№ 4323
гр. София, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело №
20241100502698 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ”ЕООД срещу решение №
21284/22.12.2023г. постановено по гр.д.№ 66257/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 77
състав, с което са отхвърлени предявените срещу М. К. М. искове с правно основание чл.234 ал.3
т.2 от КТ вр. чл.92 от ЗЗД за сумата от 1800,00 лв., представляваща дължима неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията от 01.02.2021г. – чл. 12 от
същия и чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 144,50 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 16.02.2022 г. до 01.12.2022г. и е осъден да заплати направените по делото разноски.
В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е формирал погрешни фактически
изводи въз основа на неправилен анализ на представените по делото доказателства, съответно
неправилно е приложил материалния закон. Сочи се, че изводите на първоинстанционният съд, че
работодателят не е имал намерение да изпълни насрещната си престация за провеждане на
обучението и поради което е в неизпълнение е необоснован. Назначаването на длъжността, за която
се е обучавала ответника е с цел мотивация на служителя за усвояване на знанията и уменията и не
е обстоятелство, което експулпира ответника от отговорността за заплащане на неустойката при
предсрочното прекратяване на договора за повишаване на квалификацията. Излага подробни
съображения относно действителността на клаузата по чл.12 от договора. По посочените
съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено друго, с което
исковете се уважат в предявения им размер. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна М. К. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди,
че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на
първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното решение - постановено при
съобразяване на събраните доказателства, правилни и законосъобразни правни изводи, съобразени
и с практиката на ВКС. Счита, че решението следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане
на разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
1
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на
решението - само по наведените оплаквания в жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а относно правилността му и във
връзка доводите в жалбата, следва да се настоящият състав намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове, предявени по реда на с правна квалификация:
- чл.234 ал.3 т.2 от КТ за сумата от 1800,00 лв. - представляваща дължима неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията от 01.02.2021г. – чл. 12;
-чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 144,50 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
от 16.02.2022 г. до 01.12.2022г. върху горепосочената главница.
Съдът намира за необходимо да уточни, че в разпоредбата на чл. 234 КТ, законодателят е
предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на професионалната квалификация
и преквалификация на работника или служителя, като ал. 2 на посочената норма определя
минималното съдържание на договора, а съгласно ал. 3, страните могат да уговарят и други
допълнителни клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при
работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя при неизпълнението
на това задължение. Договорът по чл.234 от КТ, макар и да има изрична правна уредба на КТ, по
същността си е граждански такъв, а не трудов, поради което и във връзка с всички спорове и
тълкуване на този вид договор, следва да се прилагат разпоредбите на гражданския закон, в
какъвто смисъл е и трайната съдебна практика. Особеност на този договор е, че страните по него са
обвързани и от трудово правоотношение.
Страните могат да уговорят отговорност за две форми на неизпълнение: незавършване на
обучението и неизпълнение на задължението за работа през уговорения срок за задължителна
работа.
Във връзка с чл.9 от ЗЗД страните по договора за повишаване на квалификацията са
свободни да уговорят каква е отговорността за неизпълнение на задълженията по договора от
страна на обучавания, съответно при липса на изрична договорка между страните, обучителят може
да претендира вреди по общия граждански ред.
В настоящият случай от представените писмени доказателства, а и страните не спорят, че :
между страните въз основа на сключен трудов договор 830741/07.06.2018г. е възникнало трудово
правоотношение, по силата на което ответника е изпълнявала длъжността „готвач, заведение за
бързо хранене“; на 01.02.2021г. същите страни са сключили договор за повишаване на
квалификацията, по силата на който ищецът в качеството си на обучаващ се е задължил да проведе
курс за повишаване на квалификацията на ответника /курс за ефективни практики на
управлението/, като са уговорени срок за провеждане, продължителност на курса в гр. София,
получаване на сертификат, заплащане на разходите за посещение в курса в гр. София, а в чл.11 –
обучаващият е поел задължение да не прекратява трудовия договор и да полага труд при
работодателя и обучаващ в срок от 18 месеца считано от подписване на договора т.е. до
01.09.2022г., а в чл.12 – отговорност при неизпълнение на задължението по чл.11; на 30.01.2021г. е
сключено допълнително трудово споразумение, по силата, на което е изменена трудовата функция
на ответника, като същата считано от датата на подписване на споразумението по чл.119 от КТ
заема длъжността „втори асистент мениджър“ и увеличен размера на уговореното трудово
възнаграждение;с молба с вх. № 1113/23.11.2024г. ответника М. М. е направила изявление за
прекратяване на трудовото правоотношение между страните считано от 24.01.2022г., при спазване
на 2- месечния срок на предизвестието, като молбата е получена от работодателя на 23.11.2021г. и
на 24.01.2022г. е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.
