№ 1061
гр. Варна, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Ивелина Владова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20243100500946 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба с вх. № 4159/17.01.2024г. по
регистратурата на ВРС подадена от Й. И. И., ЕГН **********, чрез
процесуалния му представител срещу Решение № 16/03.01.2024г.
постановено по гр.д. № 8556/2022г. по описа на ВРС, 25-ти състав,
допълнено по реда на чл.250 от ГПК с решение № 647/29.02.2024г. В
ЧАСТТА, с която се ВЪЗЛАГА в дял и изключителна собственост на
съделителя Ц. Р. И., ЕГН ********** АПАРТАМЕНТ ***, находящ се в
гр.Варна, ж.к.В.В. ***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
№***, със застроена площ 45,46 кв.м., състоящ се от стая, кухня и сервизни
помещения, при граници по документ за собственост: тревна площ;
апартамент ***; стълбищна площадка и ап. №186, а по схема при съседни
самостоятелни обекти: на същия етаж:***.3.7;***.3.9; под обекта : ***.3.5; над
обекта ***.3.11, ведно с принадлежащото му избено помещение *** с полезна
площ 2.21 кв.м., при граници : изба на ап.***; изба на ап. *** и избен коридор,
както и 2.8801 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
1
върху държавно дворно място с идентификатор ***, на основание чл. 349, ал.1
от ГПК, В ЧАСТТА, с която жалбоподателят Й. И. И., ЕГН ********** Е
ОСЪДЕН да заплати на Ц. Р. И., ЕГН ********** сумата от 5910 лева,
представляваща половината от получен наем за периода месец февруари
2018г. до края на месец март 2022г. включително за апартамент ***, находящ
се в гр.Варна, ж.к.В.В. *** на основание чл.30, ал.3 от ЗС, както и В ЧАСТТА
досежно присъдените в тежест на жалбоподателя съдебно-деловодни
разноски.
Във въззивната жалба се изразява несъгласие с избрания от съда способ
за извършване на делбата чрез възлагане на съсобствения между страните
имот в дял и собственост на Ц. И. на основание чл.349, ал.1 от ГПК. Възразява
се, че не са били налице предпоставките за уважаване на заявената от
съделителката И. възлагателна претенция, предвид на това, че макар да
упражнява родителските права по отношение на родените от брака между
страните деца, не е доказано тя да не притежава друго собствено жилище.
Твърди се, че изводът на първоинстанционния съд, че Ц. И. не притежава
собствено жилище е неправилен и необоснован и направен в следствие на
допуснато от съда процесуално нарушение във връзка с необсъждането на
всички събрани по делото доказателства. Счита, че след като е установил, че
И. е собственик на жилище в кв.Ч. в гр.Варна, което е получила по дарение от
своя баща през 2017г., съдът неправилно се е позовал единствено на клаузата в
нот.акт за дарение, че дарителят си запазва правото на ползване на подарения
имот, без да обсъди в съвкупност доказателствата по делото установяващи, че
тя и децата живеят в това жилище. На това основание излага, че
съделителката разполага със собствено жилище, което задоволява жилищните
нужди на нея и децата, поради което не е било налице основание за възлагане
на делбения имот. В допълнение счита, че съдът се е произнесъл в нарушение
на диспозитивното начало като е посочил, че искането на И. за възлагане на
съсобствения имот е било обосновано само с факта, че тя отглежда децата, но
не и с приетото от съда, че по този начин задоволява свои жилищни нужди,
което тя не е въвела като твърдение в спора. Счита, че способът, който е
следвало да бъде приложен за прекратяване на съсобствеността между
страните е изнасяне на имота на публична продан.
По отношение на уважената претенция на Ц. И. по чл.30, ал.3 от ЗС, с
която жалбоподателят е осъден да и заплати сумата от 5910 лева,
2
представляваща половината от получения наем за делбения имот в периода от
м.02.2018г. до края на м.03.2022г., се твърди неправилност и необоснованост
на съдебното решение. Посочва, че наличието на наемно правоотношение в
процесния период съдът е приел за установено само въз основа на събраните
гласни доказателства на свидетелите на И., без да изложи мотиви защо дава
вяра на тях, а не на показанията на свидетелите на жалбоподателя, които
изцяло им противоречат.
Счита, че решението е неправилно и в частта касателно разноските, като
в уточняваща молба от 22.01.2024г. изрично излага, че възраженията в този
смисъл не представляват искане по чл.248 от ГПК.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
oт въззиваемата страна – Ц. Р. И., чрез процесуалния си представител, с който
заявява становище за неоснователност на същата и за правилност и
законосъобразност на решението на ВРС.
