№ 365
гр. С., 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.С.П.И.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215530102442 по
описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът Ф. твърди в исковата си молба, че между него, като заемодател и Б., като
заемател, бил сключен договор за паричен заем № 7009642/08.02.2019 г. Договорът бил
сключен между юридически лица - търговци, които действали в своята професионална
сфера, на свой професионален риск, а търговията била тяхно постоянно занятие. По своя
характер сключеният договор бил търговска сделка. По силата му отпуснал паричен заем в
размер на 500 лева под формата на кредитна линия. Кредитополучателят удостоверил, че
бил получил същата в брой (договорът за кредит имал силата на разписка за предадената,
съответно получена сума) и се задължил да я върне при уговорените между страните
условия. Предвид характера на заема – кредитна линия, кредитополучателят имал право,
което бил упражнил, в рамките на уговорения срок и лимит по кредита, многократно да
усвоявал и погасявал суми за главница, като погасените суми можели отново да се теглят до
лимита. С анекс от 05.04.2019 г. били предоговорени условията по договора, като бил
увеличен максималният размер на кредитната линия на 1000 лева. Съдлъжник по
отпуснатия заем бил ответникът, който бил солидарно отговорен с кредитополучателя.
Съдлъжниците не изпълнили всички свои задължения в срок и преустановили плащанията,
като падежът на първата неплатена вноска бил настъпил на 26.07.2019 г. Дължимата и
непогасена сума била формирана от главница в размер на 1000 лева. Посочените
обстоятелства давали право на ищеца да обявял процесния заем за предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 7, ал. 3 от договора всички задължения можели да бъдат обявени за предсрочно
изискуеми в случай на забава на плащане от кредитополучателя на което и да било дължимо
плащане с повече от 40 календарни дни. В случая Б. било уведомено за предсрочната
1
изискуемост на 15.01.2020 г., а ответникът - на 03.02.2020 г. С оглед на така направеното
връчване, целият договор за паричен заем № 7009642/08.02.2019 г. се считал за предсрочно
изискуем от 03.02.2020 г. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК срещу Б. и ответника. По образуваното ч.гр.д. № 2157/2020 г. на Районен съд С.
била издадена заповед за изпълнение, която била връчена на ответника при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, което обусловило и правния на ищеца интерес от завеждане на претенцията
му по чл. 422 ГПК. Искането по същество е да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца солидарно (защото така е присъдено със заповедта по чл. 410
ГПК, независимо, че не е посочено изрично в петитума на исковата молба по делото, защото
предявеният с нея иск по чл. 422, ал. 1 ГПК не може има за предмет различно от
присъденото със заповедта вземане - б.р.) сумата от 1000 лева за главница от предсрочно
изискуем кредит по договор за бизнес линия „- оборот 6 %“ № 7009642/08.02.2019 г. и анекс
от 05.04.2019 г. към него, и законна лихва върху тази главница от подаване на заявлението в
съда до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2157 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен
съд. Претендира за сторените в заповедното и настоящото дело разноски.
