Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Симеонова в. гр. д. № 1146/2021
г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 167572/04.08.2020 г. по гр. д. №
31496/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 32 състав, е признато за
установено, че И.П.М., ЕГН ********** дължи на Ю.И.И., ЕГН **********, сумата,
за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 73343/2018 г. по описа
на СРС, 32 състав, а именно: 700 лв. – аванс по развален договор за изработка –
ремонт на лек автомобил „Тойота Авенсис“, ведно със законната лихва от
19.11.2018 г. до изплащане на вземането, ответникът И.П.М. е осъден да заплати
на ищеца Ю.И.И. сумата от 650 лв. – разноски по делото, както и на адвокат А.Е.А.
сумата от 240 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на ищеца.
С определение №
*********/16.10.2020 г. по гр. д. № 31496/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 32
състав, е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК, подадена от адвокат А.А.
за изменение на решение от 04.08.2020 г. в частта за разноските, с присъждане
допълнително на сумата от 120 лв. (до дължимите от 360 лв. с ДДС).
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила
въззивна жалба вх. № 5122007/01.09.2020 г. от ответника И.П.М., чрез назначения му по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат А.М., с оплаквания за неправилност на
решението поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила.
Излагат се съображения, че исковата молба е основана на голи твърдения, без
приложени доказателства, не е ясно за какво е сключен „неформалният договор“ –
за ремонт на конкретен автомобил, на кои негови части и елементи, цена на труд,
боя, резервни части, което следва да бъде доказано с писмени доказателства. Не
е ясно как в формиран размерът на иска, за кои конкретно работи по автомобила,
извършени ли са същите. Посочените обстоятелства не могат да се установят със
свидетели – чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, а освен това свидетелят не е бил пряк очевидец
на обстоятелствата, за които свидетелства. Поддържа се, че обжалваното решение
е немотивирано, не е ясно кои твърдения съдът е приел за доказани и защо.
Предвид изложеното се моли за отмяна на решението и за отхвърляне на иска.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор вх. № 25143539/12.10.2020 г., подаден от ищеца Ю.И.И., чрез адвокат А.А., с
доводи за неоснователност на жалбата. Излагат се твърдения, че вземането се претендира
въз основа на неформален договор за изработка, сключен между страните,
впоследствие развален от ищеца. Съдържанието, предметът на договора и
основанията за развалянето му са установени чрез разпит на свидетел, който е
бил пряк очевидец на преговорите между страните, в случая не е приложимо и
ограничението за събиране на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК,
с оглед неформалния характер на договора. Моли се жалбата да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
Срещу определение №
*********/16.10.2020 г. по гр. д. № 31496/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 32
състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е постъпила и частна жалба вх. № 25159810/04.11.2020
г. от Ю.И.И., чрез адвокат А.А., с доводи за неправилност поради нарушение на
материалния закон. Твърди се, че съдът неправилно е определил размера на
минималното адвокатско възнаграждение съгласно редакцията на Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата)
към датата на постановяване на решението (04.08.2020 г.), вместо към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие (23.05.2019 г.), или същото
следва да е в размер на 360 лв. с ДДС. Моли се за отмяна на обжалваното
определение, за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските
с присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката на ищеца в размер
на 360 лв. с ДДС, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
(или допълнително сумата от 120 лв.).
Насрещната страна – И.П.М., не е взел становище по частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Съдът, след като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му - в обжалваната част.
По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая постановеното по делото
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията във въззивната жалба следва да бъде потвърдено като правилно по следните съображения:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. с чл. 258 ЗЗД и чл. 262, ал. 2 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 25.04.2018 г. сключил
като възложител с ответника като изпълнител неформален договор за извършване на
довършителни ремонтни работи на лек автомобил „Тойота Авенсис“, собственост на
ищеца. На същата дата автомобилът бил оставен в сервиза на ответника в гр. София,
бул. „Ботевградско шосе“ № 443, като възложените ремонтни дейности били
козметични и довършителни такива. На 26.04.2018 г. след оглед на автомобила,
ответникът И.М. заявил на ищеца Ю.И., че ремонтните дейности, които трябва да
бъдат извършени, са на обща стойност 1300 лв., като ищецът трябва на предплати
700 лв., която сума още в същия ден била заплатена от ищеца на ответника. След
три седмици – на 15.05.2018 г. ищецът се свързал с ответника, но му било
заявено, че автомобилът още не готов, след една седмица – около 20.05.2018 г.
