния закон, тъй като първоинстанционният съд
погрешно е приел, че ищците са придобили складовото помещение на производно
правно основание, както и че същото помещение няма самостоятелен статут, като твърди,
че същото представлява самостоятелен обект – склад, защото е разположен в част
от приземния етаж и има самостоятелен вход. В допълнение се твърди, че дори да
не се възприеме, че представлява самостоятелен обект по пара. 5, т. 39 от ЗУТ,
помещението е било продадено на трето лице през 2010 г. като прилежащо към
ателието на свидетеля Стефанов. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от въззиваемите страни С.Г.М. и Я.Г.М. чрез адв. М.П., в който оспорват
въззивната жалба по подробно изложени в отговора доводи като се твърди, че
единственото процесуално нарушение на съда е приемането на нотариален акт,
възможността за представянето на който е преклудирана. Излага, че ответниците
са ползвали мазето до 2017 г., след което са предали владението на свидетеля
Стефанов, поради което са легитимирани да отговарят по предявения и
впоследствие изменен иск. Сочи, че правилно съдът е приел, че мазето никога не
е било самостоятелен обект на правото на собственост, поради което е принадлежност
към жилището на ищците, а не към склада на М.С., чийто статут е следвало да се
промени на ателие. Поради това, твърди, че договорът, с който М.С. е придобил
мазе № 12 е нищожен. Правят искане въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Представят списък по чл. 80 от ГПК.
По делото е постъпила и частна жалба от Е.Х.Х. и Д.С.Х.
чрез адв. В.К. срещу определението по чл. 248, ал. 1 от ГПК, за допълване на
решението в частта за разноските, в която се твърди, че постъпилите след
приключване на устните състезания искания за разноски не следва да се
разглеждат, освен това счита, че претендираните и присъдени разноски са
неотносими към спора. С оглед изложеното, моли обжалваното определение да бъде
отменено и искането за присъждане на разноски да бъде оставено без уважение.
В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал.
1 от ГПК, такъв е постъпил от С.Г.М. и Я.Г.М. чрез адв. М.П., в който оспорва
частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без уважение и атакуваното
определение да бъде потвърдено, като излага доводи, че разноските са поискани
своевременно още с исковата молба и са представени доказателства, че същите са
заплатени, поради което правилно са присъдени. Претендира разноски в
производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК за адвокатско възнаграждение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно и по делото се
установява, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 13, том I-1,
рег. № 187, дело № 6 от 14.02.2012 г. на нотариус Ж.Б., с район Софийски
районен съд, рег. № 003 на НК, ищците С.Г.М. и Я.Г.М. са придобили от „Б.Р.И.“
ООД, при равни квоти (по ½) следния недвижим имот изграден в груб
строеж, а именно: АПАРТАМЕНТ (СТУДИО) № Б1, находящ се в гр. София, район
„Витоша“, в изградена в груб строеж жилищна сграда на ул. „******, вход „Б“,
разположен на четвъртия (първи тавански) етаж, кота +11,20 метра, със застроена
площ от 105,82 кв. метра, с идентификатор 68134.1932.2038.1.35, подробно
описан в нотариалния акт, в който нотариален акт като предмет на продажба е
описано и МАЗЕ № 12, със застроена площ 2,18 кв. метра, разположено в
сутерена на вход „Б“, на жилищната сграда, при съседи по архитектурен проект:
от изток – коридор, от запад – машинно помещение, от север – мазе № 11 от юг –
паркомясто № 22, заедно с 2,810 % идеални части от общите части на сградата и
заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху поземления
имот, в който е построена сградата, с идентификатор 68134.1932.2038.
Според чл. 3 от нотариалния акт, всички неуредени
въпроси в между страните, в това число въвеждането в експлоатация се уреждат
съгласно предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от
06.10.2011 г. и анекси към него.
От представения по делото нотариален акт за продажба
на недвижим имот № 146, том VI, рег. № 17992, дело № 1008 от 30.08.2013 г. на
нотариус И.Д., с район Софийски районен съд, рег. № 039 на НК, се установява,
че ответниците Е.Х.Х. и Д.С.Х. са придобили от „Б.Р.И.“ ООД, следния недвижим
имот, съседен на този на ищците, а именно: СТУДИО № Б2, находящ се в гр.