Оспорва твърденията на жалбоподателя за неправилно прилагане на
закона при уважаване на възлагателната претенция на съделителката.
Поддържа, че са налице законовите елементи на чл.349, ал.1 от ГПК, а именно
отглеждане на децата от майката, която не разполага с друг жилищен имот,
предвид на това, че дарителят й си е запазил правото на собственост по
отношение на имота, който е получила по дарение. Счита, че в следствие на
анализа на събраните по делото доказателства съдът е достигнал до правилния
извод, че правото на ползване на Ц. И. по отношение на дарения имот е
ограничено от запазеното пожизнено право на ползване на нейния баща и то
не е в състояние да задоволява жилищните й нужди.
По отношение на облигационната претенция по чл.30, ал.3 от ЗС, счита
че съдът е извършил пълен анализ на ангажираните гласни доказателства и е
достигнал до правилния извод, че Ц. И. е правоимаща за половината от
получените от Й. И. наеми за процесния делбен имот. Посочва, че е знаела, че
съсобственият имот се отдава под наем, но между нея и бившият й съпруг е
имало споразумение с получените средства да се заплащат месечните вноски
по кредита, с който е закупен по време на брака им. Предвид на това, че Й. И.
е предявил иск срещу Ц. И. за половината от средствата, които е платил по
кредита, счита че е материално – легитимирана да получи половината от
наемите за имота за процесния период.
3
В частта за разноските счита обжалваното решение за правилно и
законосъобразно, съобразено с уважените, респективно с отхвърлените искови
претенции по сметки. Моли първоинстанционното решение в обжалваните му
части да бъде потвърдено и да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски
за въззивната инстанция.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение,
съобразно разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива
пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите
въпроси съобрази следното:
Производството е делбено във втора фаза по допускане на делба на
съсобствен имот.
Предмет на въззивния съдебен контрол е решение на
първоинстанционния съд, с което съсобствеността между съделителите Й. И.
и Ц. И. по отношение на съсобствения им имот – апартамент *** в *** в
ж.к.Вл.В. е прекратена чрез възлагането му в дял на жената, на основание
чл.349, ал.1 от ГПК и Й. И. е осъден да й заплати сумата от 5910 лева,
представляваща половината от получен от него наем за периода месец
февруари 2018г. до края на месец март 2022г. включително, на основание
чл.30, ал.3 от ЗС.
Искания за възлагане в собствен дял на процесния имот на основание
чл.349 от ГПК са направили и двамата съделители в първото по делото
съдебно заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата.
Съделителят И. го е обосновал с факта, че не разполага с друго собствено
жилище годно да задоволи жилищните му нужди, а съделителката И. – с
твърдения, че отглежда родените от брака между страните деца /съдът
възприема, че именно в тази връзка е представеното бракоразводно решение
удостоверяващо възложеното на И. упражняване на родителските права/ и
също не разполага с друго жилище. Приета за разглеждане е и претенция на Ц.
И. за осъждане на Й. И. да и заплати половината от сумата, която е получил
като наеми за процесния апартамент за период от м.01.2016г. до края на
м.03.2022г., а именно сума в размер на 11750 лева. Размерът и е бил изменен
по реда на чл.214 от ГПК чрез намаляване до сумата от 8295 лева с
протоколно определение в проведеното на 13.09.2023г. съдебно заседание.
Съделителят И. е оспорил претенцията на насрещната страна за възлагане
4
на имота предвид на това, че Ц. И. притежава друг имот, който е получила по
дарение от своя баща през 2017г. Оспорва и облигационната претенция по
сметки с твърдение, че не е получавал наеми от имота за процесния период,
както и че с оглед периодичността на плащанията за наем, същата е погасена
по давност.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
С решението по първа фаза е допуснат до делба процесния имот-
апартамент ***, находящ се в гр.Варна, ж.к.В.В. *** представляващ
самостоятелен обект с идентификатор № *** по Кадастралната карта, със
застроена площ 45,46 кв.м. между съделителите Й. И. И. и Ц. Р. И. при равни
квоти от по ½ ид.част от имота.
Видно от заключението на проведената СТЕ изготвено и поддържано в
съдебно заседание на 15.02.2023г. от вещото лице Д. Й., имотът е реално
неподеляем на два дяла. Дадено е и заключение за пазарната му стойност в
размер от 53900 лева, т.е по 26950 лева за всеки дял. Дадено е и допълнително
заключение от същото вещо лице за пазарния наем на имота за периода
01.01.2016г. до 31.08.2023г. – 22240 лева /л.142/.
