Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, гражданско
отделение, II „Е” състав,
в публично заседание на девети октомври през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. №
13265/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №110225 от
09.05.2019 г., постановено по гр.д. №17439/2017 г., по описа на СРС, 142 състав,
са отхвърлени предявените от С.П.С. срещу „М.” ЕАД (с актуално наименование „А.Б.“
ЕАД) искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 33Д, за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1214 лв.,
представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди за периода
от 18.10.2016 г. до 21.10.2016 г. в резултат на неизпълнение на договора в
срок. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответното дружество на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдебни разноски в размер на 150 лева.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца С.П.С. с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Поддържа, че поради нарушение на съдопроизводствените правила СРС е приел като
доказателства „Общи условия за взаимоотношенията между „М.” ЕАД и потребителите
на услугата „Цифрова телевизия", предоставяна от „М.” ЕАД”, представена от
ответника след срока по чл. 131, ал. З от ГПК. Твърди, че тези доказателства
въззиваемият е следвало да представи с отговора на исковата молба, поради което
било недопустимо разглеждането на въведените от ответника възражения в първото
по делото открито съдебно заседание.
Излага съображения, че като се е позовал единствено на чл.
23 от цитираните по-горе Общи условия, съдът не е съобразил, че процесният
договор, на основание чл. 10 от тези Общи условия, практически и юридически
изменя съдържанието на разпоредбата на чл. 23 от ОУ. Твърди, че по силата на
чл. 10 от ОУ и съгласно чл. 3.2. от процесния Договор №*********, влизането в
сила на същия се уговаря в отделно приложение. Точка 6.1.1. от приложение №1
към Договора, кореспондираща с чл. 23 от ОУ, урежда влизането в сила на
договора по отношение на услугата - след изтичане на 7 дни, освен ако Абонатът
не е заявил писмено че желае договорът по отношение на услугата да влезе в сила
незабавно. В същото приложение и Допълнението към него /в последния абзац и на
двете/ изрично е предвидено със „Заявление за незабавно действие", че абонатът
желае и е съгласен договорът по отношение на услугата да влезе в сила незабавно
от датата на неговото подписване. Предвид това се твърди, че договорът е влязъл
в сила незабавно, респективно достъпът до уговорената услуга е следвало да бъде
активиран „незабавно”, а не след изтичане на посочения в чл. 23 от ОУ срок.
Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил и преценил
доказателствата по делото в тяхната съвкупност, игнорирайки приложеното писмо
от ответника „М.” ЕАД, което по същество представлява извънсъдебно признание на
иска по основание и в размер, значително по-нисък от претендирания с исковата
молба. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде изцяло
отменено, а ищцовата претенция – отхвърлена. Претендира разноски.
Въззиваемият ответник „А.Б.“ ЕАД
(с предходно наименование „М.” ЕАД) оспорва въззивната жалба по подробно
изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде изцяло
потвърдено като правилно. Счита, че възможността да се представят доказателства
се преклудира едва след приемането на окончателния по делото доклад. Въпреки че
договорът е имал незабавно действие, оспорва да е възникнало задължение за
дружеството да осигури инсталация на услугата преди 25.10.2016 г. Претендира разноски
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По конкретно наведени доводи във въззивните жалби, съдът намира следното:
Съгласно чл.
133, вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, уреждащ принципа на концентрационното начало в
гражданския процес, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността
ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни
нему към този момент факти (изрично в този смисъл мотивите на т. 4 от ТР № 1 от
09.12.2013 г., по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Възможността да се сочат
известни на ответника факти и тази да се представя доказателства в тяхна
подкрепа, не настъпват едновременно, с подаването на отговора на исковата
молба, както неоснователно се поддържа във въззивната жалба. С приемането на
доклада по делото, който обективно следва депозираните искова молба и отговор
на ответника, съдът определя правната квалификация на всички претендирани права
и възражения, посочва кои права и кои обстоятелства се признават и кои
обстоятелства не се нуждаят от доказване, определя кои правнорелевантни факти
подлежат на доказване или опровергаване и в тази връзка разпределя
доказателствената тежест между страните по делото. Именно поради това че след
приемане на окончателния доклад по делото ответникът е в известност кои конкретни
факти следва да докаже, то и едва към този момент настъпва преклузия относно
ангажирането на доказателства за тях. Ето защо и соченото от въззивника
задължение по чл. 133, ал. 3 ГПК - в отговора на
исковата молба ответникът да посочи доказателствата и да представи всички
писмени доказателства не може да има за последица преклудиране на това право към
момента на приемането на окончателния доклад по делото. Аргумент в тази насока
е и задължението на съда с доклада по делото да укаже на страните за кои от
твърдените от тях факти не сочат доказателства (чл. 146, ал. 2 ГПК), както и да им предостави възможност да направят
доказателствени искания във връзка с дадените указания и доклада по делото, което недвусмислено опровергава
тезата на въззивника за изчерпване на доказателствените искани и ангажирането
на доказателства с депозиране на отговора на исковата молба. Следва да се
отбележи, че при последното изменение на чл. 133 ГПК (ДВ, бр. 100/2010 г., в
сила от 21.12.2010 г.) е отпаднала предвидената до този момент санкция за
неподалия отговор ответник да не може да посочва доказателства и да представи
писмени доказателства по-късно, като по аргумент за по-силното основание, това
право не може да бъде отречено на ответник, който е проявил процесуална
активност и е депозирал отговор на исковата молба.
