Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.06.2020 год.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А въззивен състав,
в закрито заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева ч.гр.дело
№ 3661 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 435 - 438 от ГПК.
Образувано
е по жалба на „А.Б.Б.“
АД от
24.03.2020г. – длъжник по изпълнително
дело № 20208380401195
по
описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№ 838 по описа на КЧСИ, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу разпореждане, обективирано
в съобщение с изх. № 20814/12.03.2020г., с което е отказано прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1,
т. 1 от ГПК.
Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното разпореждане
по съображения за осъществяване на фактическия състав на прекратителното
основание, визиран в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи, че още на 07.02.2020г.,
т.е. преди образуване на изпълнителното дело, дължимите по издадения в полза на взискателите
изпълнителен лист суми били погасени с извършеното доброволно плащане.
Плащането било направено по банковата сметка на единия от солидарните кредитори
– В.Я., която сметка била разкрита и поддържана при банката-жалбоподател. Освен
това взискателите били уведомени за извършеното доброволно плащане с писмо,
получено от тях на 13.02.2020г. Счита, че кредиторите не са имали правен
интерес/основание да се снабдяват с изпълнителен лист на 24.02.2020г. след
плащане на дължимите суми, както и да образуват изпълнително дело за
принудително събиране на дълга. По изложените съображения се прави искане за
отмяна на обжалваното разпореждане на съдебния изпълнител и за прекратяване на
изпълнителното производство. Претендират присъждане на сторените по делото
разноски.
Взискателите Н.К.Я.и
В.Н.Я.оспорват жалбата. Поддържат, че същата е недопустима, тъй като редът за
защита на длъжника е предвиденият в нормата на чл. 439, ал. 1 от ГПК исков ред.
Считат, че подаването на жалба срещу действията на съдебния изпълнител
представлява недопустимо заобикаляне на установения в ГПК процесуален ред за
защита правата на длъжника, когато същият твърди, че не дължи сумите по
изпълнението поради погасяването им чрез друг способ.
По същество на
жалбата са изложени съображения, че не е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1,
т. 1 от ГПК, тъй като не е представена разписка от взискателите, нито квитанция
от пощенска станция, които да удостоверяват, че сумата по изпълнителния лист е
платена или внесена за взискателите преди образуване на изпълнителното
производство. Навеждат съображения, че извършеното от банката-длъжник с вальор
от 06.02.2020г. плащане по банковата сметка на В.Я. при „А.Б.Б.“ АД не
представлява надлежно изпълнение на съдебното решение, по което е издаден
процесният изпълнителен лист, за което уведомили длъжника с писмо от
14.02.2020г. Излагат, че банковата сметка, по която длъжникът е превел сумите,
не е действаща и не се използва от взискателя В.Я.. Тази сметка била открита и
използвана единствено при усвояването на договор за кредит, сключен с банката.
Понастоящем тази банкова сметка ***, като това е било служебно известно на
длъжника, предвид обстоятелството, че банковата сметка е открита именно при
банката-длъжник. По тези съображения считат, че превеждането на суми по запорирана
банкова сметка ***асителен ефект. Плащането по тази банкова сметка ***, без
знание и съгласие на взискателите и без същата да е била посочена от тях като
сметка, по която да се плати задължението. Развити са съображения, че
превеждането на сумите по сметка на единия от взискателите, върху която е
наложен запор, представлява умишлено и недобросъвестно действие от страна на
длъжника, тъй като същият е наясно, че кредиторите не могат да се разпореждат
със сумите, постъпващи по тази сметка. Считат, че за да е налице надлежно
изпълнение на съдебното решение следва сумите, присъдени с него, не само да са
преведени на кредитора, но и същият да има възможност да се разпореди с тях.
Взискателите поддържат още, че не са изпаднали в забава и не е налице забава на
кредитора по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, тъй като не е налице неоправдано неприемане
на предложено изпълнение, нито е налице хипотеза, при която може да се направи
извод, че кредиторът не е дал необходимото съдействие, без което длъжникът не
би могъл да изпълни задължението си. На следващо място, изложени са аргументи,
че извършеното от банката плащане е изпълнение на лице, различно от кредитора,
тъй като плащайки по запорирана сметка, длъжникът е платил на трети лица, които
са наложили запорите върху тази банкова сметка, ***. Кредиторите не са
потвърдили извършеното плащане, не са се възползвали от изпълнението на
длъжника, тъй като не могат да се разпореждат с наличните по банковата сметка
суми, поради което плащането не е действително по арг. от нормата на чл. 75,
ал. 1 от ЗЗД. Отделно от това банката не е била добросъвестна при изпълнение на
задължението си, тъй като е знаела за наложения върху банковата сметка запор от
трети лица и кредиторът не е могъл да се разпорежда с наличните парични
средства, с което обосновават извод, че не е налице плащане с погасителен ефект
по смисъла на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД. Изложени са и съображения за прекомерност
на претендираното в настоящото производство юрисконсултско възнаграждение и е
направено искане за отхвърляне на жалбата.