В хода на въззивното производство е проведена нова Съдебно-
оценителна експертиза със задача да даде заключение за актуалната пазарна
оценка на имота, предвид изминалият значителен период от време от
предходно проведеното оценяване. Вещото лице К. В. е дала заключение за
пазарната стойност на имота към датата на оценяването му /17.09.2024г./ в
размер на 80540 лева.
С Решение № 4566/18.11.2015г., постановено по гр.д. № 7534/2015г. е
прекратен брака между страните като упражняването на родителските права
по отношение на двете им деца – Ивет и Теодора, понастоящем непълнолетни,
е предоставено на майката Ц. И..
Видно от представеният нот.акт ***г. Ц. Р. И. е получила по дарение от
своя баща Р.Г.Н. апартамент ***, находящ се в гр.Варна, ж.к.“Ч.“ ***, като
дарителят си е запазил безвъзмездно и пожизнено правото на ползване на
имота. Представена е и справка от Агенция по вписванията по партида на Ц.
И., видно от която освен дарения имот не притежава друг жилищен имот.
5
В хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни
доказателства чрез разпит на свидетели.
Свидетелят С.Д.Д. /съсед на процесния апартамент/ посочва, че
процесното жилище не било обитавано постоянно след като е напуснато от Й.
и Ц.. В него около два пъти годишно отсядали за кратки периоди от време от
около седмица познати и роднини на Й.. Посочва, че не знае в имота да е
имало наематели. През 2022г. за отделни периоди в жилището живеело момче
от Белослав – А.Н., което Й. приютил, защото нямало къде на живее, тъй като
било израснало по домове. Й. не му вземал пари за наем. Към датата на
разпита същото момче вече живеело в дома на свидетеля и отново не плащало
наем.
Свидетелката Д. Й. А. посочва, че познава страните, а Й. и е приятел от
много години. След като се разделили, Й. отишъл да живее при майка си. От
разговорите по между им не е чувала някой да живее в гарсониерата.
Свидетелят Й.С.М. излага, че познава Ц. повече от 25г., а Й. от началото
на тяхната връзка и по време на съвместния им живот. През 2009г. закупили
жилището. След закупуването му направили козметичен ремонт. Живели в
имота до 2010г., когато го напуснали и се върнали там, където живеели
първоначално, при майката на Й.. Посочва, че от Ц., на която била кръстница
знаела, че от 2011г. жилището се отдава под наем от Й. за наем от около 250
лева, който той получавал изцяло. Между тях имало договорка с парите от
наема да се заплащат разходите по кредита, който изтеглили за закупуването
на апартамента. Ц. не познавала наемателите и не получавала никаква част от
наема. Не била дори ходила в имота, защото нямала ключ от него. Жилището
се отдавало под наем до миналата година /2022г./, а след това там заживели Й.
и новата му съпруга.
От показанията на свидетелката А.О.П. се установява, че познава Ц. от
2008г., когато и двете родили децата си. След раждането семейството живеело
в жилището в бл.402 в кв.Вл.В., където на по-горен етаж в същия блок
живеела майката на свидетелката. След 2010г., когато се родило второто дете
на Ц. и Й., те се преместили в жилището на свекървата. След преместването
жилището във Владиславово се отдавало под наем, като през 2013-2014-2015г.
негов наемател бил един от управителите на „Кауфланд“ /М.К./, където
свидетелката работела, К. бил неин ръководител. Наемът, който заплащал бил
6
250 лева месечно. Той живял там до миналата година /2022г./. След него
наемател на имота била някаква жена и други хора. Свидетелката имала
впечатления за това, че жилището е било винаги с наематели от своите
роднини живущи в същия блок. Жилището се давало под наем, за да се
изплаща кредита, който бил изтеглен за закупуването му. Такава била
уговорката между Ц. и Й.. Излага, че мисли, че К. е живял в жилището до
миналата година, но не са говорили за това при последната им среща през
02.2023г. От по-малко от година в имота живеели Й. и съпругата му.
Понастоящем Ц. живеела в кв.Ч..