В случая „А.Б.“
ЕАД своевременно в първото по делото открито съдебно заседание, в което е приет
окончателния по делото доклад, е отправило искане да му бъде предоставена
възможност да представи общите условия към процесния договор. Последващото
позоваване на съдържанието на т. 23 от ОУ не представлява твърдение за нов
факт, а правен довод, изведен от твърдяното от ответника съдържание на съществуващото
между страните правоотношение за предоставяне на фиксиран интернет и телевизия,
което обективно произтича не само от сочения от ищеца договор и приложенията
към него, но и от неоспорените общи условия, приложими към тях.
Несъответстващи
на съдържанието на чл. 10 от ОУ и на т. 6.1.1 от приложение №1
към договора, са доводите на въззивника за постигната между страните договорка
за отклонение от уредения в чл. 23 от ОУ срок, в който ответникът е следвало да
осигури достъп до услугите. Разпоредба на т. 6.1.1 от договора регламентира
единствено момента на влизане в сила на договора, който може да бъде незабавно
с подписването му или след изтичане на седем дни, но не урежда правата и
задълженията на страните по повод срока за осигуряване на фактически достъп до
услугата. Едва от датата на влизане в сила договорът поражда своето действие,
създавайки задължение за мобилния оператор да предостави достъп до услугата
съобразно уговореното в чл. 23 от ОУ – не по-рано от седем работни дни и не
по-късно от тридесет работни дни от сключването на договора. Видно е, че чл. 23
ОУ предпоставя сключен договор, т.е. влязъл в сила договор, за да започне да
тече срокът, в който „А.Б.“ ЕАД следва да предостави достъп до услугата и
разпоредбата на т. 6.1.1 от договора по никакъв начин не дерогира или
видоизменя съдържанието на чл. 23 от ОУ.
Извод за
извънсъдебно признание за неизпълнение на договорното задължение на ответника
да предостави в срок договорената услуга не може да бъде обоснован и с
приложеното към исковата молба писмо от „А.Б.“ ЕАД до ищеца. В него единствено
се поднасят извинения от компанията до С.С., като е посочено, че „описаната
ситуация е извън стандартите, които са поставен като цел пред колегите.“ и
клиентът е уведомен, че ще получи отстъпка от следващата месечна фактура от 36
лв. Писмото е в отговор на молба, подадена от самия ищец до ответника, в която
се описват проблеми в комуникацията със служители на дружеството по повод
активирането на услугата. Молбата обаче не съдържа твърдения на С.С., че е
налице договорка между страните достъпът до услугата да бъде осигурен в деня на
сключване на договора – 18.10.2016 г., поради което извънсъдебно признание в
този смисъл не е налице от страна на ответника. Паричната отстъпка,
предоставена на ищеца, представлява компенсация за причинените му неудобства от
възникналата по вина на ответника необходимост да води комуникация със
служители на оператора, но не се явява обезщетение за неизпълнение на
задължението му да активира услугата в договорения срок, респективно не е
признание за точно това неправомерно бездействие на служители на ответното
дружество и за което поведение ищецът е претендирал обезщетение.
Доколкото във
въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания по отношение неправилността
на обжалваното решение и тъй като правните изводи на
двете инстанции съвпадат изцяло, решението на СРС следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба оставена без уважение.
С оглед изхода
на спора пред СГС, основателна се явява претенцията на въззиваемия ответник за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение до минималния размер от 100 лв., определен
от съда предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото пред
въззивната инстанция.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №110225 от 09.05.2019 г., постановено по гр.д.
№17439/2017 г., по описа на СРС, 142 състав.
ОСЪЖДА С.П.С., ЕГН **********, със
съдебен адрес ***, р-н „Средец“, ул. „****, да заплати на „А.Б.” ЕАД с ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление ***, р-н „Илинден“, ул. „****, на основание
чл. 78, ал. 8, вр. чл. 273 от ГПК, сумата в размер на 100 лв., представляващи възнаграждение за юрисконсулт във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: