№ 115
гр. Русе, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря Борянка Г. Тончева
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело
№ 20214520104357 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК и материалноправно такова – чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД против ЕМ. Т. Д..
Ищецът заявява, че на 14.10.2019 г. е сключен Договор за потребителски кредит №
30039989706 с длъжник- ответникът. Длъжникът бил запознат с общите условия и му бил
предоставен стандартен европейски формуляр. Договорът включвал закупуване на услуги Фаст и
Флекси, като възнаграждението за предоставянето на първата било 600.00 лева, а на втората-
1260.00 лева. Страните се споразумели това възнаграждение, което възниква за клиента като
задължение към деня на отпускане на заема, да се разсрочи във времето и да се погасява от
клиента в рамките на погасителния план- 51.67 лева месечно, платимо заедно с месечната
погасителна вноска по кредита.
В изпълнение на задълженията си ищцовото дружество на 05.10.2019 год. превело парична
сума в размер на 3000.00 лева по посочена от длъжника банкова сметка. Страните уговорили
задължението по договора да бъде погасено в срок от 36 месеца с месечна вноска по погасителен
план в размер на 144.00 лева и падежна дата всяко 5- то число на месеца. Договорното
възнаграждение било уговорено в размер на 2183.68 лева (ГЛП 41.00 %), като също било
разсрочено. Предвид факта, че длъжникът не изпълнявал точно поетите с договора задължения и
заплатил само 989.00 лева от общото задължение, ищецът претендира неплатените суми, ведно с
лихвите за забава, както следва: 286.55 лева от 06.05.2020 год. до 08.05.2021 год., 28.71 лева от
08.05.2021 год. до 27.05.2021 год. и от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до изплащане на
задължението.
За събиране на вземането си кредиторът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и по образуваното ч.гр.д. № 2734/2021 год.
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумите: 2727.02 лева- главница,
договорно възнаграждение в размер на 1128.89 лева, лихва за забава в размер на 286.55 лева от
06.05.2020 год. (изпадане на длъжника в забава) до 08.05.2021 год. (датата на предсрочната
изискуемост), законна лихва в размер на 28.71 лева от 08.05.2021 год. (датата на предсрочната
1
изискуемост) до 27.05.2021 год. (датата, предхождаща подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК),
както и законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до изплащане на
задължението.
След като длъжникът подал възражение, на дружеството е дадено указание за предявяване
на иск за установяване на вземането си. За горепосочените задължения ищецът предявява
установителен иск.
Заповедният съд отхвърлил претенциите за възнаграждение за закупена услуга Фаст в
размер на 506.00 лева и за закупена услуга Флекси в размер на 1085.00 лева, за които ищецът
предявява осъдителни искове.
В указания срок ответникът е подал отговор, оспорва исковете. Прави възражения за
нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД поради противоречието
му с добрите нрави и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
Прави възражение за неравноправни клаузи, които не са уговорени индивидуално. Намира за
неприложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за
действителност на ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на
разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка
между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно
императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са
длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В
този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в
договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи
служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или
го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. В разглеждания случай в договора се съдържат клаузи за закупени
допълнителни услуги, които, се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски,
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Въпросът,
който се поставя, е дали посочените „допълнителни услуги“ представляват действия по
усвояването и управление на кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да събира
отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита (вж. легалната дефиниция по т.1, § 1 от
ДР на ЗПК), или пък тези услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му и
тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита.
Анализът на съдържанието на описаните в договора и т.15 от общите условия „услуги“
налага категоричния извод, че те касаят именно усвояването (по отношение на приоритетното
разглеждане и изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства) и управлението (по отношение на възможността за отлагане или
намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на падежната дата) на кредита. Тези
„услуги“ по същината си представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на
кредита, поради което не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал.
1 ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26, ал. 1, пр. 2
от ЗЗД.
2
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от ищеца
задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само за
предоставени му „възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На
„възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в споразумението
„услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора. Клауза, която поставя
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл.
143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. По изложените съображения съдът намира, че претендираната
сума от 506.00 лева, представляваща възнаграждение по закупена услуга Фаст и сумата 1085.00
лева, представляваща възнаграждение за закупена услуга Флекси, не се дължи от ответника и
осъдителният иск за тях се явява неоснователен.
Частично основателен е искът да установяване на задължението за главница.