отново получил същия отговор, на 29.05.2018 г. при посещение в сервиза ищецът
установил, че нищо от довършителните ремонтни работи не било свършено, автомобилът
бил разглобен и дори имало повредени елементи. Ответникът му заявил, че няма да може да извърши възложения му ремонт и е
съгласен да развалят договора, като поел ангажимент да върне заплатените му
пари в срок от един месец. На ищеца се наложило да извика репатриращ автомобил,
тъй като собственият му автомобил бил извън движение. Въпреки отправената
покана, ответникът не върнал дадената му сума от 700 лв. Поради изложеното
ищецът моли за признаване за установено, че ответникът му дължи сумата от 700
лв. – аванс по развален неформален договор за извършване на ремонтни работи,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
20.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез
назначения му особен представител, оспорва иска по основание и размер.
За посочената сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.11.2018 г. по ч. гр. д. № 73343/2018 г. по
описа на СРС, 32 състав, заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, като в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е депозирал искова
молба вх. № 2014676/03.06.2019 г.
Като е съобразил твърденията на
ищеца районният съд основателно и в съответствие с
материалния закон е приел, че се претендира връщане на получена парична сума,
дадена на отпаднало правно основание по чл. 55, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД – поради
разваляне на договор за ремонтни и довършителни работи от 25.04.2018 г.,
сключен между страните. Противно на изложеното от въззивника, в исковата молба ищецът
е изложил твърдения за сключения с ответника договор, предмета на същия, задълженията
на страните и срока за тяхното изпълнение.
Така посочения договор има
характеристиката на договор за изработка. Последният по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, възмезден договор, като при
учреденото от него материално правоотношение за ответника са породени две
основни облигаторни задължения – да извърши уговорения ремонт на лекия
автомобил съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци, и
да предаде работата на възложителя, а за ищеца – да приеме (одобри) извършената
работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Законодателят не е предвидил форма за
действителност, поради което действително материално правоотношение по договор
за изработка може да бъде учредено и в устна форма - при постигнато съгласие
между страните по съществените негови клаузи, като пораждането на това
облигационно правоотношение може да се установява с всички допустими от
гражданския процес доказателствени средства, при съобразяване на разпоредбата
на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, регламентираща относителна забрана за установяване
на договори на стойност, по - голяма от 5000 лв.
По правило развалянето на
договора прекратява облигационното правоотношение с обратна сила, което
означава, че всеки трябва да върне това, което е получил на отпаднало основание
(така и решение № 163/28.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6458/2013 г., IV г. о.). Не
е необходимо поръчващият да доказва, че е направил изрично изявление за
разваляне на договора, счита се, че такова изявление е направено, когато
поръчващият заяви претенция за последиците от развалянето - връщане на даденото
или обезщетение за вредите от неизпълнението (така решение № 452/16.11.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., IV г.о .), като това може да бъде сторено и с
исковата молба.
По въпроса за разпределението на
доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в
хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е
налице трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в
решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение №
556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV ГО на ВКС, решение № 211 от
26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и др. Според тези
решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.
55, ал. 1 ЗЗД - начална липса на основание,
неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ положителния факт е
факта на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази насока е и ППВС
1/79 - т. 1). Фактическият състав на предявеното в случая вземане включва
извършено плащане от ищеца, получено от ответника, наличие на първоначално
правно основание за получаване на плащането и отпадане на това основание
впоследствие.