Ответникът С., редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание
не се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявения иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесното главно вземане, с 251.07 лева неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от
договора, с 227.56 лева неустойка за забава по чл. 7, ал. 2 от договора, с 437.81 лева такса
ангажимент по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, с 96 лева разноски за уведомяване за предсрочна
изискуемост, и законна лихва от подаване на заявлението, ищецът е подал на 26.06.2020 г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, солидарно срещу Б. и
ответника. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 2157/2020 г. на СтРС,
по което на 29.07.2020 г. е издадена исканата заповед, с която обаче е присъдено за
солидарно плащане от Б. и ответника само процесното вземане за главница от 1000 лева по
договора за кредит и законна лихва върху същата от подаване на заявлението в съда до
изплащането му, с 222 лева разноски по същото дело съразмерно с уважената част от
искането, а в останалата му част заявлението е отхвърлено, като неоснователно. Заповедта е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 31.05.2021 г., в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск по чл. 422, ал. 1
ГПК, който поради това се смята предявен на 26.06.2020 г., когато е подал в съда
заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 08.02.2019 г., между представляваното от ответника - Б., като кредитополучател, и
ответника, като солидарен длъжник, от една страна, и ищецът, като кредитодател, от друга
страна, е сключен представения в цялост в приложеното заповедно производство - договор
2
за бизнес линия „- оборот 6 %“ № 7009642, в който е уговорено кредитодателят да
предостави на кредитополучателя паричен заем под формата на кредитна линия в
максимален размер до 500 лева, който може да се усвоява на части съгласно условията на
договора (л. 24-28 от ч.гр.д. № 2157/2020 г. на СтРС). В чл. 3, ал. 1, т. 1 от същия е уговорена
такса ангажимент за ползването на кредита в размер на 6 % от усвоената главница, но не по-
малко от 30 лева, за всеки 14-дневен период от ползването на кредита (или 156.42 % за една
година – б.р.), която такса несъмнено представлява възнаградителна лихва по смисъла на чл.
240, ал. 2 ЗЗД, защото е уговорена за ползването на кредита (чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора). В
чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора е уговорена минимална погасителна вноска в размер на
горепосочената такса, както и че падежът на първата вноска е 22.02.2019 г., а всяка
следваща е уговорено да се дължи на 14-тият ден след настъпването на падежа на
предишната. В чл. 3, ал. 3 от договора е уговорен и срок на същия от две години от
подписването му. В чл. 7, ал. 1 от договора е уговорено, че при забава за плащане на
погасителна вноска на договорения падеж, кредитополучателят дължи неустойка в размер
на 0,3 % на ден от всичко дължимо по договора за кредит до пълното му изплащане или
настъпване на предсрочната му изискуемост, а в чл. 7, ал. 2 от договора е уговорена и
неустойка в размер на 20 % върху всичко дължимо по кредита при забава за плащане на
погасителна вноска с повече от 40 календарни дни. В чл. 7, ал. 3 от договора е уговорено
всички задължения по него да бъдат обявени за предсрочно изискуеми в случай на забава за
плащане на което и да е дължимо плащане за главница и/или такса ангажимент с повече от
40 календарни дни. В чл. 11 от договора е уговорено, че с подписването му, ответникът се
задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички негови
задължения по договора.
С подписа си под чл. 2 от същия кредитополучателят е удостоверил, че е получил в
брой от ищеца на деня на подписването му уговорения кредит от 500 лева (л. 24 от ч.гр.д. №
2157/2020 г. на СтРС). С анекс от 05.04.2019 г. страните по този договор уговорили по
същество увеличаване до 1000 лева на предоставения по същия кредит, а с РКО от същата
дата кредитополучателят е и удостоверил получаването на още 500 лева по този кредит (л.
6-7).
От заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза,
което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с
останалите доказателства, се установява, че за погасяването на този кредит са били платени
в периода от 22.02.2019 г. до 21.08.2019 г. общо 582.19 лева на ищеца, като на 21.08.2019 г. е
извършено последното плащане по него (л. 49). Поради забава в плащанията, за периода от
15.06.2019 г. до 05.09.2019 г. ищецът начислил неустойки за забава (наречени в
счетоводството му „наказателни такси“, видно ЗСИЕ и отговорите на вещото лице в с.з.) в
общ размер от 430.02 лева (л. 50). Тъй като с внесените суми ищецът е погасявал според чл.
3.3 ЗСИЕ начислените задължения за неустойки и такси, към датата на приключване на
съдебното дирене остатъчното задължение по главницата е 1000 лева (л. 50-51). От
отговорите на вещото лице в съдебно заседание е видно още, че ако се приеме, че с
3
плащанията от 582.19 лева е погасявана само главницата, то тогава остатъчният й неплатен
размер е 417.81 лева (л. 63).