От гореизложената фактическа обстановка, несъмнено се установява, че в чл.12 от
цитираните договори за повишаване на квалификацията страните се уговорили неустойка за
неизпълнение на задължението й да полага труд при работодателя по трудовото правоотношение
съответно обучаващия в определен период от време, по смисъла на чл.92 от ЗЗД.
2
Според разпоредбата на чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, като функцията на това задължение е да обезпечи изпълнението на главното задължение,
да обезщетени вредите от неизпълнението и да санкционира неизправната страна.
Отнесена към договора по чл.234 от КТ, за да е основателна претенцията за неустойка по
същия е необходимо ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на облигационна връзка – двустранна правна
връзка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ че
кредиторът /ищецът/ е изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги
изпълни/; 3/ уговорена по размер неустойка в случай на неизпълнение на задължението на
ответника да се обучава и работи при работодателя през уговорения срок.
Приетата за установена фактическа обстановка, доказва по несъмнен начин сключването на
договори за повишаване на квалификацията, уговаряне на неустоечна клауза при неизпълнение на
задълженията на обучавания да полага труд при работодателя за определен период от време и
съответно неизпълнение на това задължение от страна на обучавания / трудовото правоотношение
е прекратено в съответствие с разпоредбата на чл.326 ал.2 вр.чл.335 ал.2 т.2 от КТ от дата
24.01.2022г., като издадената заповед от работодателя, както и връчването й на работника на
24.01.2022г. имат декларативно действие т.е. преди изтичане на сроковете по чл.11 от двата
договора за повишаване на квалификацията./
Спорен между страните е въпросът дали лицето, в чиято полза е уговерена неустойката е
изпълнило задълженията си по договора – за провеждане на обучението и инвестиране на средства
и разходи и дали неустоечната клауза е валидна и действително обвързва страните и за което
ответникът в отговора на исковата молба е направил изрично възражение за нищожност на същата
– като противоречаща на добрите нрави и поради прекомерност.
Относно възражението за нищожност на каузата по чл.12 от договор за повишаване на
квалификацията от 01.02.2021г.:
Настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционния съд за нищожност на
клаузите на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави като неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, съответно като
противоречаща на забраната за принудителен труд по чл.48 ал.3 от Конституцията на Република
България и чл.1 ал.3 от КТ.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, договорната
неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за справедливост и спазване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 ЗЗД, когато единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се осъществи за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. В разглеждания случай неустойката е уговорена
като компенсаторна за пълно неизпълнение, като целта й е да стимулира ответника да изпълнява
трудовите си задължения при работодателя през известен период от време, което е обусловено от
направената инвестиция от работодателя за повишаване на квалификацията. Обосноваване на
нищожността поради липса на направени разходи, както беше посочено по – горе не съответства
нито на вида и целта на вземането, нито в конкретния случая може да се изведе от размера на
неустойката.
Следва се има предвид и че неустойката не е уговорена като дължима, във всички случаи на
прекратяване на договора. Напротив, видно от съдържанието на договорите, включително и при
тълкуването им по реда на чл.20 от ЗЗД, се налага извода, че неустойката е дължима само в случаи
на едностранно прекратяване на договора по смисъла на чл.326 от КТ и при прекратяване на
трудовия договор поради налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“. Същата е
неприложима във всички останали случаи вкл. и при прекратяване по взаимно съгласие /в т.см.
Решение № 171/15.10.2020 г. по гр.д. № 171/2020г. на IV г.о./.
Извършвайки съвкупна преценка на всички установени по делото релевантни факти,
3
включително и правните изводи, които следват от тях, съответно и обстоятелството, че още преди
да завърши курса на обучение е назначена на длъжността, за която се обучава за повишаване на
квалификацията и е получила увеличен размер на трудовото възнаграждение, както и преценявайки
конкретният размер на уговорените неустойки, съответно срока, който е в рамките на
императивния максимум по чл.234 ал.3 т.1 от КТ , а и да не беше, същия по право се замества от
повелителната норма на закона, настоящият състав стигна до обоснования извод, че клаузата за
неустойка не е нищожна като противоречащи на добрите нрави т.е. валидно обвързват страните и
съответстват на функциите на неустоечните клаузи.
В случая, по никакъв начин не може да се изведе правния извод, че неустоечната клауза
противоречи на забраната за принудителен труд по чл.48 ал.3 от Конституцията на Република
България и чл.1 ал.3 от КТ. Ако би било така, то не само конкретните уговорки от процесния
договор – чл.12 биха били нищожни, а и изобщо съществуването на разпоредбата на чл.234 ал.3
т.1 от КТ. Относно възможността и действителността на уговорката по чл.234 ал.3 т.1 от КТ няма
спор нито в съдебната практика, нито в правната теория като непротиворечаща на принципите на
гражданското и конституционното право, съответно изцяло съобразена със свободната волята на
страните по чл.9 от ЗЗД.