За да възникне претендираното спорно
материално право следва в обективната действителност да са се осъществили следните
материални предпоставки (юридически факти): 1/ наличието на действително облигационно правоотношение по договор за
изработка, разновидност на който е договорът за извършване на ремонтни работи
от 25.04.2018 г.; 2/ възложителят да е заплатил на изпълнителя процесната сума
от 700 лв., представляваща възнаграждение за извършване на ремонт на лекия
автомобил на ищеца „Тойота Авенсис“ и 3/ договорът да е бил надлежно развален
от изправния кредитор, поради виновно неизпълнение на договорното задължение от
страна на ответника, т. е. годният юридически факт (договорът за изработка, сключен между страните
в настоящото съдебно производство) да е отпаднал с обратна сила (договорът за
изработка може да бъде развален с исковата молба, както с нея може да бъдат
развалени всички двустранни договори, макар за развалянето им да е необходимо
изтичането на подходящ срок за изпълнение). В тежест на ответника е да установи
наличието на основание за задържане на процесната сума, т. е. изпълнение на
своята насрещна престация по договорното правоотношение – извършване на
възложените му ремонтни дейности.
За установяване на посочените обстоятелства
в хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпит на свидетеля Е.В., приятел с ищеца. Свидетелят заявява, че
не познава лично И.М., но през м. април 2018 г. с ищеца посетили сервиза му на бул.
„Ботевградско шосе“ във връзка с ремонт на автомобила на ищеца. Свидетелят
заявява, че ищецът попитал ответника какво може да се направи по колата,
оставили я за оглед. На следващия ден свидетелят и ищеца отишли в сервиза и
страните се разбрали за капаро – ищецът оставил на ответника 700 лв.,
свидетелят присъствал при предаването на сумата. Разбрали се до средата на м. май
колата да бъде оправена. В края на м. май свидетелят и ищеца отновно посетили
сервиза, но ответникът казал, че има затруднения и не може да реши въпроса с
колата. Извикали „Пътна помощ“, за да изкарат колата от сервиза, тъй като била
в полуразглобено състояние, не можела да се придвижи самостоятелно. Свидетелят
добавя, че ответникът обещал да върне парите за обещания ремонт, не знае в
какъв срок. Добавя, че не е бил свидетел на сключване на писмен договор между
страните, не знае дали са издали касов бон от фирмата с репатрак.
Въззивният съд приема, че от свидетелските
показания се установява, че между страните е възникнало валидно правоотношение
по договор за ремонт на л. а. „Тойота Авенсис“, собственост на ищеца.
Както се посочи, в правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за изработка
е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на
съгласие относно присъщите на
съдържанието му съществени елементи - работата, която възложителят възлага, а
изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще
заплати на изпълнителя за
извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на
договора за изработка.
Поради това не съществува пречка условията на
договора да бъдат предложени от изпълнителя чрез отправяне на устно предложение до възложителя, и
договорът да бъде сключен чрез приемане на
отправеното предложение с конклудентни действия от поръчващия, като например
изпращане на покана за
започване на изпълнението, определяне на срок за
завършване на работите, предоставяне на материали или на
техническа документация, необходима за
извършване на работите, предварително заплащане на част или на
цялото възнаграждение, посочено в офертата на
изпълнителя. Законът задължава поръчващия да приеме изработеното - чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно
действие представлява съвкупност от фактическо получаване на изработеното и признанието, че то
съответства на поръчаното.
Във връзка с оплакването на
въззивника за недопустимост на свидетелските показания следва да се посочи, че
в
случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 164 ГПК, изключващи
допустимостта на свидетелските показания. Договорът за изработка е неформален
и с оглед цената на договора наличието на облигационна връзка може да се доказва
с всички предвидени в процесуалния закон доказателства, включително и със свидетелски показания, т.