Поради спиране на 21.08.2019 г. на плащанията по кредита, ищецът обявил същия за
изцяло и предсрочно изискуем на основание чл. 7, ал. 3 от договора с уведомление, което е
било връчено чрез ЧСИ на съгласил се да го приеме служител на кредитополучателя на
15.01.2000 г., по реда на чл. 50, ал. 3 ГПК, и на 03.02.2020 г. на задължилото се да го предаде
на ответника друго лице, по реда на чл. 46 ГПК (л. 8-11). Следователно. Този кредит е
обявен от ищеца за изцяло и предсрочно изискуем на 03.02.2020 г., когато уведомлението
му за това е връчено и на солидарно отговорният за връщането му ответник (в този смисъл Р
6-2017-II г.о., т. 18 на ВКС ТР 4-2014-ОСГТК). Други релевантни доказателства не са
представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК е частично основателен. В случая клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора
за кредитна линия, в която е уговорена такса ангажимент за ползването на кредита в размер
на 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен период от ползването на кредита,
представляваща по същество възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за ползването му, е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, за спазването на които съдът следи
служебно (т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК и ТР 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС). Те са
морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките/клаузи от тях.
Особеност на същите е, че са неписани и неконкретизирани, но съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Такъв принцип на добрите нрави е справедливостта, а
понеже тя по дефиниция е мяра за съответствие, от нея произтича също така общоприетият
принцип на тези нрави – за еквивалентност (равноценност) на престациите. Поради това
противоречи на добрите нрави и тази възмездна сделка или клауза от нея, която съществено
накърнява изискванията за еквивалентност на престациите и от условията на сключването й
става ясно, че са били налице и някой други субективни предпоставки, които обуславят
нейната необичайност. Поради това, макар такива сделки да не са сключени при крайна
нужда, добрите нрави не могат да се примирят с тях, защото техен основен принцип е
изискването за еквивалентност на престациите. Последното се подчертава не само от
правната доктрина (проф. В.Т., „Гражданско право на НРБ”, дял II, стр. 254). Но и от
съдебната практика (Р 1444-1999-V г.о. и Р 615-2010-III г.о.). А според последната, противно
на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем, която надвишава
двукратния размер на законната лихва, а по необезпечен заем, която надвишава трикратния
размер на същата законна лихва (Р 378-2006-II г.о. и Р 906-2004-II г.о.). Такъв е и случая.
При него предоставеният на кредитополучателя заем от ищеца, солидарно задължен за
връщането на който е и ответникът по делото, е необезпечен, а размерът на уговорената за
ползването му възнаградителна лихва, наречена в договора „такса ангажимент за ползването
му“, в размер на 6 % на всеки четиринадесет дни върху усвоения кредит от първоначално
500 лева, а след анекса – от 1000 лева, или от 156.42 % % годишно от същия кредит (365 дни
: 14 дни = 26.07 х 6%), надхвърля трикратния размер на законната лихва по просрочени
4
задължения, която към датата на сключване на този договор за кредитна линия на 08.02.2019
г. (към която следва да се преценява и валидността му според т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК), е
била в размер на 10 % годишно, а трикратният й размер е бил 30 % годишно (ПМС №
426/18.12.2014 г., Обн. ДВ, бр. 106/2014 г.). Ето защо съдът намери, че уговорената в
процесния договор за кредитна линия клауза за възнаградителна лихва/такса ангажимент за
ползване на кредита е нищожна, като накърняваща добрите нрави (чл. 26, ал. 4 ЗЗД).
