№ 21734
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА
АНГЕЛОВА
при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА АНГЕЛОВА
Гражданско дело № 20241110144780 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „Б.Б.“ ЕООД срещу С. А.
И., с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 от
ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД,
вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 468,82 лева,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 4164570_ес, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от предявяване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК-30.01.2024г. до окончателното плащане,
както и сумата от 122,41 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
03.06.2021г. до 24.01.2024г.
Ищецът – „Б.Б.“ ЕООД твърди, че на 03.06.2021г. между „И.А.М.“ АД и
ответника - С. А. И. е сключен договор за паричен заем № 4164570_ес, по силата на
който на последната е отпуснат заем на стойност от 468,82 лв. при фиксиран лихвен
процент от 40 % и годишен процент на разходите в размер на 48,14 %. Сочи, че за
насрещната страна е възникнало задължението да погаси заема на 16 погасителни
вноски, всяка от които на стойност 40,00 лв., в срок до 24.09.2021г. Сочи, че на същата
дата – 03.06.2021г. ответникът сключил и договор за предоставяне на гаранция с „Ф.Б.“
ЕООД, като страните постигнали съгласие дружеството да обезпечи изпълнението на
всички задължения, произтичащи от договора от кредит. Поддържа, че поради
неизпълнение от страна на ответника поканил дружеството гарант да плати всички
изискуеми задължения, като на 04.06.2021г. последното погасило процесните
1
задължения. Твърди, че в резултат на плащането, и в качеството си на поръчител
„Ф.Б.“ ЕООД се суброгирал в правата на удовлетворения кредитор. Излага твърдения,
че на 31.03.2022г. по силата на договор за прехвърляне на вземания с дружеството
гарант придобил вземанията по договора за паричен заем, за което обстоятелство
ответникът бил уведомен на посочен от него електронен адрес. Допълва, че ответната
страна не е заплатила процесните суми, поради което моли предявените искове да
бъдат уважени. Претендира разноски.
Ответникът – С. А. И., чрез назначения особен представител, е депозирал
отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове по основание и размер.
Поддържа, че ответника не е надлежно уведомен за извършената цесия. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност с аргумент, че вземанията, предмет на
производството, представляват периодични плащания и се погасяват с 3-годишна
давност. Излага доводи за нищожност на договорните клаузи, регламентиращи размера
на договорната и наказателната лихва, възможността за едностранна промяна на
условията по договора за заем, допълнителната такса при предсрочно погасяване,
поради това, че са неравноправни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен
наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от
длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен
срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по
заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата
хипотеза процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва
да бъде разгледан по същество.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с
правна квалификация чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Основателността на
главната искова претенция е обусловена от установяването в условията на пълно и
главно доказване на следните обстоятелства от ищеца: сключването на валиден
договор за цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземането си
към ответника, предишният кредитор е съобщил на длъжника прехвърлянето,
договорно правоотношение на цедента с ответника, по силата на което му е
предоставен заем в сочения размер, размерът на претендираните в настоящото
производство суми, както и че падежът на задълженията е настъпил. Съобразно
общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ответника е при
2
установяване на горните факти да докаже погасяване на задълженията на падежа.
На първо място, следва да се осъществи проверка относно материалноправната
легитимация на ищеца. В подкрепа на твърденията за придобиване на процесните
притезания по делото е приет като доказателство Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 31.03.2022г., сключен между „Б.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ ЕООД.
В § 2 е посочено, че вземанията, предмет на сделката, са определени и уточнени в
списък, образуващ Приложение № 1. Представено е и Приложение № 1 от
03.05.2024г., в което е отбелязан Договор № 4164570 от 03.06.2021г. с
кредитополучател С. А. И.. В приложението се съдържа конкретна информация за
вземането – основанието, от което произтича, длъжника, както и неговия размер,
поради което следва да се приеме, че последното е достатъчно индивидуализирано и
валидно прехвърлено на цесионера.
Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия
състав на сделката и правата преминават към цесионера от момента на нейното
сключване. Значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че
стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не би могло да бъде
изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС възприема, че
правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на длъжника,
освен ако старият кредитор не овласти новия. /в този смисъл Решение № 123 от
24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т. д.
