№ 20206
гр. С, 08.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:К И Д
при участието на секретаря П Н А
като разгледа докладваното от К И Д Гражданско дело № 20241110175996 по
описа за 2024 година
Производството е по реда на глава тринадесета от ГПК (”Основно
производство”).
Предявени са искове от В. Г. К., ЕГН: **********, с адрес в град С, ж.к.С Г
бл....., действащ чрез адв.Г., със съдебен адрес в гр. Т, ул."З С" ет.4, офис 30, за
признаване за установено по отношение на „И А М“ АД, ЕИК: ..., със
седалище и адрес на управление в гр. С, ж.к. Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис
40-46, представлявано от Г Т и по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК: ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-
46, представлявано от П Д, че договор за паричен заем № .../25.01.2024 г. и
договор за предоставяне на гаранция № .../25.01.2024 г. са нищожни и за
осъждане на първия ответник да заплати на ищеца сумата от 100,78 лв. като
платена при липса на основание, както и на сума от 784.77 лв.,
представляваща платена при липсата на основание по втория договор. В
условията на евентуалност, от съда се иска да признае за нищожна клаузата на
чл.4 от договора за паричен заем № .../25.01.2024 г. Претендира се присъждане
на направените по делото разноски, както и законна лихва върху сумите по
осъдителните искове.
Ищцата твърди, че на 25.01.2024 г. е сключил с „И А М“ АД договор за
паричен заем № ..., по силата на който е получила сумата в размер на 1 500.00
1
лв., при ГПР от 48.36 %, годишен лихвен процент от 40.00%, срок за
погасяване - 21 седмици. Във връзка с чл. 4 от договора за предоставяне на
заем, ищецът обяснява, че е сключил договор за предоставяне на гаранция №
..., по силата на който следва да заплати на ответника „Ф Б“ ЕООД
възнаграждение, което е разсрочено, и подлежи на заплащане заедно с
погасителните вноски по кредита. Ищецът оспорва действителността и на
двата договора. По отношение договора за кредит сочи, че той е
потребителски, но противоречи на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, който предвижда в
договора да е посочен годишния процент на разходите и общата дължима
сума, като се отразят и взетите предвид допускания. Освен това се обръща
внимание на разпоредбата на чл.4 от договора, с която според ищцата се
поставят неизпълними условия за потребителя като икономически по-слабата
страна в правоотношението. Излагат се съображения за неравноправност на
процесната клауза от договора по смисъла на чл.143 от ЗПК. Ищецът навежда
и доводи, че възнаграждението на поръчителя на е включено в ГПР, противно
на приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите,
които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък
от действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика и
подвежда потребителя относно преценката му за съответствие на ГПР с
изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. По отношение договора за гаранция се
сочи, че той е нищожен като противоречащ на добрите нрави доколкото с
уговореното в него възнаграждение се стига до нарушаване на нормативно
определения размер на ГПР. Излага, че едноличен собственик на капитала на
ответника бил заемодателят по договора за кредит, поради което заплащането
на възнаграждение по договора за гаранция представлявало всъщност едно
допълнително възнаграждение за заемодателя, което се дължало от момента на
сключване на договора за заем, независимо дали заемателят е изправна страна
по същия или не. Според ищеца, неговата цел е не да обезпечи договора за
кредит, а единствено по скрит начин да оскъпи договора за кредит, като
заобиколи забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.10, ал.2 от ЗПК. По отношение
на договора за гаранция се сочи, че възнаграждението по него се дължи без да
е налице насрещна престация, което противоречи на добрите нрави и прави
правоотношението нищожно. Отбелязва се, че на ищеца не е дадена
възможност да избере друг вид обезпечение на заема си, а договора за
гаранция се явява задължително условие за получаване на кредит.
2
В срока за отговор ответниците по делото са депозирали такива, в които се
съдържат доводи по основателността на предявените искове. Ответникът „И А
М“ АД признава, че между страните е сключен процесния договор за кредит.