Тази практика на ВКС.учая е приложима, защото по отношение на процесния
договор за кредит са неприложими, както приетите през 2014 г. норми на чл. 19, ал. 4 и 5
ЗПК (Нови – ДВ, бр. 35/2014, в сила от 23.07.2014 г.), така и тези чл. 29, ал. 9 и 10 ЗКНИП
(Обн. ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.), според които, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от петкратният размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определен в ПМС, и клаузи в договор, надвишаващи този ГПР по кредита,
се смятат за нищожни. Нормите на ЗПК и ЗКНИП са неприложими, защото процесният
кредит не е обезпечен с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и
целта му не е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот по смисъла
на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП, а едновременно с това кредитополучател по същия е юридическо
лице, което не може да бъде потребител по такъв договор и по договор за потребителски
кредит по смисъла на ЗПК (§1, т. 20 ЗКНИП и чл. 9, ал. 3 ЗПК). Нормите на ЗПК, ЗКНИП и
ЗЗП са неприложими и за ответника по същия договор, който е солидарен съдлъжник по
него, защото страните не спорят, а е видно и от самия договор, че към момента на
подписването му ответникът е едноличен собственик на капитала и управител на
кредитополучателя по него - Б., с оглед на които обстоятелства, практиката на СЕС и ВКС,
следва да се приеме, че придобиването от същия ответник на качеството на солидарен
съдлъжник към ищеца по този договор за кредитна линия, е осъществено с оглед тесните му
професионални връзки с горепосоченото търговско дружество – кредитополучател по този
договор, изразяващи се в осъществяване на управлението му и еднолично притежаване на
капитала му. Поради това не би могло да се приеме, че задължаването му по договора е
извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, поради
което същият няма качеството на потребител по този договор и не се ползва от защитата на
ЗПК и ЗЗП по същия, които, заедно с ЗКНИП са неприложими към същия договор и за него
(в този смисъл Р 38-2017-I т.о.).
В случая обаче клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от този договор за кредитна линия за
възнаградителна лихва/такса ангажимент за ползването му е нищожна с оглед изложеното й
противоречие с добрите нрави. Поради това не е произвела предвиденото в чл. 240, ал. 2 ЗЗД
действие и кредитополучателят и солидарно задълженият с него по договора ответник не
дължат на ищеца поради това възнаградителна лихва/такава такса ангажимент по договора
за кредитна линия от сключването му.
Нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, за спазването на които съдът
следи служебно, са и уговорените в чл. 7, ал. 1 и 2 от договора за кредитна линия неустойки
за забава. Според т. 3 от задължителното за съдилищата ТР № 1-2010-ОСТК на ВКС,
5
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции и принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, следва да
се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; видът на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и на неизпълнението на задължението, което обезпечава -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Неустойката следва да се
приеме за нищожна ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като нормативно закрепен в чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като средство за
несправедливо обогатяване на кредитора (Р 234-2016-III г.о., Р 74-2011-ІV г.о., Р 88-2010-І
т.о., Р 702-2008-ІІ т.о., Р 776-2011-IV г.о. и Р 4-2009-I т.о.).
В случая е уговорена неустойка в размер на 0,3 % от всичко дължимо по договора за
кредит (в това число главница, такса ангажимент и неплатени неустойки за всеки ден
забава), но не за неговото цялостно невръщане, а за неизпълнението на незначителна част от
задължението по него – забава в плащане погасителна вноска на падежа й, а при
продължаването на същата забава с още 40 календарни дни – и още една еднократна
неустойка на 41-вият ден в размер на още 20 % върху всичко дължимо по договора за кредит
(чл. 7, ал. 1 и 2 от договора). Размерът на тези мораторни неустойки (защото такива са
всички неустойки за неизпълнение на парично задължение, защото то е винаги забавено –
чл. 81, ал. 2 ЗЗД), които към момента на сключването на кредита са в размер съответно на
0,3 % на ден или 109.5 % годишно от предоставения кредит, и още 20 % на 41-вият ден
забава, или общо 129.5 % годишно от всичко дължимо по кредита, независимо от
възможното му частично предсрочно погасяване, надхвърля над 12 пъти очакваните от
неизпълнението вреди, съизмеряващи се със законната лихва за забава в плащането на
главницата, която лихва, както се посочи и по-горе, е била към датата на сключването на
договора за кредитна линия в размер на 10 годишно. Съобразявайки тези присъщи за
процесното договорно правоотношение обстоятелства, съдът намери, че процесните
договорни мораторни неустойки (наречени в счетоводството на ищеца „наказателни такси“,
видно от ЗСИЕ и отговорите на вещото лице в съдебно заседание), излизат извън присъщите
им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като още към момента на
сключване на процесния договор за кредитна линия създават възможност за несправедливо
обогатяване на кредитора, накърняващо добрите нрави и обуславящо нищожността им на
това основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 4 ЗЗД. Поради това и тези клаузи за тези
неустойки не са произвели своето действие, и кредитополучателят и солидарно задълженият
с него по договора ответник, не дължат от сключването му на ищеца и тези начислени им от
последния неустойки по договора за кредитна линия.