В мотивите си по чл. 436, ал.
3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява становище за неоснователност на жалбата.
Софийският
градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по
делото, намира
следното:
Настоящият съдебен
състав счита, че жалбата е депозирана в преклузивния едноседмичен срок за това
по чл. 436, ал. 1 ГПК. За да стигне до този извод съобрази следното:
В разпореждането от
12.03.2020г. съдебният изпълнител не е посочил, че същото подлежи на обжалване,
какъв е срока за обжалваното му, нито пред кой орган може да се подаде жалба.
Това е достатъчно основание да се приеме, че депозираната по настоящото
производство жалба е процесуално допустима. Жалбата е депозирана от легитимирано
лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по
същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК /изм., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г./ длъжникът може да
обжалва отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи
принудителното изпълнение. Предвид обстоятелството, че законът е предоставил право на длъжника да
обжалва посочените действия, възраженията на взискателя за недопустимост на
жалбата са неоснователни. В допълнение следва да се посочи, че отрицателният
установителен иск по чл. 439 от ГПК не е такъв за установяване
незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител, а в случая длъжникът
твърди именно такива незаконосъобразни действия, изразяващи се в отказ за
прекратяване на изпълнително производство. Защитата на длъжника срещу тях е
именно чрез обжалване действията на съдебния изпълнител, а нормата на чл. 435,
ал. 2, т. 6 от ГПК изрично предвижда възможност за упражняване на жалба срещу отказ
за прекратяване на принудителното изпълнение.
Изпълнително дело № 20208380401195 по описа на частен
съдебен изпълнител М.Б., с рег.№ 838 по описа на КЧСИ, е образувано въз основа на молба
от Н.К.Я.и В.Н.Я.от 25.02.2020г. срещу „А.Б.Б.“ АД, за принудително събиране на
присъдената в полза на взискателите в качеството им на солидарни кредитори
парични суми, както следва: 2 802, 69 евро, представляваща разлика между
първоначално договорените анюитентни вноски по сключен между страните договор
за кредит “Жилище” № 25237 от 30.07.2007г. и действително заплатените от ищците
такива за периода от 27.07.2013г. до 27.07.2018г.; 6 255, 25 евро, представляваща
недължимо платена неустойка за забавено плащане на възнаградителна лихва по
договора за периода от 27.07.2013г. до 27.07.2018г., ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от 27.07.2018г. до окончателното изплащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски по делото в размер на 3 155, 80 лева,
за която е издаден на 17.02.2020г. изпълнителен лист по гр.дело № 49640/2018г.
по описа на СГС, ГО, 40 състав.
На 27.02.2020г.
дружеството-длъжник е получило покана за доброволно изпълнение, в която са
посочени дължимите до този момент суми по изпълнителното производство, както
следва: олихвяема главница в размер на 2 802, 69 евро в левова равностойност от
5 481, 58 лева, ведно със законната лихва от 27.07.2018г., която до момента е в
размер на 982, 56 лева; олихвяема сума за главница в размер на 6 255, 25 евро в
левова равностойност на 12 234, 20 лева, ведно със законната лихва от
27.07.2018г., която до момента е 2 192, 98 лева; неолихвяема сума за разноски
по делото в размер на 3 155, 80 лева; неолихвяема сума за адвокатско
възнаграждение по изпълнителното дело в размер на 1 500 лева, неолихвяема сума
за авансови такси в размер на 48 лева, както и дължима сума по т. 26 от ТТРЗЧСИ
в размер на 2 109, 39 лева.