Във връзка с наличието на втората необходима материална предпоставка, обуславяща
възникването на притезателното право на работодателя да получи плащане на претендираната
неустойка:
Мнозинството от въззивният състав счита, че същата не е налице, доколкото събраните
доказателства по делото не установяват пълно и главно, че ищецът е провел и завършил
обучението, за което е сключен договора от 01.02.2021г. и правото на работодателя до получи
плащане на неустойката би възникнало само при пълно изпълнение на задълженията му да проведе
и завърши обучението, като ирелевантно е по каква причина в уговорения 18 месечен срок е
прекратено правоотношението.
Следователно доколкото не се установява изпълнение на задължението на работодателя да
проведе обучението, то не е възникнало и правото му да получи плащане на неустойката по чл.12
от договора от 01.02.2021г. т.е. предявения главен иск е неоснователен, както и акцесорния за
заплащане на обезщетение за забавено изпълнение и до който правилен и законосъобразен извод е
достигнал и първоинстанционният съд.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 т.1 от ГПК.
Относно разноските.
С оглед изхода на спора, разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК и изрично и своевременно
направено искане от въззиваемата страна за присъждане на разноски, представен списък по чл.80
от ГПК, въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна разноски в размер на 700,00 лв. по
договор за правна защита и съдействие от 12.02.2024г.
Предвид разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21284/22.12.2023г. постановено по гр.д.№ 66257/2022г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 77 състав.
ОСЪЖДА „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Дружба, бул. ********* да заплати на М. К. М. с ЕГН: **********и с
адрес: гр. Бургас, ж.к. ********* на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски по в.гр.д. №
2698/2024г. по описа на Софийски градски съд, II-E въззивен състав размер на 700,00 лв.
4
/седемстотин лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Ивета Антонова
Особено мнение на съдията-докладчик – съдия Ивета Антонова:
Не съм съгласна със становището на мнозинството от съдебния състав, че исковете са
неоснователни – главния поради липса на пълно изпълнение от страна на работодателя да проведе
обучението в уговорения в договора срок.
В случая съдията-докладчик счита, че невъзможността да се проведе в пълнота и до край
предвиденото обучение е по причина поведението на работника- същия е прекратил едностранно
трудовото правоотношение между страните респ. договора за обучение и е поставил в обективна
невъзможност работодателя да изпълни/престира своите задължения. От представените писмени
доказателства – графици за обучения, както и неоспорена елетронна кореспонденция между
страните, се установява, че ищецът е изпълнил задължението си за провеждане на обучение на
ответника по уговорения курс до момента на съществуването на трудовото правоотношение между
страните, съответно бил е в готовност да изпълни задълженията си в пълнота до завършване на
обучението с предоставяне на сертификат за неговото успешно преминаване.
Следователно, не се установява да е налице неизпълнение на задължението на ищеца като
работодател и обучаващ както да провежда обучението, така и да осигури възможност ответинка
да полага труд съобразно съответните изменени трудови функции за периода до края на срока
уговорен в разпоредите на чл.11 от договора за повишаване на квалификацията т.е. същия е
изправна страна по договора.
Тук е необходимо да се посочи, че страните по договор за повишаване на квалификацията
целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента,
знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определената професия или
специалност. В този смисъл и уговорката за неустойка при неизпълнение на задължението за
полагане на труд от обучавания по трудовото правоотношение за определен период от време, не е
обезщетение за разходите, които работодателят и обучаващ е направил – този извод следва както и
същността на неустойката като правен институт, така и от целта на договора за повишаване на
квалификацията -инвестиция в квалифициран персонал с оглед повишаване качеството и
ефективността на дейността на предприятието./в тази връзка е направено и сравнението с
договора за ученичество по чл. 230 – 232 КТ в Решение № 141 от 27.06.2022 год. на ВКС по
гр.дело № 3429/2021 год., ІV г. о., ГК /.
С оглед посочените фактически и правни изводи на съдията-докладчик счита, че решението
на първоинстанционният съд с което е отхвърлен предявения иск за сумата от 1800,00 лв. следва да
бъде отменено и вместо него постановено ново, с което същия се уважи.
Съдията-докладчик намира аксцесорния иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за
неоснователен с оглед разпоредбата на чл.84 ал.2 от ЗЗД, доколкото по делото е представена
изрична покана до ответника за заплащане на претендираната неустойка от 1800,00 лв., но не са
ангажирани доказателства за получаването й от ответника.
5
6