№ 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на
ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III т.о./. От
доказателствата по делото /л. 72/ е видно, че Петър Благовестов Дамянов в качеството
си на управител на „Ф.Б.“ ЕООД е упълномощил „Б.Б.“ ЕООД с представителна власт
да уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключения Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.03.2022г. По делото е
приобщено уведомление за извършената цесия от „Б.Б.“ ЕООД /л. 77/, без да са налице
данни последното да е достигнало до длъжника И.. При това положение,
уведомлението изходящо от упълномощения цесионер, приложено към исковата молба
и достигнало до ответника със същата, представлява надлежно съобщаване на цесията
съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето поражда действие и за длъжника.
Уведомяването се счита за редовно получено макар и исковата молба с приложенията
към нея да са връчени на особен представител /в този смисъл Решение № 198 от
18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о./.
От събраните в хода на производството писмени доказателства е видно, че на
03.06.2021г. „И.А.М.“ АД и С. А. И. са сключили Договор за паричен заем № 4164570,
по силата на който дружеството се е задължило да отпусне на последната заемна сума
в размер на 600 лв. при фиксиран ГЛП – 40.00% и ГПР 48.14 %. Уговорено е
3
разсрочено погасяване на паричното задължение на 16 седмични вноски, всяка от
които в размер 40 лв. съгласно погасителен план. В чл. 4 е регламентирано задължение
за заемателя в 3-дневен от подписването на процесната сделка да предостави
обезпечение по кредита под формата на поръчителство на или банкова гаранция,
отговарящи на описаните в договора и общите условия изисквания, или одобрено от
заемодателя дружество гарант.
Установява се, че на същата дата – 03.06.2021г. е сключен и Договор за
предоставяне на гаранция № 4164570 между С. А. И. и „Ф.Б.“ ЕООД, по силата на
който дружеството се задължило да издаде гаранция за плащане в полза на „И.А.М.“
АД с наредител ответницата с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения
на потребителя, възникнали от Договор за паричен заем № 4164570, както и всички
последици от неизпълнението на задълженията. Уговорено е насрещно задължение на
потребителя да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 240 лв., платимо на
вноски с падеж и начин на плащане, както паричното задължение към заемодателя. В
чл. 1, ал. 2 от процесната сделка е предвидено, че договорът влиза в сила в срок от 3
дни от подписването му и в случай че потребителят не е изпълнил задължението си по
договора за паричен заем да предостави обезпечение.
Уважаването на предявените установителни искове обаче предполага наличието
на валиден договор за потребителски кредит. Доколкото кредитополучателят е
физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото
да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, то
съществуващата между страните правна връзка попада в приложното поле на чл. 9, ал.
1 ЗПК. От тук следва извод, че са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната
защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно
действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени
от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от
императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1
от горната Директива 93/13/ЕИО. /Решение по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98,
Решение по дело Salvat Editores – С-244/98, Решение по дело Mostaza Claro – C-168/05,
Решение по Pannon GSM – C-243/08, Решение по Banco Espanol de Credito SA – C-
618/1/.
С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на
изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,
доколкото тези реквизити са призвани да обезпечат информираността и правото на
свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на
4
договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите –
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР предоставя информация на
кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изчисляването му се
извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите
задължения в съответствие с първоначално определените срокове.
При анализа на представения договор за потребителски кредит съдът намира,
че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. В процесната сделка не е
посочен по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение
№ 1 към ЗПК начин. В приложението към договор в т. 8, е отбелязана само стойността
на ГПР – 48.14 %, без да може да се направи извод какви елементи включва
последният, не става ясно дали възнаграждението на гаранта е инкорпорирано в тази
величина. Този пропуск сериозно препятства реалната преценка на потребителя за
размера на разходите и общата сума, която подлежи на връщане. Разбираемото и
ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него компоненти е от
особено същество значение за интересите на потребителите, тъй като чрез
регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Поради тези съображения,
това нарушение се явява самостоятелно основание за недействителност на процесния
договор за кредит.
На второ място, при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
съдът намира, че посоченият в договора за кредит ГПР не е коректно посочен и
надвишава императивно установените предели по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради следните
съображения: Според § 1, т. 1. ДР ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
По аргумент от чл. 4 от договора за потребителски кредит усвояването на
кредита е обусловено от предоставяне на поръчителство от одобрено от кредитора
юридическо лице, като от служебно извършената от съда справка в ТТРЮЛНЦ е
5
видно, че кредитодателят и гарантът са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 ДР на
ТЗ. От изложеното се налага заключение, че уговореното възнаграждение за
предоставяне на гарант е априори известно на кредитора – още към момента на
сключването на договора за кредит, поради което представлява разход по кредита,
който участва във формирането на ГПР. При тези мотиви настоящият състав намира,
че отбелязаният в договора ГПР не включва всички действителни разходи, а в случай
че и възнаграждението бъде включено, то ГПР би надвишил многократно нормативно
установения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него
компоненти е от особено съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като чрез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му
в договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Само по себе си обаче
некоректното посочване на ГПР се явява самостоятелно основание за нищожност на
потребителския кредит в цялост, доколкото годишният процент на разходите е част от
неговото съществено съдържание и не съществува възможност съобразно чл. 26, ал. 4
ЗЗД клаузата да бъде заменена от повелителни правила на закона или договорът да се
сключи без нея. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по
кредита, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви
и разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този
смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. №
С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/.
При недействителност на сделката, по аргумент от чл. 23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи по
кредита. Доколкото същият се намира във взаимовръзка с договора за предоставяне на
гаранция, то и последиците от прогласяването на неговата недействителност
рефлектират върху договора, сключен с гаранта „Ф.Б.“ ЕООД.
Основателността на исковата претенция за чистата стойност на кредита обаче
все пак е обусловена не само от сключването на договор за кредит, но и от предаването
и усвояването на заемната сума. В чл. 3 от договора за паричен заем е отбелязано, че
съдоговарящите се съгласяват да се рефинансира текущия заем на заемателя и да
бъдат погасени задълженията му във връзка с Договор за паричен заем № 4109413,
възлиза в размер на 235,99 лв., а остатъкът от заемната сума се изплаща на
потребителя. Посочено е, че договорът има силата на разписка. Други доказателства
досежно усвояването на потребителския кредит не са ангажирани. Със саморъчното
подписване на процесната сделка от ответника, от който момент на писмения му текст
6
е предаден по волята на страните значението на разписка за получената сума, се
доказва и използването на сумата от 235,99 лв. за погасяване на предходния дълг и
реалното предаване на остатъка от заемната сума. При наличие на подобно писмено
волеизявление, в тежест на ответника е да установи, че не е получил реално описаната
сума, каквито твърдения нито са наведени, нито пък са представени доказателства в
тази насока. Поради изложеното, настоящият състав намира, че заемната сума е
усвоена от потребителя.
Съобразно чл. 146, ал. 1 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението,
встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, като обемът на
суброгационното право е очертан с разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД и обхваща
главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за
предявения срещу него иск. Една от предпоставките за пораждането на
суброгационното право е изпълнението на задължение. При съвкупната преценка на
събраните в хода на производството доказателства настоящият състав намира, че не се
установи в условията на пълно и главно доказване наличието на този компонент. По
делото не са ангажирани доказателства, които да удостоверяват по категоричен начин
извършеното погасяване на задължението по процесния договор за потребителски
кредит от „Ф.Б.“ ЕООД, нито са направени доказателствени искания за доказването на
това обстоятелство. Следователно, не може да се приеме, че в полза на гаранта се е
породило суброгационно право срещу кредитополучателя. Доколкото претендираните
права се извеждат на базата на настъпило частно правоприемство – договор за
прехвърляне на вземания, сключен с „Ф.Б.“ ЕООД, то приложим се явява основният
принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, а предявените
искови претенции се явяват неоснователни.
С оглед гореизложените съображения, безпредметно се явява разглеждането на
въведеното с отговора на исковата молба възражение, че вземанията на ищцовото
дружество са погасени поради изтекла погасителна давност.
По отговорността за разноски: В съответствие със задължителните
разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал.
3 ГПК право на разноски възниква в полза на ответника, който се представлява от
особен представител, поради което такива не му се следват.
Мотивиран от гореизложеното,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.Б.“ ЕООД, ЕИК: ///////3, със седалище и адрес на
7
управление: гр. /////// срещу С. А. И., ЕГН: **********, с адрес: гр. ////, установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, с чл. 99 ЗЗД, вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че С. А. И. дължи на „Б.Б.“ ЕООД сумата от 468,82 лева, представляваща главница по
Договор за паричен заем № 4164570_ес, вземането по който е прехвърлено от „Ф.Б.“
ЕООД на „Б.Б.“ ЕООД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
31.03.2022г., както и сумата от 122,41 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 03.06.2021г. до 24.01.2024г.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8