По способа за прекратяване на съсобствеността
С обжалваното решение първоинстанционният съд е прекратил делбата
като е възложил съсобствения имот в дял на Ц. И. по реда на чл.349, ал.1 от
ГПК. Приел, че са налице елементите от фактическия състав на разпоредбата,
а именно – съсобствеността е възникнала в следствие на прекратена с развод
имуществена общност, предоставено на жената упражняване на родителските
права по отношение на родените от брака деца, както и при липса на
отрицателната предпоставка – претендиращият възлагане да не притежава
собствено жилище.
Между страните няма спор по първите две предпоставки. Спорът,
въздигнат и като основание за въззивното производство, е по въпроса дали Ц.
И. притежава друго собствено жилище.
Нормата на чл.349, ал.1 от ГПК съдържа привилегия в защита на
интересите на ненавършилите пълнолетие деца, която цели да осигури на тях
и на отглеждащият родител жилище, което да задоволява нуждите им.
Законодателят използва изразът жилище, което според легалната дефиниция в
§ 5, т.30 от ПЗР на ЗУТ представлява самостоятелен жилищен имот като
съвкупност от функционално обединени помещения, покрити и открити
пространства, които имат за цел да задоволяват жилищни нужди.
По делото е установено, че през 2017г. съделителката И. е получила по
дарение жилищен имот в ж.к.Ч. в гр.Варна от баща си Р.Н., който обаче си е
запазил изцяло правото на ползване върху дарения имот – безвъзмездно, до
края на живота си. Правото на ползване учредено в полза на прехвърлителя по
реда на чл.56 от ЗС лишава собственика от едно от основните му правомощия,
а именно да ползва имота и да извлича ползи от него.
7
Горното обуславя извод, че Ц. И. понастоящем притежава т.нар.“гола
собственост“ по отношение на дареното жилище, тъй като правото да живее в
имота, както и да го отдава под наем, респективно да го предоставя в заем за
послужване, по силата на учреденото право на ползване, остават за
прехвърлителя. Без значение е дали ползвателят живее лично в имота или го
ползва чрез другиго /например е допуснал дъщеря си да живее в него/. И това
е така, тъй като евентуалното ползване на имота в ж.к.“Ч.“ от съделителката
И. произтича не от правото й на собственост, а от волята на носителя на
вещното право на ползване – нейният баща, поради което може да бъде
прекратено по всяко време.
Именно поради тази причина притежаването от отглеждащият родител
на друг - нежилищен имот; на голата собственост върху жилищен имот или
само на идеална част от друг жилищен имот не се приравнява на пълноправно
право на собственост по смисъла на чл.349, ал.1 от ГПК доколкото в
последните два случая ползването му зависи или от волята на ползвателя или
от вътрешните отношения между съсобствениците и гарантираното за всеки
от тях право да си служат с общата вещ.
Настоящият съдебен състав преценява като неоснователни
възраженията във въззивната жалба, че съдът необосновано е уважил
възлагателната претенция на въззиваемата страна въпреки липсата на
представена от нея декларация за имотното й състояние. Имотната декларация
изходяща от един от съделителите целяща установяване на отрицателното
условие за възлагане на съсобствения имот е един от начините за доказване на
релевантния факт. С разясненията си по Тълкувателно решение № 6/2013г. на
ОСГК на ВКС се приема, че доказването на отрицателни фактически
твърдения може да се извърши и чрез съвкупност от положителни факти,
които да са в състояние да обосноват доказателствен извод относно
отрицателния факт. В случая освен нот.акт за дарение № 8/2017г. като
доказателство по делото е приета и справка от Агенция за вписванията за
впиванията по партидата на Ц. И., която не удостоверява притежанието на
жилищен имот, освен подарения, за който както е посочено по-горе съдът
приема, че не е в състояние да задоволи жилищните и нужди. Ирелеватно за
нуждите на процеса по какъв друг начин Ц. И. осигурява дом за себе си и за
децата си, по отношение на които упражнява родителски права.
8
Съделителят И. не е твърдял до края на устните състезания пред първата
инстанция, че правото на ползване на дарителя Р.Н. е погасено поради
неупражняването му или, че е абсолютно симулативно, нито е ангажирал
доказателства за установяването им. Същите са наведени едва с въззивната
жалба, което предвид забраната на чл.266, ал.1 от ГПК лишава въззивната
инстанция от задължението да ги разгледа по същество. Единственото срочно
заявено оспорване е, че дарителят е настанен в старчески дом, което обаче е
без правно значение при липса на данни да се е отказал от учреденото в негова
полза право на ползване по отношение на жилището в ж.к.Ч. в гр.Варна и
възможността това негово право да се упражнява по негова воля от всяко
трето лице по силата на заемно или наемно правоотношение.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че макар да
притежава друг собствен, жилищен по предназначението си имот,
съделителката е материално легитимирана по заявената възлагателна
претенция по чл.349, ал.1 от ГПК, доколкото същият не е годен да задоволява
жилищните нужди на нея и на родените от брака деца, тъй като правото му на
ползване принадлежи изцяло на друго лице.