6
А след като е така и клаузите по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за възнаградителна
лихва/такса ангажимент за ползването на кредита и по чл. 7, ал. 1 и 2 от договора за
мораторни неустойки, са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, то с
платените до 21.08.2019 г. за погасяването му суми от общо 582.19 лева съгласно ЗСИЕ, е
погасена единствено дължимата се на ищеца солидарно от кредитополучателя и ответника
по този договор за кредит главница от 1000 лева, след приспадане на платените за
погасяването на която суми от общо 582.19 лева, остава непогасена част от същата главница
от 417.81 лева към релевантната дата на приключване на съдебното дирене по делото, видно
и от отговорите на вещото лице в с.з. (л. 63). Поради това до същата неплатена част от
417.81 лева от дължимата се единствено главница по процесния кредит, заедно със
законната лихва върху нея от подаване на 26.06.2020 г. в съда на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и предявяване съгласно фикцията на чл. 422, ал. 1
ГПК на иска по настоящото дело, до изплащането й, същият иск за съществуване на това
вземане с тази лихва се явява основателен и следва да се уважи, като се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи солидарно на ищеца тази неплатена част
от 417.81 лева от главницата по кредита, със законната лихва върху същата от 26.06.2020 г.
до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповедта за изпълнение по чл.
410 ГПК в заповедното производство, и отхвърли този иск в останалата му част, като
неоснователен.
При този изход на делото, сторените от ищеца разноски за същото в общ размер от
205 лева (от които внесени за производството държавна такса от 25 лева и 180 лева от
възнаграждението на вещото лице, като по делото няма представен и договор за правна
защита и съдействие или фактура за уговорено и платено адвокатско възнаграждение за
защита на ищеца по делото, поради което претендираното такова от 360 лева с молбите на
пълномощника му, не му се присъжда с настоящото решение съгласно т. 1 от ТР 6/2012
ОСГТК на ВКС), както и сторените от него, съразмерно с уважената част от искането му в
същото, разноски в заповедното производство в общ размер от 221.70 лева, следва да се
възложат в тежест на ответника съразмерно с уважената част от иска по настоящото дело
или съответно 85.65 лева и 92.63 лева (чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото, ответникът също има право да му се присъдят, съразмерно с
отхвърлената част от иска, сторените по делото и в заповедното производство разноски (чл.
78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). В същите обаче няма данни той да е сторил
разноски, нито е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му се
присъждат и с оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С., с ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес -, че дължи солидарно на Ф., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление - -,
7
-, сумата от 417.81 лева за главница от предсрочно изискуем кредит по договор за бизнес
линия „- оборот 6 %“ № 7009642/08.02.2019 г. и анекс от 05.04.2019 г. към него, и законна
лихва върху тази главница от 26.06.2020 г. до изплащането й, за изпълнение на които
парични задължения е издадена заповед № 1329/29.07.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 2157 по описа за 2020 г. на Старозагорския
районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, този предявен иск по чл. 422, ал. 1
ГПК В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 417.81 лева главница до претендираните
1000 лева и за съществуване на вземането за законна лихва върху тази отхвърлена част от
главницата от 26.06.2020 г. до изплащането й.
ОСЪЖДА С. с п.с., да заплати на Ф. с п.а., сумата от 85.65 лева за разноски по
настоящото дело и сумата от 92.63 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 2157 по
описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд, съразмерно с уважената част от иска по
настоящото дело.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
8