Съгласно 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение №
1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието "общ разход по
кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по- специално застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо,
защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява
да прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това посочването на
ГПР в договора за потребителски кредит е условие за действителността на самия договор, а
неспазването му води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
В случая в договора за кредит формално фигурира размерът на ГПР – 49.13 %, но в него не са
посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в
текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в Приложение № 1 към закона, поради което не може да се приеме,
че са спазени особените изисквания на закона съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Нито в договора,
нито в общите условия не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната лихва, са
включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите ГПР
компоненти. Така например в договора за кредит е уговорено заплащане на допълнителни услуги
Фаст и Флекси в размер на 1860. 00 лева, като заплащането им представлява разход за
кредитополучателя и са били известни на кредитора към момента на сключване на договора за
кредит. Въпреки това в договора и условията по него липсва каквото и да е посочване дали тези
допълнителни услуги са включени в размера на ГПР и какъв процент от размера на кредита
представляват те на годишна база. Това, освен че противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
лишава кредитополучателя, а и съда от възможността да извърши преценка за съответствието на
договора с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на разходите
по кредита. Поради това съдът приема, че договорът за потребителски кредит е сключен в
нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Посоченият ГПР е и неверен. В конкретния случай ищецът е представил договора за кредит,
сключен с посочения длъжник, който включва допълнителни услуги. Съдът намира, че т. нар.
допълнителни услуги в размер на 1860.00 лева на практика представляват втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК не е включена в годишния
процент на разходите. Ако тази сума беше включена в годишния процент на разходите, то заедно с
общия размер на фиксираната лихва, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4
от ЗПК и следователно тази клауза би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон.
3
Договорът е нищожен и поради накърняване на добрите нрави. В случая договорната лихва
е в размер на 41.00 %. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение на размера на възнаградителната лихва. При положение, че се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по- слаба икономически, поради което
се ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималния размер на
лихвата било възнаградителна, било за забава, е ограничен. Обратното би означавало
икономически по- слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът
на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Принципно
възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се
нарушава принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Поради това в
съдебната практика се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените
кредити- двукратния размер на законната лихва /в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г по гр.
д. № 1106/2003г на ВКС, Решение № 378/18.05.2006г по гр. д. № 315/2005г на ВКС, Решение №
1270/09.01.2009г по гр. д. № 5093/2007г на ВКС/. Следователно при преценка съответствието на
спорната договорна клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Към момента на сключване
на процесния договор законната лихва е 10 %, при което уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 41 % годишно е с почти четирикратно по- висок размер от
законната лихва.
По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на обстоятелства, които да
дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение на
задълженията на заемателя. Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер четири
пъти над законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, преполагащ недостиг на парични средства у едната страна,
следва да се приеме, че процесната уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност,
присъщи на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това
правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и на това
основание нищожна.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) е ограничен от
нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за
справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях.
Въпреки тяхната абстрактност, законът им е придал правно значение, защото правната последица
от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1
ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг и пр. Съгласно установена съдебна практика, която се
възприема от настоящия съдебен състав, противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог),
противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната
лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.,
Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009 г.
по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г.
на ВКС, IV г. о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя
извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за
4
потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка. Независимо от принципа на свободата на договаряне, регламентиран в нормата
на чл. 9 от ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени икономически
неизгодни условия за участващата по- слаба в икономическо отношение страна по нея.
Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Съгласно чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от тези
две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента
възнаградителна лихва и годишния процент на разходите да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в
него не са включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е възмезден и
включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като
изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Предвид това в случая е неприложима нормата
на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по- горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителност на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази
норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона,
то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК- за определяне на възнаградителна лихва и
годишен процент на разходите.
Когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК. На основание чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото е установено, макар и без
извършването на съдебно- икономическа експертиза, че кредиторът е предоставил на
кредитополучателя сумата от 3000. 00 лева. Тази сума представлява чистата стойност на кредита
по смисъла на чл. 23 от ЗПК и се дължи на кредитора. От размера на чистата стойност на кредита
следва да бъдат приспаднати направените до момента плащания от ответника, които са в размер на
989.00 лева- факт, който не е спорен между страните. Следователно в полза на ищеца следва да
бъде признато вземане в размер на разликата от 2011.00 лева. Като недължими по силата на чл. 23
от ЗПК следва да бъдат отречени вземанията за възнаградителна и мораторна лихва.
По изложените съображения съдът намира, че искът за главница следва да бъде уважен до
размера от 2011.00 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда – 28.05.2021 г., до окончателното плащане, а за разликата
над 2011.00 лева до предявения размер от 2727.02 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Акцесорните искове за възнаградителна лихва в размер на 1128.89 лева за периода от 05.05.2020 г.
до 08.05.2021 г. и за мораторна лихва в размер на 286.55 лева за периода 06.05.2020 год.-
08.05.2021 год., както и законната лихва за забава в размер на 28.71 лева за периода 08.05.2021
год.- 27.05.2021 год. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни с оглед установената по
делото недействителност на договора за кредит.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноските в
исковото и заповедното производство, включително юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП, съразмерно на уважената част от
исковете.