е. оплакването на въззивника за нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК е
неоснователно. От показанията на свидетеля се установяват съществените
елементи на договора за изработка (извършване на довършителни ремонтни работи
по лек автомобил „Тойота Авенсис“, собственост на ищеца) и срока за изпълнение
на задълженията на ответника, дължимото от ищеца възнаграждение, както и
предаването на сума в аванс от ищеца в размер на 700 лв. в полза на ответника (достатъчно
е установяване факта на предаването на сумата, който с оглед нейният размер може
да бъде доказан със свидетелски показания на общо основание) за извършване на
ремонт на автомобила на ищеца, както и че процесният ремонт не е бил извършен в
уговорения между страните срок. Въззивният съд кредитира изцяло гласните
доказателствени средства, тъй като противно на изложеното от въззивника
свидетелят възпроизвежда непосредствените си възприятия относно изложеното,
показанията му са логични и не се разколебават от никакви други доказателства
по делото.
На
следващо място е установено, че автомобилът е предаден на ищеца и съответно
приет от него в края на месец май 2018 г., като не само че не бил извършен
ремонт, но и автомобилът не е можел да се движи на собствен ход, поради което
се е наложило репатрирането му, следователно ответникът е изпаднал в забава на
изпълнението на основното си задължение по договора. Тъй като е
установено, че ремонтът не е бил извършен, не са и ангажирани писмени
доказателства за това кои части са били ремонтирани, цена на труд, боя, резервни
части и т. н. Липсата
на писмен документ за заплащане на репатрирането не може да е основание
показанията на свидетеля да не бъдат кредитирани.
Въззивният съд
приема, че е налице и последният
елемент от фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД -
отпадане на основанието за плащане на сумата. Съгласно чл.
87, ал. 1 ЗЗД когато длъжникът по един
двустранен договор не изпълни задължението си по причина, за която
отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще
смята договора за развален. Хипотезата на чл.
262, ал. 2 ЗЗД урежда правото на възложителя да
развали договора ако стане явно, че изпълнителят няма да може да
изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен
начин. Следователно разпоредбата на чл. 262, ал. 2 ЗЗД препраща
към нормата на чл. 87 ЗЗД.
В случая в хода на въззивното производство
не е спорно, че ищецът, който е изправна страна по договора, надлежно е
направил изявление за развалянето му с изпратената до ответника покана от
04.06.2018 г., получена от ответника при отказ, и с исковата молба. При
разваляне на договора пряката правна последица е отпадане на породената от него
облигационна връзка между страните, като съгласно законовото правило на чл. 88, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД развалянето
има обратно действие – даденото по договора подлежи на връщане по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с изключение
на договорите за продължително и периодично изпълнение, какъвто процесният не
е.
Доколкото твърденията в исковата
молба за наличие на облигационно правоотношение между страните, по което
ответникът е неизправна страна, впоследствие развалено, са подкрепени от
доказателства – събраните гласни такива, то въззивният съд приема, че ищецът е
изпълнил доказателствената си тежест в процеса.
Следователно пряката последица от
развалянето на процесния договор за изработка е правото на ищеца да
получи обратно заплатената от него цена в размер на 700
лв., за която няма данни да е била върната от ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.11.2018 г. до окончателното плащане.
При така направените
изводи, въззивният съд приема, че искът за
връщане на дадено по развален договор за ремонт на лек автомобил, е
основателен и правилно е бил уважен
от СРС, поради което решението следва да бъде потвърдено,
включително и в частта за разноските.
По отношение на частната жалба срещу
определението на Софийски районен съд от 16.10.2020 г.:
Частната жалба е
подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК,
от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Обжалваното определение е
постановено по реда на чл. 248 ГПК,
след постановяване на първоинстанционното решение. Жалбоподателят – адвокат А. е претендирал адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., за което е
представен договор за правна защита и съдействие от 23.05.2019 г. С решението
си СРС е присъдил възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС, като решаващите
му мотиви са, че релевантната дата за определяне на приложимата Наредба № 1/2004
г.