София, район „Витоша“, в шест жилищна жилищна сграда с идентификатор
68134.1932.2038.1, на ул. „******, вход „Б“, разположен на първи тавански етаж,
кота +11,20 метра, със застроена площ от 135,67 кв. метра, с идентификатор 68134.1932.2038.1.48,
подробно описан в нотариалния акт, заедно с МАЗЕ № 13, със застроена площ
2,51 кв. метра, разположено в сутерена на вход „Б“, на жилищната сграда,
при съседи: мазе № 14, коридор, улица и паркомясто № 23, заедно с 3,058 %
идеални части от общите части на сградата, заедно със съответните идеални части
от правото на строеж върху дворното място, поземлен имот с идентификатор
68134.1932.2038.
В нотариалния акт е посочено, че владението върху
имота се предава в деня на получаване на цялата продажна цена.
От представеното по делото разрешение за ползване №
ДК-07-С-176 от 28.12.2012 г. на ДНСК, се установява, че сградата, в която се
намират имотите на страните е завършена.
От приетото заключение на вещото лице по
техническата експертиза, изготвена от вещото лице Петрана Велинова Янева, след
оглед на място и в присъствието на страните, на която съдът два вяра като
компетентно изготвена и безпристрастна, както и от разясненията, дадени в
съдебно заседание, се установява, че МАЗЕ № 12 е с площ 2,18 кв. метра, при
съседи от изток – коридор, от запад – машинно помещение, от север – мазе № 11 и
от юг – паркомясто № 22, а МАЗЕ № 13 е с площ 2,51 кв. метра, при съседи мазе №
14, коридор, улица и паркомясто № 23. Разпределението на всички мазета и
коридорите към тях съответства на архитектурния проект, като МАЗЕ № 12 по
архитектурен проект и по нотариален акт е с поставена табелка върху вратата №
13, а МАЗЕ № 13 по архитектурен проект и по нотариален акт е с поставена
табелка върху вратата с № 14, като номерата на табелките се разминават с
номерацията по чертежа от архитектурния проект с един номер.
От представения по делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 98, том I, рег. № 7336, дело № 79 от
03.12.2010 г. на нотариус С.З., с район Софийски районен съд, рег. № 150 на НК,
се установява, че преди сключване на
договора с ищците, „Б.Р.И.“ ООД е сключило с М.Р.С., договор за
покупко-продажба, по силата на който се е задължил да прехвърли собствеността
върху следните свои собствени недвижими имоти, а именно: СКЛАД № А4,
находящ се във вход „А“ на жилищна сграда в гр. София, район „Витоша“,
на втори тавански етаж, изграден в груб строеж, със застоена площ от 47,50 кв.
метра, заедно с 1,243% идеални част от общите части на сградата и от правото на
строеж върху урегулирания поземлен имот, в който е построена тя, целият с площ
по графични данни – 1400 кв. метра, съставляващ УПИ IV-781, 781а, 1443 и СКЛАД
№ 12, изграден в груб строеж, на подземния етаж на вход „Б“ на
същата сграда, с площ от 2,18 кв. метра, при граници: машинно отделение, склад
№ 11, коридор, гаражна клетка № 22, заедно със съответните идеални части от
общите части на жилищната сграда и от правото на строеж, като описанието на
МАЗЕ № 12, продаден на ищците и това на СКЛАД № 12, продаден на М.Р.С. съвпада,
което обстоятелство е отделено по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, като
безспорно между страните с определение на съда от 27.02.2018 г.
От
показанията на разпитания свидетел П.Й.Я., преценени с оглед разпоредбата на
чл. 172 от ГПК (свидетелят е във фактическо съжителство с ищцата Я.М.) се
установява, че ответникът Е.Х., който е брат на строителя на сградата,
разполагал с ключове от мазетата на входа, каквито ключове ищците нямали. Тъй
като в нотариалният им акт пишело, че им се полага мазе № 12, до което нямали
достъп, те извикали ключар и влезли във владение. След като отворили мазето, установили,
че там има вещи, които били на лицето Л., което ползвало всъщност мазето.