В заповедното производство на заявителя са присъдени разноски в общ размер 133.42 лева
(83.42 лева за държавна такса и 50.00 лева за юрисконсултско възнаграждение). При това
положение дължимите разноски в заповедното производство са в размер на 64.32 лева.
Ответникът също претендира разноски в заповедното производство, които са в размер на
376.00 лева и на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за подаване на възражение по
чл.414 от ГПК от пълномощника на длъжника. Съдът намира, че процесуалното представителство
за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не
5
е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание §
1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. В настоящия случай
длъжникът чрез процесуален представител е подал възражение в утвърдения образец като
възраженията са бланкетни. Поради което и в случая съдът счита, че по аналогия следва да
намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл. 6 от Наредба № 1 – възнаграждения за
съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно т. 5 за изготвяне на други молби. Тези действия на
адвоката са най-близко до действията му свързани с подаване на възражение по чл. 414 от ГПК.
Съдът намира че чл. 7, ал. 5 от Наредбата - за процесуално представителство, защита и
съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение е неприложим. Доколкото
подаването на възражението е една от възможностите за защита на длъжника срещу заповедта,
адвокатското възнаграждение за нея не може да бъде обусловено от материалния интерес. С оглед
на така изложеното, съдът намира, че искането за присъждане на разноски следва да бъде уважено
за сумата 50.00 лева. При това положение и съобразно отхвърлената част от исковете, ищецът
дължи на адвокат С.В. хонорар в размер на 25.89 лева.
В исковото производство ищецът е направил разноски в размер на 243.84 лева за държавни
такси по обективно съединените искове и претендира 300.00 лева юрисконсултско
възнаграждение. Съобразно уважената част от исковете му се следват разноски в размер на 262.20
лева.
Претендираните от ответника разноски в исковото производство са в размер на 620.00 лева.
Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца за прекомерност на адвокатския хонорар.
Същият е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, както и с предявения материален
интерес. Съобразно отхвърлената част от исковете на процесуалния представител на ответника н
това производства следва да се присъди възнаграждение в размер на 321.07 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕМ. Т. Д., ЕГН **********, адрес: гр.
Русе, ул. р.и. № 1, вх. 6, ет. 8, ап. 22, че по Договор за потребителски кредит №
30039989706/14.10.2019 год. дължи на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в гр.София, район Средец, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет.
7, представлявано по пълномощие от юрисконсулт Р.И.И., сумата 2011.00 лева - неплатени
главница по договора, ведно със законната лихва от 28.05.2021 год. до окончателното й изплащане,
за което вземане по ч.гр.д. № 2734 по описа за 2021 год. на Русенския районен съд е издадена
заповед № 1412/01.06.2021 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като
ОТХВЪРЛЯ иска за главница над тази сума до предявената- 2727.02 лева, както и исковете за
възнаградителна лихва в размер на 1128.89 лева за периода от 05.05.2020 г. до 08.05.2021 г., за
мораторна лихва в размер на 286.55 лева за периода 06.05.2020 год.- 08.05.2021 год. и за законната
лихва за забава в размер на 28.71 лева за периода 08.05.2021 год.- 27.05.2021 год.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в гр.София, район Средец, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет.
7, представлявано по пълномощие от юрисконсулт Р.И.И. против ЕМ. Т. Д., ЕГН **********,
адрес: гр. Русе, ул. р.и. № 1, вх. 6, ет. 8, ап. 22 осъдителни искове за заплащане на възнаграждение
за закупена услуга Фаст в размер на 506.00 лева и за закупена услуга Флекси в размер на 1085.00
лева по Договор за потребителски кредит № 30039989706/14.10.2019 год.
ОСЪЖДА ЕМ. Т. Д., ЕГН ********** да заплати на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД
с ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.София, район Средец, бул. България № 49,
бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано по пълномощие от юрисконсулт Р.И.И. сумата от общо 326.52
лева – съдебно- деловодни разноски в исковото и заповедното производства.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр.София, район Средец, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано по
6
пълномощие от юрисконсулт Р.И.И. да заплати на адвокат С.В. Великова от АК- Русе, ЕГН
********** адвокатски хонорар по ч.гр.д. № 2734/2021 год. по описа на РРС в размер на 25.89
лева.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр.София, район Средец, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано по
пълномощие от юрисконсулт Р.И.И. да заплати на адвокат К.И. Б. от АК- Русе, ЕГН **********
адвокатски хонорар по гр.д. № 4357/2021 год. по описа на РРС в размер на 321.07 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7