С молба от
04.03.2020г. длъжникът е направил искане за прекратяване на образуваното
изпълнително производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК. В молбата
са изложени твърдения, че длъжникът е превел по банкова сметка *** – В.Я.,
пълният размер на присъдените суми, като плащането било извършено още на
07.02.2020г., т.е. преди датата на образуване на настоящото изпълнително дело,
като взискателят е надлежно уведомен за това посредством получено от него
писмо-уведомление. За установяване на тези обстоятелства, длъжникът е
представил четири броя платежни нареждания, от които се установява, че на
07.02.2020г. банката е превела по сметката на В.Н.Я., разкрита при
дружеството-длъжник - с IBAN ***, парични суми с основание за плащане – “по съдебно
решение № 284285/2019г.”, както следва: 2 802, 69 евро; 6 255, 25 евро; 1 409,
13 евро и 3 155, 80 лева. По делото не е спорно обстоятелството, че така
наредените парични суми са реално постъпили по банковата сметка на В.Я..
Представено е и
писмо до В.Н.Я.и Н.К.Я., получено на 13.02.2020г., с което банката е уведомила
кредиторите, че е извършила доброволно плащане на сумите, предмет на решение по
гр.д. № 49640/2018г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, по банкова сметка *** *** “А.Б.Б.” АД с титуляр В.Н.Я..
Взискателите са изпратили до банката отговор, с който е заявено, че не се
признава наличие на надлежно изпълнение.
С обжалваното
разпореждане, обективирано в съобщение от 12.03.2020г., съдебният изпълнител е
приел, че искането за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433,
ал. 1, т. 1 от ГПК е неоснователно.
Анализът на така
установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Според нормата на
чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК изпълнението
се прекратява с
постановление, когато длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно
заверена, или квитанция от
пощенската станция, или
писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена
или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство. Да се прекрати изпълнителният процес като
правоотношение, означава да се погасят правото и властта да се искат и
извършват изпълнителни действия, както и задължението те да се извършват и
понасят. Посочената разпоредба съдържа
изчерпателно посочване на хипотезите, при осъществяването на които е налице
основание за прекратяване на изпълнителното производство. И това е така, тъй
като със същата се предоставя по изключение на несъдебен орган
правораздавателна компетентост по разрешаване на спорни права, което изключва
разширителното й тълкуване. Общата идея на нормата е защитата на длъжника по
реда на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК да се основава на твърдение за
правопогасяващи възражения, основани на факти, установени със сигурни
доказателства. Хипотезата е ограничена до безспорни обстоятелства, а именно –
плащане на парично вземане, удостоверено в автентична разписка от кредитора или
сигурен платец /пощенска станция или банка/. При тълкуването на нормата се
налага извод, че в тази хипотеза пречката за принудително изпълнение се свързва
само с недобросъвестност на взискателя, който е упражнил правото си, въпреки че
задължението е било доброволно изпълнено.
Процесуалният закон
въвежда като достатъчно изискване сумата да е внесена за взискателя и
обстоятелството дали той е получил внесената за него сума в пощенската станция
или в банката е ирелевантно за прекратяване на изпълнението. Достатъчно е да се
установи, че взискателят има право да се разпорежда със сумата, за което следва
да е надлежно уведомен. След внасяне на сумата по банковата сметка на кредитора
/в хипотеза, при която сумата е внесена директно по банковата сметка на
длъжника/, длъжникът вече не може да се разпорежда с нея, а това право
преминава върху взискателя от този момент, поради което е без правно значение
кога последният ще го упражни. В тази хипотеза основателността на искането по
чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК е обусловено единствено от представяне на
доказателства само за факта на внасяне на сумата по банковата сметка на името на
взискателя. В хипотеза, когато длъжникът
нарежда паричен превод на името на взискателя, приложение намира изискването на
чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК за доказване не само на внасянето, но и на
получаването на сумата от взискателя. За да бъде прието, че плащането на
парична сума чрез внасянето по банкова сметка ***. 75 от ЗЗД е с погасителен
ефект, е необходимо то да бъде извършено по банкова сметка, ***на на длъжника.
В разглеждания
случай по делото не е спорно обстоятелството, че всички парични суми, предмет
на издадения срещу длъжника изпълнителен лист, са преведени по банкова сметка *** *** “А.Б.Б.” АД, както и че титуляр
на същата е солидарният кредитор В.Я.. Тази банкова сметка ***-длъжник, по
делото няма данни същата да е закрита от титуляра по предвидения за това ред в
чл. 7 от Наредба № 3 от 18.04.2018г. за условията и реда за откриване на
платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни
инструменти. Не е спорно също, че банковата сметка на кредитора е надлежно
заверена преди образуване на изпълнителното производство, с което е изпълнен
фактическият състав по чл. 305 от ТЗ при безкасово плащане.