Въпреки, че първоначално Л. казал, че ще извика полиция, не го направил и
освободил мазето ден два по-късно. Така установили, че това мазе не е тяхното,
а номерата всъщност са объркани и те са влезли във владение на мазе на което е
написано № 12, което не е тяхно. Впоследствие установили, че тяхното мазе е
съседното – с надпис № 13, което се твърди, че е ползвано от ответника Е.Х.,
който отказва да го освободи. От показанията на свидетеля се установява, че
ищците ползват мазето с надпис на вратата № 12, което отговаря на мазе № 11 по
архитектурния проект, съгласно заключението на вещото лице, а ответникът Е.Х.
ползва мазето с номер на вратата № 13, което отговаря на мазе № 12 по
архитектурния проект и заключението на вещото лице, и отказал да го освободи,
тъй като номерът на вратата отговаря на номера, посочен в нотариалния му акт.
От показанията на свидетеля, на които съдът дава вяра като кореспондиращи с
писмените доказателства и заключението на вещото лице, се установява, че трето
лице за процеса М.Р.С., който е собственик на склад в съседния вход, има
нотариален акт за мазе № 12, с дата, предхождаща нотариалния акт на ищците, но
съшият не предявява претенции към него.
От показанията на свидетеля Л. З.К., преценени с
оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, на които съдът дава вяра като
последователни и кореспондиращи с
останалите събрани по делото доказателства, се установява, че е било налице
разминаване в номерата на мазетата, тъй като той бил потърпевш, защото му било
дадено по-малко мазе - помещение разделно на две. По тази причина строителят му
дал ключове за мазето след машинното помещение, вратата на което била разбита
от Я.М. и вещите му, както и вещи на ответника, били изнесени. Тъй като за
свидетеля било важно да продаде апартамента, той не влязъл в конфликт и след
продажбата на имота, не се е интересувал какво се е случило.
От показанията на свидетеля М.Р.С., преценени
съгласно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, се установява, че свидетелят живее в
съседния вход, в обект, който има статут на склад. Още при влизане във владение
през 2010 г., тъй като строителят, който е брат на ответника, му дал възможност
да ползва склад в неговия вход, свидетелят предоставил възможност на ответника Е.Х.,
да ползва неговото мазе – това с № 12 по нотариален акт и съгласно заключението
на вещото лице, с табела № 13, в замяна на услугата и по тази причина Е.Х. имал
ключ за него.
От показанията на свидетеля А.Д.А., преценени
съгласно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, на които съдът дава вяра се
установява, че действително номерата на мазетата са объркани с един и табелите
върху вратите са сложени в края на 2012 г., когато е издадено разрешение за
ползване на сградата.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Допустимостта на установителните искове за
собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на
правен интерес, който се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието
на възникналия между страните извънсъдебен правен спор. Такъв интерес ще е
налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, и ответникът
оспорва или смущава правото му на собственост (така и Решение № 289 от
10.03.2014 г. по гр. д. № 3412/2013 г. на I ГО на ВКС). Ищецът има правен
интерес от водене на положителен установителен иск за установяване правото на
собственост по отношение на недвижим имот, за който е оспорено правото му от ответника
преди началото на делото. Правният интерес от предявения установителен иск на
ищеца не отпада дори в хипотеза, в която ответникът признае иска, тъй като
решаващо за него е извънсъдебното оспорване на претендираното право (така и Решение
№ 135 от 10.07.2013 г. по гр. дело № 61/2013 г. на II ГО на ВКС). В този
смисъл правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за
допускане на изменение на иска и постановяване на решение по същество на спора,
след като по делото се установява, че правото на собственост на ищците е
оспорвано от ответниците към завеждане на делото с твърдения, че мазе с площ
2,18 кв. метра, при съседи от изток – коридор, от запад – машинно помещение, от
север – мазе № 11, всъщност е това, описано в техния нотариален акт и имат
право да го ползват. Правото и понастоящем се оспорва чрез позоваването им на
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 98, том I, рег. № 7336,
дело № 79 от 03.12.2010 г. на нотариус С.З., касаещ същото мазе с № 12.
