Р Е
Ш Е Н
И Е №…..
Гр. София, 23.09.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Роси Михайлова
при
секретаря Снежана Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 6792 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 284198/25.11.2019 г. на СРС, 68 с - в, по гр. д № 83104/2017 г. са изцяло отхвърлени предявените от „ОББ“ АД,
ЕИК: ********, срещу Ю.Ф.Б., ЕГН: ********** обективно съединени установителни
искове: по чл. 422 ГПК във връзка с чл.
415, ал.1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване,
че последната дължи на ищеца сумата от 2 903. 42 лв. представляваща главница по
договор за издаване на кредитна карта VIZA
ELECTRON, VIZA MASTERCART от 20.04.2007 г., сумата от 902. 47 лв. –
договорна лихва по чл. 4. 1 и чл. 4. 2 от договора за периода 09.03.2009 г. до
25.10.2010 г., както и сумата от 115. 24
лв. наказателна лихва за периода 09.03.2009 г. до 25.10.2010 г. по чл. 4. 3 от
договора, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 51 762/2010 г. на СРС, 68 с - в. Ищецът е осъден за
разноски.
Решението
се обжалва от ищеца „ОББ“ АД, чрез представителя му, с доводи, че е незаконосъобразно
и необосновано. Излагат се съображения, че при постановяване на решението СРС
неправилно е приел, че към договорите за банков кредит е приложима кратката 3 -
годишна давност по чл. 111 б. „В“ ЗЗД и след като договорът за кредит е
разсрочен на вноски, те представляват периодично плащане. Поддържа доводи, че
въпреки разсрочване на плащането по договора, задълженията по него са неделими
и за тях е приложима общата 5 – годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Твърди, че
приемането на изпълнението на задължението на части по чл. 66 ЗЗД не променя
характера му, като такова произтичащо от договор за заем и не го прави
периодично. Излага, че съдът е следвало да приложи давността като приеме, че
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, по арг. от чл.
114, ал. 1 ЗЗД, или от края на срока на договора. Моли да се отмени решението и да се уважат
исковете изцяло. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата
страна - ответницата Ю.Ф.Б., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа съображения, че решението е правилно и законосъобразно. В
съответствие с материалния закон СРС е направил извод, че претендираните за
установяване вземания в производството са погасени по давност. Правилно СРС е
приел, че става въпрос за повтарящи се през определен период от време еднородни
задължения с общ източник, с оглед на което е приложима кратката 3 -годишна
давност по чл. 111, б. „В“ ЗЗД, съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Твърди, че от датата на подаването на заявлението, до датата на образуване на
изпълнителното производство - 08.04.2016 г. банката не е предприела действия за
прекъсване или спиране на давността. Правилно СРС е приел, че дори да се
приложи 5 - годишната давност задължението, чието установявате се иска по
делото, се е погасило. Моли
да се остави без уважение жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение,
като законосъобразно постановено. Не претендира разноски за въззивното
производство.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на
въззивната проверка, приема следното:
СРС се е произнесъл по искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. 430
ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД - за дължимост на
суми по договор за кредитна карта, за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение по
чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 51 762/2010 г. на СРС, 68 с - в, след подадено
възражение от ответника в срока по чл. 414 ГПК.
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо
постановено.
По съществото
на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на
страните, въззивният състав намира следното :
В случая в тежест на ищеца е било да
установи, при условията на пълно доказване, съществуването на договорни
отношения с ответницата, по които за последната са възникнали задължения в
претендирания за установяване размер за главницата и лихвите и на твърдяното от
него основание, а ответницата е следвало да установи правопогасяващите и
правоизключващите си възражения срещу исковете.
Съгласно
легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален
и формален.
В отговора на исковата молба ответницата
не е оспорвала наличието на облигационно правоотношение с ищеца по договор по договор за издаване на
кредитна карта VIZA ELECTRON, VIZA MASTERCART от 20.04.2007 г., като е твърдяла, че то е прекратено
с изтичане срока на договора. Ответницата е противопоставила и възражение за изтекла
погасителна давност за вземанията.
По
въпроса относно наличието на валидно договорно правоотношение между страните,
въззивният състав намира следното :
От
представените пред СРС писмени доказателства е установено, че между страните е
сключен договор за кредитна карта VIZA ELECTRON, VIZA
MASTERCART от
20.04.2007 г., с кредитен лимит от 500 лв. към момента на сключване на договора, съгласно
чл. 2 от договора, увеличен впоследствие на 3 000 лв., който е изцяло
усвоен и се олихвява съгласно чл. 4 от договора. Срокът на договора е 2 години,
според чл. 8, и изтича при изтичане на срока на кредитната карта, като се
подновява автоматично за нови 2 години, освен ако кредитополучателя не уведоми
банката, че не желае картата да бъде подновена. Не се установява договорът да е
подновяван за нов срок.
Ищецът е
поддържал, че ответницата е спряла плащанията по кредита на 09.03.2009 г., към
който момент е изпаднала в просрочие на всички задължения по договора.
По въпроса за
наличието на изискуемо задължение на длъжника към банката, съдът намира
следното :
Съгласно
задължително тълкуване на ВКС в т. 18 от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК, предмет на
делото по установителния иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК е вземането,
основано на представения документ - извлечението от счетоводните книги на
банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и
изискуемостта са определени от страните при сключването му.
В случая, за да
обоснове дължимост на претендираните суми банката се е позовала на настъпила автоматична
предсрочна изискуемост на кредита по договора за издаване на кредитна карта от 20.04.2007
г., поради
непогасяване на две дължими вноски в срок съгласно чл. 16, ал. 1 от договор във
връзка с чл. 42 от ОУ към него.
Съдът намира, че за да се премине
по същество към обсъждане дължимостта на вземанията, следва да се отговори на
въпроса дали в производството е установено да е настъпила предсрочната
изискуемост на претендираните вземания.
Според разрешението дадено в
цитираната т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, клаузата за автоматична
предсрочна изискуемост, която настъпва след определени договорени факти и без
нарочно изявление на правоимащата страна, поради непогасяване на две дължими
вноски в срок съгласно чл. 16, ал. 1 от договор във връзка с чл. 42 от ОУ към
него, не поражда
правни последици.
Това е така доколкото с ТР №
4/2013 г. ВКС се даде задължително тълкуване на закона в смисъл, че
претендираната като автоматична предсрочна изискуемост на вземане по договор за
банков кредит поражда действие не само след настъпване на договорените
обективни обстоятелства (в случая с неплащането на вноска и забава на две вноски), но и след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. С посоченото тълкувателно решение се направи
задължително за съдилищата тълкуване на закона, в смисъл, че предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването на изискуемостта.
В т. 18 от посоченото ТР № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС изрично се възприе становището, че предсрочната изискуемост
на вземането следва да е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение.
В случая, със заявлението и
исковата молба вземанията за главница по договора за кредит, възнаградителна и
наказателна лихва са претендирани само въз основа на твърденията за настъпила
предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Въззивният състав намира, че в производството не се
установява, нито се твърди, банката да е изпълнила задължението си да уведоми
длъжника преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, че е
превърнала вземането по договора за банков кредит от 20.04.2007 г. в предсрочно
изискуемо. С оглед дадените разяснения в т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС следва да се приеме, че такава изискуемост не е настъпила и длъжникът не
дължи суми в претендираните размери по ИМ на посоченото от ищеца основание.
Друго основание за претендиране на вземането не е посочено в заявлението по чл.
417 ГПК.
В исковата молба няма твърдения
от банката - ищец, че предсрочната изискуемост е настъпила чрез поставяне на
длъжника в забава с подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК или чрез
депозирането на ИМ пред съда.
По изложените съображения и след
като не се доказва да е налице соченото в исковата молба основание за дължимост
на сумите по договора за кредит, исковете са недоказании от там – неоснователни,
като е без правно значение какъв е точния размер на задълженията.
Въпреки неоснователността на
исковете по същество, с оглед основното поддържано в жалбата на ищеца
възражение във връзка с доводите на ответника за погасяване на вземанията по
давност следва да се посочи, че към задълженията по договора за кредит намира
приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, понеже, за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и
самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем
задължението е неделимо. Това разрешение на въпроса е застъпено в непротиворечивата практика на ВКС
по въпроса - решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ ГО, решение № 103
от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., І ТО на ВКС и т. н. В посочените
решения е прието освен това, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат
договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по
договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 от ЗЗД. Характерно за револвиращия кредит (какъвто е
договорът за кредитна карта) е, че в него не е уговорен брой на погасителните вноски на предоставената сума. Възникването, падежът и размерът на задължението за погасяване нито са
определени в договора, нито са определяеми, а зависят изцяло от поведението на
длъжника.
В случая крайният падеж на задължението за плащане на заемната сума - главница, лихви и такси,
е крайният
срок на договора за кредитна карта – сключен за две години, считано от
20.04.2007 г. Следователно, най - късният момент на изискуемост на всички вземания
по договора е 20.04.2010 г., от който момент започва да тече
5 - годишния
давностен срок.
Заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, което има характер на искова молба
и прекъсва течението на давността - арг. от чл. 116, б. „Б“ ЗЗД, е подадено на
27.10.2010 г., поради което към този момент не е изтекъл пет годишния срок за
погасяване на вземанията за главницата. Само за пълнота настоящият състав сочи,
че не споделя изводите на СРС, че производството приключва с издаването на
изпълнителен лист въз основа на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Заповедното производство е част от висящият исков процес, а не отделно
производство. Според т. 9 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, „с
разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от
общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в
съда, съгласно
чл. 125 ГПК. Материалноправните последици се изразяват в прекъсване течението
на погасителната и придобивната давност, спиране течението на давността, право
на законни лихви и на добиви от вещта“.
ВКС е възприел становището, че заради това изпълнителната
сила на заповедта настъпва (а в
хипотезата по чл. 417 ГПК се стабилизира) едва след влизане в сила на съдебното
решение по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо.
В заключение не може да се приеме
становището, застъпено от СРС, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 27.10.2010 г., задължението
за главницата е погасено по давност. Подобен е и извода относно вземанията за
лихви за забава, за които давностният срок действително е 3 – годишен.
По изложените до момента
съображения настоящият въззивен състав приема, че исковете са неоснователни и следва
да бъдат изцяло отхвърлени поради недоказване на релевантния за процеса факт от
ищеца - че е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по кредита, на
която се позовава в заявлението по чл. 417 ГПК.
Доколкото крайните решаващи изводи
на възизвният съд за неоснователност на исковете съвпадат с тези на СРС, макар
и по различни съображения, оспореното решение следва да се потвърди, както е
постановено. Този извод се отнася и до присъдените в полза на ответницата
разноски.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода на спора право на
разноски има ответницата. Доколкото тя не е направила искане за присъждане на
разноски до приключване на устните състезания по спора, такива не се присъждат
в негова полза.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 284198/25.11.2019 г. на
СРС, 68 с - в, по гр. д № 83104/2017 г., включително по присъдените разноски в
полза на ответника.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.