(предвид постановяване на решение на 5 - членен състав на ВАС по адм. д. № 14384/2019 г. за
отмяна на предходната й редакция) за
изчисляване на размера на дължимото адвокатското възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. е датата на приключване на устните
състезания пред първоинстанционния съд.
Въззивният съд приема, че обжалваното
определение е правилно, като в тази връзка споделя актуалната съдебна практика
на ВКС по въпроса относно момента, към
който следва да се преценява размерът на възнаграждението за оказана
безплатна правна помощ на страна в процеса. В тази връзка в определение № 398/12.10.2020
г. по ч. гр. д. № 2938/2020 г. по описа на ВКС, III
г. о. и цитираното в него определение по
ч. т. д. № 3805/2014 г. по описа на
ВКС, ІІ
т. о., се приема, че последното по делото заседание, в което е приключило
събирането на доказателствата и е обявен ход по същество е релевантният момент,
към който следва да се прецени размерът на
дължимото адвокатско възнаграждение, в случаите когато е оказана безплатна
адвокатска помощ на основание сключен договор за правна защита и съдействие.
Именно защото с този договор адвокатското възнаграждение не е изрично
определено (не е договорено), тази дейност е предоставена на съда, който следва
да съобрази действащата редакция на Наредба № 1/2004
г.
и да определи размер, който не може да е по-малък от предвидения в нея.
Като е процедирал по този начин (последното
по делото заседание е от 10.07.2020 г., към който момент е била приета
действащата редакция на Наредба № 1/2004
г.,
която е от 15.05.2020 г.), съдът е постановил правилен акт, който
следва да бъде потвърден (приложимата разпоредба
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата предвижда минимално възнаграждение в случая
в размер на 100 лв., а съдът е присъдил възнаграждение в двоен размер). Както
вече беше посочено, настоящият състав намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя, че датата на сключване на договора за
правна помощ е определяща. В случаите на оказана безплатна адвокатска помощ по чл.
38, ал. 1 ЗАдв. от значение е датата, на която съдът
определя размера на адвокатското възнаграждение, който в случая правилно е
определен на сумата от 240 лв. с ДДС. Поради
това, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно.
По
разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора - отхвърляне на жалбата на ответника, право на разноски има ищецът, в полза на който следва да се присъди сумата от 150 лв. – внесен депозит за особен представител на ответника. В полза на адвокат А.Е.А. следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС за оказана безплатна правна помощ на ищеца - въззиваем в настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК ответникът следва да бъде осъден да внесе по сметка на СГС сумата от 25 лв. – държавна такса по въззивната жалба.
Предвид неоснователността на частната жалба, заплатената по нея държавна такса в размер на 15 лв. следва да остане в тежест на жалбоподателя.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 167572/04.08.2020 г. по гр. д. № 31496/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 32
състав, с което е признато за установено, че И.П.М., ЕГН ********** дължи на Ю.И.И.,
ЕГН **********, сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д.
№ 73343/2018 г. по описа на СРС, 32 състав, а именно: 700 лв. – аванс по
развален договор за изработка – ремонт на лек автомобил „Тойота Авенсис“, ведно
със законната лихва от 19.11.2018 г. до изплащане на вземането, ответникът И.П.М.
е осъден да заплати на ищеца Ю.И.И. сумата от 650 лв. – разноски по делото,
както и на адвокат А.Е.А. сумата от 240 лв. – адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № *********/16.10.2020 г. по гр. д. №
31496/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 32 състав, с което е
оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК, подадена от адвокат А.А. за
изменение на решение от 04.08.2020 г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК И.П.М., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на Ю.И.И., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 150 лв. – депозит за особен представител на ответника във
въззивното производство, както и да внесе по сметка на СГС сумата от 25 лв. –
държавна такса за разглеждане на въззивната жалба.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. И.П.М., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на адвокат А.Е.А.,***, офис 4, сумата от 360 лв. с ДДС –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищеца и въззиваем в настоящото производство Ю.И.И., ЕГН **********.
Решението е
окончателно и
не подлежи на обжалване, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.