Макар формално да е заявил също възлагателна претенция,
жалбоподателят не разполага с конкуриращо право предвид на това, че
независимо, че не притежава друго собствено жилище, същият не упражнява
родителските права по отношение на родените от брака деца. Действащата
след 1999г. законодателна уредба на чл.288, ал.2 от ГПК /отм./, както и чл.349,
ал.1 от ГПК уреждат приложимостта на възлагателните претенции по
изключение, при това само в изрично посочените в закона хипотези, които
следва да се тълкуват рестриктивно, а не разширително. Отделно от това
решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлена
възлагателната претенция на Й. И. е влязло в сила и не подлежи на
преразглеждане.
При това положение и доколкото са налице предпоставките на чл.349,
ал.1 от ГПК за възлагане на съсобствения имот в ж.к.“Вл.В.“ *** в дял на
съделителката Ц. И., не е налице основание за прилагане на друг способ за
извършване на делбата, в това число чрез изнасянето му на публична продан,
в какъвто смисъл са възраженията във въззивната жалба.
Оспорването на избрания способ за прекратяване на съсобствеността -
9
възлагането в дял на съсобствен имот повдига и въпроса за съпътстващото
произнасяне по дължимото парично уравнение. Във въззивната жалба,
жалбоподателят е възразил, че възлагането не е извършено по действителната
пазарна цена на имота, определена към момента на извършване на делбата,
което по същество е възражение срещу определеното въз основа на оценката
парично уравнение.
Съгласно трайната практика на ВКС /Решение № 266/17.10.2014г. по
гр.д.№ 3333/2014г. на ВКС, Решение № 120/11.10.2019г. по гр.д.№ 2763/2018г.
на ВКС и др./, при наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на
решението на първоинстанционния съд досежно избора на способ за
извършване на делбата, същото не влиза в сила, поради което въззивният съд е
длъжен при направено искане от страна по спора да установи актуалната
пазарна цена на делбения имот и да постанови уравнение на дяловете да бъде
извършено в съответствие с тази цена. На това основание в хода на въззивното
производство е проведена нова СОЕ, със заключението на която вещото лице
К. В. посочва актуалната пазарна стойност на имота в размер на 80540 лева.
Заключението не е оспорено от страните и доколкото то отчита настъпилите
промени в пазарните цени на имотите към датата на извършване на делбата
/настоящото произнасяне/ настоящият съдебен състав намира, че именно то
следва да бъде съобразено при определяне на дължимото на съделителя Й. И.
уравнение на дела. Съобразно притежаваната от него ½ ид.част от
съсобствения имот, му се следва уравнение в размер на 40270 лева, като
съгласно чл.349, ал.5 от ГПК сумата следва да бъде присъдена ведно със
законната лихва, считано от датата на влизане в сила на решението за
възлагане.
По претенцията с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС
Със заявената претенция по чл.30, ал.3 от ЗС ищцата Ц. И. претендира
за осъждане на съсобственика си Й. И. да и заплати сумата от 8295 лева
представляваща половината от получения от него наем за периода от
м.01.2016г. до края на м.03.2022г. включително. Претенцията е уважена до
размер на 5910 лева и за периода от м.02.2018г. до м.03.2022г. включително,
като за разликата до пълния претендиран размер и период е отхвърлена като
неоснователна поради уважаване на заявеното от Й. И. възражение за изтекла
погасителна давност. Въззивното обжалване е срещу осъдителната част с
10
възражения за необоснованост на съдебното решение поради недоказаност на
основанието за плащане, а именно фактът на наличие на наемно
правоотношение за процесния имот и период, който е оспорен от ответника
още с отговора на исковата молба.
По делото не са представени писмени доказателства удостоверяващи
надлежно възникнало наемно правоотношение по отношение на съсобствения
апартамент. Тежестта да го установи с всички допустими доказателствени
средства е на ищцата. По делото са ангажирани гласни доказателства като
информативни са тези на свидетелите С.Д., Й. М. и А.П., а свидетелката Д. А.
излага, че не е чувала някой да живее в гарсониерата, поради което съдът не
обсъжда нейните показания.