Ответникът обаче оспорва изложените в исковата молба доводи за
недействителност на процесната клауза от договора, предвиждаща
задължение за кредитополучателя да осигури обезпечение. Ответникът от
една страна твърди, че поръчителството и банковата гаранция са обезпечения,
които са предвидени в българското законодателство и уговарянето им само по
себе си не е незаконосъобразно. От друга страна се обръща внимание, че
ищцата е била запозната предварително с предоставения й стандартен
европейски формуляр, за необходимостта от предоставяне на обезпечение по
процесния кредит. В този симъл се извеждат доводи, че кредиторът е действал
добросъвестно. В същото време се отбелязва, че ищцата е имала възможност
да избира измежду три вида обезпечения, които да предостави, като на кое от
тях ще се спре е оставено на нейната преценка. Ответникът оспорва с клаузата
на чл. 4 от договора да се нарушава разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В тази
насока се позовава на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Според ответника
възнаграждението на гаранта не е част от ГПР, тъй като то се дължи по
акцесорно правоотношение с трето лице и не зависи от това дали ще бъде
ангажирана отговорността на гаранта при евентуално неизпълнение от страна
на длъжника. В този смисъл се аргументира становище, че възнаграждението
на поръчителя не представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК.
Ответникът оспорва да е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10, 11 и 12 от ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПК и в размер,
съобразно изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. По така изложените
съображения от съда се иска да отхвърли предявените искове, като присъди на
ответника направените от него разноски. В условията на евентуалност се
прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В законоустановеният срок ответникът „Ф Б“ ЕООД е депозирало писмен
отговор, с който оспорва предявения иск. Ответникът твърди, че договорът за
поръчителство е извън приложното поле по ЗПК. Излага съображения, че този
договор има свой самостоятелен предмет, независим от главното
правоотношение, а именно поемането на солидарна отговорност с
кредитополучателя за изпълнение на задълженията му по договора за кредит.
3
Счита за неоснователно твърдението, че процесният договор бил лишен от
правно основание, доколкото същият бил сключен, за обезпечаване на
задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността
за ответника да получи договорно възнаграждение. Счита за неоснователно и
твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави, доколкото съгласно
чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на
договора, поради накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото
липсвали твърдения за нарушаване на конкретен морален принцип. Оспорва
да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора,
доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за
сума, която значително надхвърляла сумата по договора, отделно,
поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение. Твърди, че доколкото същият е търговец няма как да
извършва безвъзмездни сделки, независимо от свързаността му с кредитора
„И А М“ АД. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на
заемателя за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е
избрал именно да сключи процесния договор за гаранция с ответника.
Отбелязва, че дори и при нееквивалентност на престациите, ВКС приема, че
това не води до нищожност на клаузата, с която са установени, а поражда само
правото на заинтересованата страна да поиска в 1-годишен срок унищожаване
на договора, ако той е сключен при крайна нужда. В тази насока се позовава на
Определение № 381/14.04.2016 г., постановено по гр.д № 1275/2016 г. по описа
на ВКС. По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли
предявения иск, като присъди на ответника направените от него разноски по
делото. В условията на евентуалност се иска съдът да намали поради
прекомерност претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
На база приетите по делото писмени доказателства, първоинстанционният
съд достига до следните фактически положения:
По делото не е спорно, че между ищеца и „И А М“ АД, ЕИК: ... е сключен
договор за потребителски кредит с № ... от 25.01.2024 г., по силата на който
потребителят получил сума в размер на 1 500 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент от 40%, ГПР от 48.36%. Чл. 4 предвижда, че потребителят
следва да предостави едно от посочените в разпоредбата обезпечения. В
4
същия ден между ищеца и „Ф Б” ЕООД е сключен договор за предоставяне на
гаранция № ..., според който дружеството се задължило да предостави пред
кредитора „И А М“ АД гаранция за плащане, с оглед сключения договор за
заем, като по този начин обезпечавал задължението на потребителя в размер
на 1 500 лева, ведно с евентуално дължимите лихви. Съгласно чл. 3, ал. 1
потребителят дължал по този договор възнаграждение в общ размер на 784.77
лева, което следвало да бъде плащане съобразно уговорения погасителен план
по първия договор, като дружеството кредитодател било овластено да получи
от името на гаранта платеното възнаграждение. Признава се от ответниците,
че ищецът заплатил извънсъдебно общо сума в размер на 2,385.55 лв.