Разгледано по същество, решението е правилно, по
следните съображения:
Правилно първоинстанционният
съд е приел, че за да бъде уважен положителният установителен иск за
собственост върху недвижим имот е необходимо ищците при условията на пълно и
главно доказване да докажат своето право на собственост, съобразно твърдяното
придобивно основание.
В настоящия случай, по
делото безспорно се установява, че ищците са придобили при равни квоти (по ½) по силата на нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 13, том I-1, рег. № 187, дело № 6 от 14.02.2012 г.
на нотариус Ж.Б. – жилище, представляващо следния недвижим имот изграден в груб
строеж, а именно: АПАРТАМЕНТ (СТУДИО) № Б1 във вход „Б“ на сградата, към което съгласно
представения архитектурен проект и заключението на СТЕ, на основание чл. 40,
ал. 1 от ЗУТ, се полага спорното между страните МАЗЕ № 12, със застроена площ
2,18 кв. метра и нямат друго складово помещение в сградата. Ответниците по иска
за собственост са придобили по силата на правна сделка съседния недвижим имот
жилище - СТУДИО № Б2, ведно с прилежащото към него по архитектурен проект МАЗЕ
№ 13 в същия вход и не се установява да имат друго складово помещение в
сградата. В настоящия случай, единственото възражение на ответниците, което
същите релевират след срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК и след
като признават, че поради фактическа грешка – объркване на номерацията на
вратите на мазетата, са осъществявали фактическата власт върху мазето,
прилежащо към жилището на ищците, е че право на собственост върху това мазе има
трето лице, което не е страна в процеса и няма данни да е заявило самостоятелни
права по съдебен ред.
В този смисъл от представения по делото нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 98, том I, рег. № 7336, дело № 79 от
03.12.2010 г. на нотариус С.З., се установява, че трето за вещния спор лице –
свидетелят М.Р.С., е сключил с праводателя на ищците договор за
покупко-продажба с предмет същото мазе № 12, означено като склад № 12 в неговия
документ за собственост. Както
правилно е приел и първоинстанционният съд, спорното помещение – мазе № 12 не
представлява обект съгласно в § 1, т. 1 от ЗКИР и същото може да бъде придобито
като принадлежност единствено от лице, което притежава самостоятелен обект в
сградата, и то при условие, че собственик на жилище в тази сграда не остава без
складово помещение. В конкретния случай, от представеното писмено доказателство
– нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот № 98, том I, рег.
№ 7336, дело № 79 от 03.12.2010 г., и от показанията на разпитания свидетел М.Р.С.,
се установява, че предмет на сключения от него договор е освен мазе № 12 във
вход „Б“ и друго складово помещение -
Склад № А4, находящо се на таванския етаж в другия вход на жилищната сграда, което
и понастоящем е със статут на склад. По делото не са ангажирани доказателства,
че към момента на сключване на нотариалния акт от 03.12.2010 г. склад № А4 е
бил самостоятелен обект на правото на собственост или че е отговарял на
изискванията да бъде обособен като такъв, съгласно § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, с
идентификатор по ЗКИР, поради което не се установява без съмнение, че
приобретателят по договора, като собственик на жилище, е имал право да закупи и
мазе № 12. Въпросът дали склад № 12, идентичен с мазе № 12, е имал статут на
самостоятелен обект на правото на собственост, респективно дали са били налице
изискванията на устройствения закон за такъв, правилно не е изследван с оглед
твърденията на страните и обстоятелството, че се касае до помещение с площ 2,18
кв. метра в сутерена.
С оглед изложеното и доколкото не се касае до спор
за собственост между лица, които претендират самостоятелни права върху обекта
на собственост въз основа на прехвърлителни сделки с общ праводател, а предмет
на разглеждане е положителен установителен иск за собственост срещу трето лице,
което оспорва собствеността на ищците на собствено основание, заявявайки, че
няма да освободи мазето с надпис № 13, представляващо № 12 по архитектурен
проект, тъй като мазе № 13 е записано в неговия нотариален акт, правилно и с
оглед събраните доказателства, първоинстанционният съд е приел в отношенията
между тези страни, че ищецът е придобил правото на собственост върху мазе № 12
като собственик на жилище в същата сграда, по силата на нотариалния акт за
продажба на недвижим имот № 13, том I-1, рег. № 187, дело № 6 от 14.02.2012 г.