Основното спорно
обстоятелство между страните е дали извършеното плащане има погасителен ефект
при въведени от взискателите възражения за недобросъвестност на
банката-длъжник, основани на обстоятелството, че върху вземанията по банковата
сметка е наложен запор от трети лица, поради което кредиторът не разполага с
възможност да усвои средствата по сметката. Настоящият съдебен състав счита, че
съдебният изпълнител при преценка наличието на предпоставките на чл. 433, ал.
1, т. 1 от ГПК не разполага с правомощието да решава въпроса относно
добросъвестността на длъжника в аспекта на така наведените възражения. От това
следва извод, че и при осъществяване на съдебен контрол по реда на чл. 435 от ГПК, сезираният съд също не разполага с правомощието да решава възникналия
между страните спор на плоскостта на релевираните възражения. Достатъчно е да
се установи, че процесната парична сума е постъпила по банковата сметка на
кредитора и последният е уведомен за това плащане. Без значение е дали кредиторът
разполага с юридическата възможност да се разпорежда /да усвои/ постъпилата
парична сума, тъй като нормата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК не поставя такива
изисквания. Със заверяване на банковата сметка на кредитора паричната сума е
преминала в неговия патримониум, противно на твърденията на взискателите, че
това е плащане в полза на трето лице – наложилото запор върху вземанията по
процесната банкова сметка. ***тика е неприложима в настоящата хипотеза, тъй
като същата касае действия по плащане от ипотекарен длъжник по банкова сметка ***адължение
на длъжника по договор за кредит към
банката-кредитор.
Принципно положение
е, че изпълнението към един от солидарните кредитори води до погасяване на
задължението на длъжника. Ето защо се налага извод, че с плащането на цялото
парично задължение по банковата сметка на единия от солидарните кредитори,
банката-длъжник е изпълнила задължението си изцяло спрямо всички кредитори.
По изложените
съображения се налага извод за неправилност на обжалвания акт, поради което
същият следва да се отмени. Доколкото прекратяването като процесуално действие
във фазата на изпълнителното производство се извършва с постановление на органа
на изпълнението, който извод се налага по аргумент от нормата на чл. 433, ал. 1
и ал. 2 от ГПК и съдът няма правомощие по закон да прекрати изпълнителното
делото, тъй като такава компетентност е предоставена на съдебния изпълнител,
делото следва да се върне на ЧСИ М.Б. с указания да издаде постановление за
прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК,
тъй като се установи, че са налице законовите предпоставки за това.
По отношение на
разноските:
Жалбоподателят
претендира присъждане на сторените по делото разноски и съобразно изхода на
спора такива се дължат. В
разглеждания случай жалбоподателят е
представляван от юрисконсулт, поради което има право на разноски съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК. Размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя от
съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая приложение
намира разпоредбата на чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, съгласно която за получаване на документи и книжа по дела и изготвяне на
жалби или възражения възнаграждението е от 50 до 120 лв. Настоящият съдебен състав
счита, че следва да присъди в полза на банката-жалбоподател юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 50
лева, при съобразяване на вида и количеството на извършената дейност. В полза на жалбоподателя следва
да се присъдят и сторените разноски за държавна такса в размер на 25 лева или
общият размер на дължимите разноски възлиза на сумата от 75 лева.
На основание чл.
437, ал. 4, изр. 2-ро от ГПК настоящото решение не
подлежи на обжалване
Така мотивиран,
Софийският градски съд,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на длъжника „А.Б.Б.“ АД разпореждане,
обективирано в съобщение с изх. № 20814/12.03.2020г., с което е отказано прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 1
от ГПК на изпълнително дело № 20208380401195 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег. № 838 по описа на КЧСИ.
ВРЪЩА делото на частен
съдебен изпълнител М.Б., с рег. № 838 по описа на КЧСИ, за
съответно произнасяне по реда на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно мотивите на настоящия
съдебен акт.
ОСЪЖДА Н.К.Я., ЕГН ********** и В.Н.Я., ЕГН ********** и
двамата със съдебен адрес ***, да заплатят на „А.Б.Б.“ АД, с ЕИК **********, седалище
и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, сумата от
75 /седемдесет и пет/ лева - разноски в производството пред СГС.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.