От правна страна съдът съобразява следното:
В чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит законодателят
лимитивно е посочил изискванията, на които следва да отговаря договорът за
потребителски кредит, сред които е и задължението същият да съдържа
информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, с цел последният да бъде запознат още към датата на
сключване на договора каква крайна сума следва да заплати след встъпването
му в облигационно правоотношение с кредитора. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, като този процент на
разходи се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (ал. 2
на чл. 19 ЗПК). Чл. 22 от ЗПК провъзгласява, че когато не са спазени
определени изисквания, на които следва да отговаря писменият договор, (чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал.1 т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9), то той е
недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита (чл. 23 ГПК). Именно
кредитодателят следва да понесе последиците от липсата на определени
договорни реквизити, в качеството му на икономически по-силната страна по
сделката, която носи и тежестта да поднесе информацията на потребителя,
свързана с основните параметри на договора, по такъв начин, че да не остава
съмнение, че същият е бил наясно с тях преди да сключи самия договор. Тези
5
положения, отнесени към конкретиката на казуса, водят до извода, че
процесната сделка не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
какъвто смисъл са и възраженията на ищцата. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи са включени в него и по какъв начин се формира той. Така в т. 63 - т.
66 от Решение от 20.09.2018 г. по дело C- 448/2017 г. СЕС отбелязва, че с оглед
целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за
кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от
Директива 87/102 изисква кредитополучателят да разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му, като
непосочването на ГПР в договор за кредит може да представлява особено
решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална
юрисдикция за това дали клаузата от този договор относно разходите по
кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на член 4 от
Директива 93/13. Съдът обобщава, че на непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на
този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В
дело C ‑ 42/15 на СЕС пък е прието, че когато в договор за кредит е посочен
ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на
кредита, санкция, изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на
лихви и разноски, се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от
Директива 2008/48. Освен това, върховната съдебна инстанция вече е имала
повод да посочи (макар и не в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а
в определение от 01.04.2024 г. по т. д. № 670 / 2023 г.), че отговор на въпроса
6
трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на
начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното
изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се съдържа директно в Приложение № 2
„Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити“, Част III „Разходи по кредита“, поради което не е
достатъчно ГПР да бъдат посочени като общ процент без яснота за отделните
компоненти. Ето защо този състав на съда приема, че в договора по ясен и
последователен начин следва да бъдат описани всички компонентите на
формиране на ГПР, като простото препращане към приложение № 1 от ЗПК
не е достатъчно, доколкото математическата формула за изчисление на самия
процент по никакъв начин не улеснява потребителя да разбере какви
конкретно са всички разходи по кредита. Липсата на тази индивидуализация
следва да се приравни на липса на посочване на самия ГПР, който от своя
страна обаче представлява задължителен елемент от договора за
потребителски кредит, като тази липса рефлектира върху действителността на
сделката. На следващо място, с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на
СЕС се тълкува широко член 3, буква ж) от Директива 2008/48 относно
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, като това означава
всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, като що се касае до т.нар.
допълнителни услуги съдът е този, който следва да установи дали
действително става въпрос за предоставяне в полза на потребителя на някакви
услуги, уговорени към разглеждания в главното производство договор за
кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит, като при тази проверка съдът не може да се основе
единствено на обстоятелството, че разглежданите услуги са били поискани
свободно от потребителя при сключването на този договор за кредит (т. 42 -
43). Именно подобна конструкция се откроява в процесния казус. Съгласно
условията на договора потребителят се задължава да заплаща допълнителна
цена, която е и неразделна част от погасителната вноска, лично на
кредитодателя, не на гаранта, по банковата сметка на кредитора, като и самото
дружество се одобрява от кредитора, като се признава изрично, че двете
дружества действително са свързани такива - кредиторът е едноличен
собственик на капитала на гаранта, като по този начин се възлагат единствено
допълнителни разходи в тежест на потребителя, заобикаляйки императивните
7
повели за размера на ГПР. От самия договор за потребителски кредит не става
ясно дали допълнителното възнаграждение е включено в ГПР, а ако не е,
същото, представляващ сигурен източник на разход, без срещу заплащането
на което да стои представянето на някаква реална услуга от страна на
кредитодателя, е следвало да бъде включено, в който случай размерът на ГПР
ще надхвърли законоустановения праг, който е предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ето защо съдът счита, че процесният договор е недействителен на основание
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така
напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на
СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и
др.), както резонно се посочва и в исковата молба на ищеца. В този случай
длъжникът следва да върне само чистата стойност на кредита, а остатъкът
подлежи на връщане като недължимо платено поради липса на основание за
това. По делото се признава, че длъжникът е заплатил обща сума в размер на
2,385.55 лв., като съгласно договорните разпоредби същата е получена именно
от страна на кредитора, поради което той дължи връщане на надвнесената
сума, която е в общ размер на 885.55 лева, съответно правилно осъдителната
претенция е предявена с петитума на исковата молба срещу „И А М“ АД,
ЕИК: ....
