Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
12845 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 441689 от 02.07.2018
г., постановено по гр. д. № 81435/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (ГО), 35-ти състав, районният съд е отхвърлил
като неоснователни предявени от „Т.С.“ ЕАД положителни установителни искове,
както следва:
- иск с правно
основание чл. 422 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване на
установено, че И.И.Й., ЕГН **********, дължи на ищеца сумата от 948,09 лв., представляваща незаплатена
топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 13.09.2017 г.
до окончателното изплащане на задължението, както и иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 75.77
лв., представляваща лихва върху претендираната главница за незаплатена топлинна
енергия, начислена за периода 14.09.2014 г. до 05.09.2017
г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 63803/2017 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в;
- иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, за признаване на
установено, че С.И.Й. дължи на ищеца сумата от 316.03 лв., представляваща незаплатена топлинна енергия за периода
м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от
13.09.2017 г. до окончателното изплащане на
задължението, както и по предявен срещу него иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 от ЗЗД сумата от 25.26 лв., представляваща лихва върху
главницата за незаплатена топлинна енергия за периода 14.09.2014 г. до 05.09.2017 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 63803/2017 г.
на СРС, 35 с-в.
С посоченото съдебно решение съдът е осъдил „Т.С.“ ЕАД
да заплати на ответниците, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сума в размер на 340 лв., представляваща разноски по делото.
Решението е
постановено с участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Излагат се подробни
доводи, че при постановяване на обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд
не е взел предвид и не е обсъдил относимите разпоредби на Закона за
енергетиката и действащите Общи условия на ищеца, приложими към процесния
период. Поддържа се, че процесните вземания не са погасени по давност, като в
тази връзка се акцентира, че вземанията за суми по изравните сметка за периода
месец май, 2013 г. – месец април, 2014 г., са станали изискуеми през 2014 г. Не
оспорва направено в хода на производството плащане от ответниците за процесния
период в размер на 544,91 лв. Направени са доказателствени искания за
изслушване на съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, оставени без
уважение от въззивния съд с определение от 09.10.2019 г. Съобразно изложеното
се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените от „Т.С.“
ЕАД искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение. С молба от 08.10.2019 г. е релевирано възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещните страни – И.Й. и С.И.,
в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба и за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар.
Третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД не е заявило становище по делото.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възраженията на длъжниците срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми са постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
Във връзка с релевираните
във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно
решение въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, ІІ Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав, е
бил сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу ответниците, в качеството
клиенти на топлинна енергия, доставена в топлоснабден недвижим имот –
апартамент № 43, находящ се в град София, ж.к. „**********, в процесния период.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ,
в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване,
съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на
валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната
енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Съгласно разясненията, дадени в
посоченото тълкувателно решение и по аргумент от чл. 9 ЗЗД, клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В процесния
случай не е спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа, както и че същият е
топлофициран. Пред въззивния съд не е спорно между страните, че между тях е възникнало
и съществува облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия,
сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна
енергия за посочените период и имот, като ответниците имат качеството
потребители на топлинна енергия и на това основание дължат заплащането на
доставената топлинна енергия.
С определение
от 04.04.2018 г. (л. 54 - гръб от делото пред СРС) районният съд е обявил за
безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че за
процесния период в топлоснабдения имот е доставена топлинна енергия от ищеца в
претендирания размер.
Предвид
непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорен между страните по делото е въпросът налице ли е погасено ли е
задължението за плащане на цената на същата поради изтекла погасителна
давност и плащане. Във връзка с доводите на въззивника, че районният съд
неправилно е приел, че претендираните част вземания са погасени по давност,
въззивният съд намира следното.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. предвидено е изключение
от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за предявен от постъпване
на исковата молба в съда. Съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.
33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с решение №
ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, месечните вноски за част от процесния период (до
приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.) са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по
основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия
ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията,
съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите
на топлинна енергия. Тези задължения са срочни,
като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
настъпване на изискуемостта, т. е. от
деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът
не може да иска предсрочно изпълнение/.
Съгласно чл.
33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите са
длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява
за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
т. е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия,
приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Доводът във въззивната жалба, че за процесните
вземания са издадени изравнителни сметки, поради което сумите по фактурите за
тях не са погасени по давност, настоящата инстанция намира за неоснователен.
В случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в полза
на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото „изравнително" вземане обаче
винаги е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Издаването
на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях. В конкретния случай не се установява при условията на пълно и
главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, да е издадена
изравнителна сметка от ищеца, в която да е посочено задължение за доплащане на
на топлинна енергия, вземането за което следва да е станало изискуемо на
15.09.2014 г. По делото е представена единствено фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. (л. 14 от
делото пред СРС), от която не се установява ответницата да е потребила топлинна
енергия на стойност по-висока от прогнозната, като видно от представеното по
делото платежно нареждане посоченото в нея парично задължение е платено от
ответницата на 27.09.2017 г. За пълнота е необходимо да се посочи, че доколкото
посочената във въззивната жалба изравнителна сметка за периода 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г. не е представена по делото, дори да беше уважено
доказателственото искане на ответника за изслушване на съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертиза исковата претенция отново би била неоснователна.
Непредставянето на посочения документ по делото, не може да бъде заместено от
експертиза, в която са посочени дата, номер и съдържание на същия. С оглед
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, въззивникът носи неблагоприятните за него
последици от недоказване на твърдените в исковата молба факти.
Така мотивиран, въззивният съд намира, че правилно
районният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода м. 05. 2013
г. - м. 07. 2014 г. Заявлението по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 13.09.2017
г., като правилно районният съд е приел, че непогасеното по давност вземане за
главница е платено от ответницата на 27.09.2017 г. Видно от представеното
платежно нареждане (л. 53 от делото пред СРС) същата е заплатила включително и
погасени по давност вземания – тези за периода месец май, 2014 г. – месец юли,
2014 г.
По исковата претенция
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът претендира обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 14.09.2014 г. до 05.09.2017 г., т. е. твърди, че
ответникът е в забава от 14.09.2014 г. Съобразно изложеното в мотивите при
произнасяне по исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, по отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия
консумирана до месец 02. 2014 г. се прилагат Общите условия на ищеца, одобрени
с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, а по отношение режима на забавата за
дължими суми за топлинна енергия, консумирана след м. 02. 2014 г. са приложими
Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила
от 12.03.2014 г.
В случая лихвата се претендира за периода от
14.09.2014 г. до 05.09.2017 г. Тъй като вземанията за лихва се погасяват със
същата давност като тези по главницата – аргумент от чл. 111, б. "в" ЗЗД - 3 години, като за погасените по давност вземания по главницата, посочени
по – горе, погасени са и акцесорните вземания за лихви.
Според чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г., приложими за
непогасените по давност вземания за лихва, продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2,
които не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014
г., последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдне вен срок от датата
на публикуването на сметките за тях на интернет сайта на дружеството. Доколкото
от ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на
ответниците са били публикувани на електронната му страница, по делото не е
доказано ответниците да са поставени в забава за изпълнението на процесните задължения
за заплащане стойността на ползваната в имота топлинна енергия за непогасения
по давност период, поради което не дължат и мораторна лихва върху тези
задължения. Поради това, правилно и законосъобразно с постановеното от СРС
решение исковата претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлена като
неоснователна.
В обобщение, поради неоснователността на
непреклудираните и относими към предмета на делото доводи, изложени във
въззивната жалба, липсата на нарушение на императивна материалноправна норма
при постановяване на обжалвания съдебен акт, и с оглед съвпадането на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва
да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната
е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на един
адвокат в размер на 320 лв. Искането е направено своевременно – в срока по чл.
80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, за да се ангажира
отговорността за разноски на въззивника, следва по несъмнен начин да се
установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно
правоотношение страните – въззиваем и адвокaт, са уговорили конкретен размер на
адвокатско възнаграждение и то е било заплатено, каквато е процесната хипотеза
(за справка: договор за правни услуги от 24.08.2018 г., сключен между въззиваемата
И.Й. и адв. И.К.). Възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно, тъй като размерът на уговорения и платен в брой адвокатски
хонорар за процесуално представителство пред въззивния съд – 320 лв., е под
минималния такъв, установен в чл. 7, ал. 2, т. 1 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В подадената въззивна
жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение, но предвид неоснователността на жалбата, такива
не му се дължат.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 441689 от 02.07.2018 г., постановено по гр.
д. № 81435/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско
отделение (ГО), 35-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на И.И.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в
размер на 320,00 лв., представляваща разноски пред въззивната
инстанция – платен адвокатски хонорар.
Решението е
постановено с участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.