От съвкупният анализ на събраните доказателства съдът намира, че не е
установено при условията на пълно и главно доказване фактът на
действително съществуващо наемно правоотношение за процесния
апартамент за периода от м.02.2018г. до м.03.2022г. по силата на сключен от
ответника Й. И. в качеството на наемодател договор за наем. Свидетелката М.
действително посочва, че имотът е бил отдаван под наем от Й. за цена от 250
лева, но изрично подчертава, че това го знае от Ц., с която са в много добри
приятелски отношения, тъй като е нейна кръстница. Самата свидетелка, не е
посещавала имота и не знае кой е живял в него, като посочва също че е
„сигурна“, че и ищцата Ц. не го е посещавала и не е влизала в него след края
на отношенията й с Й., тъй като няма ключ от него. С оглед липсата на лични
впечатления, съдът приема, че не следва да кредитира показанията на
свидетелката М., доколкото същите възпроизвеждат информация получена от
ищцата, при това очевидно нейни предположения, а не доказани факти.
Преки впечатления от ползването на имота споделят свидетелите С.Д. и
А.П.. Първият е непосредствен съсед на имота и има впечатления, че след
2011г. е бил необитаем, не е отдаван под наем, а в него около два пъти
годишно са отсядали близни и роднини на Й.. През последните 1-2 години, но
непостоянно, в имота е живеело момче от Белослав – А.Н., което Й. приютил,
тъй като било израснало в дом и нямало къде да живее. Изрично посочва, че
момчето не плащало наем, а към датата на разпита на свидетеля, то вече
живеело в неговия дом /на свидетеля/ отново без да заплаща наем.
Свидетелката Проскурина /приятелка на ищцата/ също излага личните си
11
впечатления от ползването на процесния имот като знае, че след изнасянето на
семейството на Ц., Й. и децата им, жилището било отдавано под наем. Същите
датират във времето след 2010г., както и към 2013-2014г., когато е работила в
„Кауфланд“, от където знае, че един от управителите е живеел в него под наем.
Изявлението, че „мисли“, че той е живял там до миналата година обаче не е
достатъчно да обоснове категоричен извод, че действително имотът е бил
отдаван под наем от Й. И. в периода, касаещ исковата претенция – 2018-2022г.
Показанията са изолирани, а отделно от това са некатегорични, с оглед
използвания термин „мисля“, а не „зная“. Не установяват ползване на имота
под наем и записите в домовата книга на жилищната кооперация в ж.к.Вл.В.“
***, тъй като в тях е посочено обитаване на апартамент 185 от едно лице, като
от показанията на св.Дончев става ясно, че именно той се е подписвал в нея
като пълномощник на съседа си Й. И., в качеството му на ползвател.
Извършеният съвкупен анализ на ангажираните доказателства налага
извод за недоказаност на исковата претенция с правно основание чл.30, ал.3 от
ЗС нито по основание, нито по размер, доколкото за разлика от искът за
заплащане на обезщетение за еднолично ползване на имота /чл.31, ал.2 от ЗС/,
размерът е действително уговореният и получаван наем по наемното
правоотношение между съсобственика и третото лице /наемател/, а не средния
пазарен наем на имота.
Неоснователността на главната облигационна претенция по чл.30, ал.3 от
ЗС налага да бъде разгледана и заявената в условията на евентуалност такава
от Ц. И. с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, приета за съвместно
разглеждане, след уточняването й, в съдебно заседание на 10.05.2023г.,
изменена по размер по реда на чл.214 от ГПК в съдебно заседание на
13.09.2023г., а именно за осъждане на Й. И. да й заплати сумата от 8295 лева –
обезщетение за лишаване на ищцата от ползването на процесния апартамент
за периода от м.01.2016г. до м.03.2022г. включително.
Основателното провеждане на иска с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС
предполага установяване на всички елементи от фактическия състав на
разпоредбата, а именно – ползване на целия съсобствен имот от един от
съсобствениците, както и отправено до него писмено поискване от
неползващият вещта съсобственик. Отправянето на писмена покана е
необходимо условие за ангажиране на отговорността на ползващия вещта
12
съсобственик, която го поставя в забава във връзка със задължението му за
заплащане на обезщетение от момента на получаването й.
В случая нотариална покана до ответника Й. И. в изпратена от ищцата на
25.03.2022г. и е получена от него на 01.04.2022г., като действието й е занапред.
Следователно качеството кредитор на ищцата за евентуално вземане за
обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС е възникнало на 01.04.2022г., поради което
заявената претенция за обезщетение за еднолично ползване на имота от
ответника за периода от м.01.2016г. до м.03.2022г. включително се явява
неоснователна, тъй като касае предходен спрямо поканата период.
Предвид различните правни изводи, до които достига настоящият съдебен
състав досежно размера на следващото се на Й. И. уравнение на дяловете,
както и по отношение на заявената облигационна претенция по чл.30, ал.3 от
ЗС, обжалваното решение в тези части следва да бъде отменено и постановено
друго, с което бъде определена пазарна стойност на съсобствения имот към
датата на извършване на делбата в размер на 80540 лева, сума на дължимо на
съделителя уравнение на дела да бъде определена в размер на 40270 лева, а
исковите претенции с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС и предявената в
евентуалност от нея претенция по чл.31, ал.2 от ЗС да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По дължимите държавни такси върху стойността на дела на
съделителите
Съобразно действителната пазарна стойност на имота към датата на
извършване на делбата /80540 лева/, делът на всеки от съделителите вече е в
размер на по 40270 лева. Годното налага да бъде досъбрана и разликата в
дължимата държавна такса от по още 532,80 лева от всеки съделител /4% от
стойността на дела му от 40270 лева е в размер на 1610,80 лева, а в
първоинстанционното производство всеки от съделителите е осъден да
заплати държавна такса върху дела си в размер на по 1078 лева/. Тъй като
обаче от Й. И. е събрана и държавна такса по уважената с
първоинстанционното решение претенция по чл.30, ал.3 от ЗС в размер на 236
лева, която съобразно настоящото произнасяне се явява недължима, то следва
да бъде извършено прихващане с нея, след което общо дължимата такса към
бюджета на съдебната власт от Й. И. е в размер на 296,80 лева /532,80 лева –
236 лева/.
13
По разноските
И двете страни са направили искане за присъждане на съдебно-деловодни
разноски за въззивното производство, като съобразно изхода на спора такива
им се следват. Предвид липсата на изрично посочване от страните в
договорите за правна защита и съдействие каква част от уговореното и
заплатено адвокатско възнаграждение е за защита по заявената възлагателна
претенция и каква част по облигационните претенции предмет на въззивното
производство, съдът условно приема, че то е по равно. При това положение с
оглед неоснователността на жалбата на Й. И. касателно възлагателната
претенция по чл.349, ал.1 от ГПК и успешната му защита по заявените срещу
него облигационни претенции, му се следват разноски в размер на общо
1268,20 лева включващи заплатена държавна такса за въззивното обжалване
по облигационните претенции, депозит за вещо лице за определяне на
действителната пазарна стойност на имота към датата на извършване на
делбата и половината от заплатеното от него адвокатско възнаграждение от
общо 1500 лева, което не е прекомерно предвид предмета на спора във
въззивната инстанция /относно способа за извършване на делбата и по двете
парични претенции/.
В полза на въззиваемата страна Ц. И. следва да бъдат присъдени разноски
в размер на половината от заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за
успешно проведената защита по жалбата срещу уважената в нейна полза
възлагателна претенция, а именно - 300 лева.
Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал.
1 от ГПК, Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16/03.01.2024г. постановено по гр.д. №
8556/2022г. по описа на ВРС, 25-ти състав, В ЧАСТТА, с която се ВЪЗЛАГА
в дял и изключителна собственост на съделителя Ц. Р. И., ЕГН **********
АПАРТАМЕНТ ***, находящ се в гр.Варна, ж.к.В.В. *** представляващ
самостоятелен обект с ид. № ***, със застроена площ 45,46 кв.м., състоящ се
от стая, кухня и сервизни помещения, при граници по документ за
собственост: тревна площ; ап. ***; стълбищна площадка и ап.***, а по схема
при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж ***.3.7; ***.3.9; под обекта
14
: ***.3.5; над обекта ***.3.11, ведно с принадлежащото му избено помещение
*** с полезна площ 2.21 кв.м., при граници : изба на ап.***; изба на ап. *** и
избен коридор, както и 2.8801 % ид.ч. от общите части на сградата и от
правото на строеж върху държавно дворно място с идентификатор ***, на
основание чл. 349, ал.1 от ГПК.
ПРИЕМА, че действителната стойност на делбения имот – апартамент
***, находящ се в гр.Варна, ж.к.В.В. *** представляващ самостоятелен обект с
ид. № *** по Кадастралната карта на гр.Варна, по смисъла на чл.349, ал.4 от
ГПК, към датата на извършване на делбата е 80540 /осемдесет хиляди
петстотин и четиридесет/ лева.