Доводите относно собствеността на третото неучастващо като страна в процеса
лице М. Стефанов, както и възможността на ищците да реализират правата си срещу
техния продавач по реда на чл. 189 от сл. от ЗЗД, при условие, че трето лице е
признато за собственик, съдът не следва да обсъжда с оглед предмета на спора, с
който е сезиран.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивниците не се дължат.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемите, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат разноски за
въззивна инстанция. По делото са представени доказателства за заплащане от
страна на въззиваемите на адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лева, според представения на лист 18 договор за
правна защита и съдействие, който служи и за разписка за заплащане на
посочената в него сума в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012
г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното и с оглед изхода на
спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивниците-ответници следва да
бъдат осъдени да заплатят на въззиваемите-ищци сумата в размер на 1000 лв. -
разноски за тази инстанция.
По
отношение на производството по реда на чл. 274 и сл. във вр. с чл. 248, ал. 3
от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 17.12.2018 г. от Е.Х.Х.
и Д.С.Х. чрез адв. В.К. срещу определение № 552120 от 03.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 18049/2017 г., по описа на СРС, ГО, 159-ти състав, по
реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което първоинстанционният съд е уважил
искането на С.Г.М. и Я.Г.М. за изменение на решението в частта за разноските и
е присъдил на ищците още 56,40 лева – разноски за вписване на исковата молба и
съдебни удостоверения от АГКК.
В частната жалба са изложени доводи, че страната не
е доволна от постановеното определение по чл. 248, ал. 1 от ГПК, като сочи, че искането
за присъждане на разноските не е своевременно заявено, евентуално, че разноски
не следва да се присъждат защото не са сторени във връзка с предмета на спора. С
оглед изложеното моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което искането за допълване да бъде отхвърлено. Не
претендира разноски в настоящото производство.
В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал.
1 от ГПК, такъв е постъпил от С.Г.М. и Я.Г.М. чрез адв. М.П., в който оспорва
жалбата и излага доводи по същество, че искането е своевременно заявено и
правилно уважено. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира
разноски за производството по частната жалба. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в
частната жалба и нейния отговор се запозна с доказателствата по делото, прие
следното:
Частната жалба е подадена в срок, от процесуално
легитимирана да обжалва страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Искането
за присъждане на разноски, в това число и спорните такива, е направено от адв. П.
в проведеното на 16.01.2018 г. открито съдебно заседание, когато е представен и
списъка по чл. 80 от ГПК, ведно с доказателства
за тяхното заплащане (лист 80 до 86 от делото), поради което е своевременно заявено
и по същество основателно. Заплащането на разноските е доказано с представените
на посочените страници документи и тъй като разходите, извършени от страната по
издаването на скица и по вписване на исковата молба, във връзка с предявения
иск, са необходими разходи, те следва да бъдат преразпределени по правилото на
чл. 78, ал. 1 от ГПК – в настоящия случай да бъдат присъдени на ищците.
Поради тази причина,
настоящият състав счита, че обжалваното определение е правилно и като такова
следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба е неоснователна
и следва да бъде оставена без уважение.
По разноските в производството по частната жалба:
Искането за присъждане на
разноски в полза на ответника по частната жалба е неоснователно, тъй като в
производството относно разноските нови разноски не се дължат между страните (по
арг. от Определение № 493 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на IV ГО на
ВКС).
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 371464 от 26.03.2018 г., постановено по
гр. дело № 18049/2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 159-ти състав.
ОСЪЖДА
Е.Х.Х., ЕГН **********, и Д.С.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, студио Б2, да заплатят на Я.Г.М., ЕГН ********** и С.Г.М., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 1000 лева – разноски за тази инстанция.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба
на Е.Х.Х., ЕГН **********, и Д.С.Х., ЕГН **********, срещу определението №
552120 от 03.12.2018 г., по гр. д. № 18049/2017 г., по описа на СРС, ГО, 159-ти
състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и
2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.