При този изход на спора, разноски се следват в полза на ищеца, който
претендира възстановяване на заплатена държавна такса в размер на 119 лева.
От своя страна адвокат Д. Г. претендира определяне на възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от ЗА, доколкото е представен договор за правна
защита и съдействие, като в него е обозначено, че адвокатът оказва на клиента
адвокатска помощ и съдействие безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3,
предл. 2 от Закон за адвокатурата. Съобразявайки общия материален интерес
по всички искове, който не е висок, липсата на особена сложност с оглед
фактите и въздигнатия правен спор, липсата на осъществено процесуално
представителство в проведените две открити заседания, както и на
процесуални усложнения, които да са наложили допълнителна подготовка
пред адвоката, то съдът счита, че в полза на процесуалния представител се
дължи възнаграждение в размер на 600 лева.
8
Така мотивиран, Софийски районен съд, 128 граждански състав, на основание
чл. 235, ал. 1 ГПК
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Г. К., ЕГН: **********,
с адрес в град С, ж.к. С Г, бл....., иск с правно основание по чл. 26, ал. 1,
предложение първо ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по отношение на
„И А М“ АД, с ЕИК: ..., и адрес: С, ж.к. „Л“ 7, бул. „Д Н“ № 28, ет. 2, ап. 40 –
46, че сключеният между дружеството и В. Г. К., ЕГН: ********** договор за
паричен заем № .../25.01.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона,
липса на задължителен реквизит;
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Г. К., ЕГН: **********,
с адрес в град С, ж.к. С Г, бл.55, вх. Г, ет.2, ап.203, иск с правно основание по
чл. 26, ал. 2, предложение трето ЗЗД, по отношение на „Ф Б“ ЕООД, с ЕИК: ...,
и адрес: С, ж.к. „Л“ 7, бул. „Д Н“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, че сключеният между
дружеството и В. Г. К., ЕГН: ********** договор за предоставяне на гаранция
№ .../25.01.2024 г. е нищожен поради липса на основание за неговото
сключване;
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предложение първо „И А М“ АД, с ЕИК:
... да ЗАПЛАТИ в полза на В. Г. К., ЕГН: ********** сума в размер на 100.78
лева, платена без основание по договор за заем с № .../25.01.2024 г., както и
сума в размер на 784.77 лв., платена без основание по договор за предоставяне
на гаранция с № .../25.01.2024 г.;
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „И А М“ АД и
„Ф Б“ ЕООД да ЗАПЛАТЯТ в полза на адвокат Д. Г., вписан в АК-Л с №...,
адрес за кореспонденция: гр. Т, ул. З С №7, ет. 4, поравно обща сума в размер
на 600 (шестстотин) лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция;
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „И А М“ АД и „Ф Б“ ЕООД да
ЗАПЛАТЯТ в полза на В. Г. К., ЕГН: ********** съдебно-деловодни
разноски поравно в общ размер на 119 (сто и деветнадесет лева),
представляващи заплатена държавна такса в производството;
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
9
връчването му на страните;
РЕШЕНИЕТО е подписано с квалифициран електронен подпис на съдията - чл. 102а, ал. 1 ГПК, поради
което не носи саморъчен такъв.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10