ОТМЕНЯ Решение № 16/03.01.2024г. постановено по гр.д. №
8556/2022г. по описа на ВРС, 25-ти състав, допълнено по реда на чл.250 от
ГПК с решение № 647/29.02.2024г., В ЧАСТТА, с която ОСЪЖДА Ц. Р. И.,
ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к.“Ч.“ ***, *** да заплати на Й. И. И.,
ЕГН ********** с адрес гр.Варна, ж.к.“В.В.“ *** в шестмесечен срок от
влизане на решението в сила сумата от 26950 /двадесет и шест хиляди
деветстотин и петдесет/ лева, представляваща стойността на дела му, на
основание чл.349, ал.5 от ГПК, ведно със законната лихва върху сумата
считано от датата на влизане в сила на решението за възлагане И ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Ц. Р. И., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к.“Ч.“ ***,
*** ДА ЗАПЛАТИ на Й. И. И., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ж.к.“В.В.“
*** в 6-месечен срок от влизане на решението в сила сумата от 40270
/четиридесет хиляди двеста и седемдесет/ лева, представляваща стойността на
дела му, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на влизане
в сила на решението за възлагане, на основание чл.349, ал.5 от ГПК.
ОТМЕНЯ Решение № 16/03.01.2024г. постановено по гр.д. №
8556/2022г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която ОСЪЖДА Й. И. И., ЕГН
**********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“В.В.“ *** ДА ЗАПЛАТИ на Ц. Р. И., ЕГН
**********, с адрес гр.Варна, ж.к.“Ч.“ ***, *** сумата от 5910 /пет хиляди
деветстотин и десет/ лева, представляваща половината от получен наем за
периода месец февруари 2018г. до края на месец март 2022г. включително за
АПАРТАМЕНТ ***, находящ се в гр.Варна, ж.к.В.В. *** на основание чл.30,
ал.3 от ЗС И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
15
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ц. Р. И., ЕГН **********, с адрес
гр.Варна, ж.к.“Ч.“ ***, *** иск за осъждане на Й. И. И., ЕГН **********, с
адрес: гр.Варна, ж.к.“В.В.“ *** ДА Й ЗАПЛАТИ сумата от 5910 /пет хиляди
деветстотин и десет/ лева, представляваща половината от получен наем за
периода от месец февруари 2018г. до края на месец март 2022г. включително
за АПАРТАМЕНТ ***, находящ се в гр.Варна, ж.к.В.В. *** на основание
чл.30, ал.3 от ЗС, както и предявеният в условията на евентуалност от
него иск за осъждане на Й. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна,
ж.к.“В.В.“ *** ДА ЗАПЛАТИ на Ц. Р. И., ЕГН **********, с адрес гр.Варна,
ж.к.“Ч.“ ***, *** сумата от 8295 /осем хиляди двеста деветдесет и пет/ лева,
представляваща обезщетение за лишаване на ищцата от ползването на
процесния АПАРТАМЕНТ ***, находящ се в гр.Варна, ж.к.В.В. бл. № 402,
вх.9, ет.3 за периода от м.01.2016г. до м.03.2022г. включително, на основание
чл.31, ал.2 от ЗС.
ОСЪЖДА Ц. Р. И., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к.“Ч.“ ***,
*** ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВОС
сумата от 532,80 /петстотин тридесет и два и 0,80/ лева, представляваща
дължима разлика над присъдената държавна такса от 1078 лева върху
стойността на дела на съделителката до пълния й дължим размер от 1610,80
лева.
ОСЪЖДА Й. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“В.В.“ ***
ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВОС
сумата от 296,80 /двеста деветдесет и шест и 0,80/ лева, представляваща
дължима разлика над присъдената държавна такса от 1078 лева върху
стойността на дела на съделителя до пълния й дължим размер от 1610,80 лева.
ОСЪЖДА Ц. Р. И., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к.“Ч.“ ***,
*** ДА ЗАПЛАТИ на Й. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна,
ж.к.“В.В.“ *** сумата от 1268,20 /хиляда двеста шестдесет и осем и 0,20/ лева,
представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Й. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“В.В.“ ***
ДА ЗАПЛАТИ на Ц. Р. И., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к.“Ч.“ ***,
*** сумата от 300 /триста/ лева, представляваща съдебно-деловодни разноски
за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
16
Върховен касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да
тече от получаване на съобщението за постановяването му, по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Преписи от решението да се връчат на страните по делото на основание
чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17