№ 112
гр. Сливен , 21.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи юли, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500284 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
260229/06.04.2021г. по гр.д. № 1166/2020г. на СлРС, с което е:
- Признато за установено на осн.чл. 422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, вр. чл. 124 ,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 99, ал.1 от ЗЗД, че Р. Д. Д., с ЕГН: **********
от гр.Сливен дължи на Агенция за събиране на вземанията ЕАД, ЕИК *********, сумата
4370,39 лв., представляваща главница по ДПК от 24.03.2015 г., прехвърлен с цесия на
Агенция за събиране на вземанията, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата
лихва от 16.12.19 г.
- Признато за установено на осн.чл. 422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, вр. чл. 124 ,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.2 от ЗЗД, вр. чл. 99, ал.1 от ЗЗД, че Р. Д. Д., с ЕГН: **********
от гр.Сливен дължи наАгенция за събиране на вземанията ЕАД, ЕИК *********, сумата
403 лв., представляваща договорна лихва по ДПК от 24.03.2015 год., прехвърлен с цесия на
Агенция на Агенция за събиране на вземания ЕАД.
- Признато за установено на осн.чл. 422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, вр. чл. 124 ,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД, вр.с чл. 99, ал.1 от ЗЗД,че Р. Д. Д., с ЕГН: **********
1
от гр.Сливен дължи на Агенция за събиране на вземания ЕАД, ЕИК ********* сумата
107,77 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.01.2018 год. до
16.12.2019 год.
- Осъдена e Р. Д. Д., с ЕГН: ********** да заплати на Агенция за събиране на вземанията
ЕАД, ЕИК ********* направените по делото разноски по заповедното и исковото
производство в размер на 650 лева, съразмерно на уважената част от исковете.
Въззивниците атакуват изцяло цитираното решение, като твърдят, че то е неправилно и
необосновано, постановено е в нарушение на материалния закон и при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неправилна преценка и
анализ на събраните доказателства, в резултат на което решението е и необосновано.
Твърдят, че съдът не е анализирал събраните по делото писмени доказателства и по-
конкретно представените уведомления за прехвърляне на вземания. Заявяват, че не били
спазени изискванията на чл.47 ГПК за надлжено връчване, като излагат подробни
съображения за това.
Посочват също, че първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователно
възражението за неравноправни клаузи, съдържащи се в чл. 13, ал.6 и 7 от общите условия
на процесния договор за потребителски кредит, където е предвидено,че „Уникредит
Кънсюмър Фейненсинг“ ЕАД може по всяко време да прехвърли правата си по него на
трети лица или части от него, ведно с всички дължими такси и комисионни, като
„уведоми“ потребителя писмено за това, в съответствие със закона, като още с
подписването се дава съгласие и от двете страни по договора.
По – нататък въззивниците се оплакват, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл.
143, т.15 ЗЗП т.к. дават възможност на кредитора „Уникредит Кънсюмър Фейненсинг“
ЕАД да перхвърли по време на договора, без да иска съгласнието на ответника, правата си
по него на всяко трето лице, което избере.
От това пък, можело да се направи извод, че ще доведе до намаляване на гаранциите на
ответника, защото като длъжник не е без значение дали негов кредитор е избраната
финансова институция „Уникредит Кънсюмър Фейненсинг“ ЕАД, чийто едноличен
собственик на капитала е посочената в търговския регистър банка, а в същото време в
договора не е предвидена реципрочна ( равноправна) възможност/клауза, в която
кредиторът да е дал още при подписването му предварителното си съгласие.
Споменават, че по делото няма данни тези неравноправни клаузи да са уговорени
индивидуално.
Посочват, че нормата на чл.146, ал.4 ЗЗП е императивна и било в тежест на ищеца да я
докаже. Навеждат довод, че последният не е успял да представи никакви доказателства в
тази връзка. По-нататък в жалбата е изложено, че това обстоятелство не може да се
2
предполага, нито да се приеме за доказано само от включването им с останалите общи
условия и наличието на подпис под тях на ответника. Въззивниците заявяват, че от това
пък следвало ищецът да го докаже пълно и главно.
Считат, че тези неравноправни клаузи не са били уговорени индивидуално, от това пък
следвало,че са нищожни ( чл. 146, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 23 ЗКП) и не съществуват в правния
мир от датата на сключването на този кредит.
Посочват още,че „Уникредит Кънсюмър Фейненсинг“ ЕАД не е имал законовата
възможност да прехвърли на ищеца с договора за цесия и процесните вземания срещу
ответника по договора за кредит, от който ищецът претендира тяхното възникване и
съществуване, тъй като договорът не предвиждал такава възможност. От това пък
индивидуалния договор за цесия от 20.07.2018 г. се явявал нищожен в тази си част, тъй
като противоречи на забраната на чл. 26 ал.1 ЗПК, която не допуска прехвърляне
По - нататък въззивниците се оплакват, че прехвърлянето на правата по договор за
потребителски кредит на трето лице, без да е изрично предвидено в договора,
съставлявало заобикаляне на императивната норма на чл. 26, ал.1 от ЗПК, поради което
процесното цедиране като двустранна сделка е нищожно на осн.чл. 26, ал.1, пр.2 във вр. с
чл. 44 от ЗЗД.
В обобщение въззивниците молят въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното
решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените искове.
Претендират разноските по делото за двете инстанции.
Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални
искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен
отговор с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на
обжалваното решение като правилно и законосъобразно, постановено при спазване на
процесуалните и материалните разпоретби. Развива подробни доводи, с които оборва
релевираните с въззивната жалба оплаквания, касаещи ненадлежното уведомяване на
длъжниците за извършеното прехвърляне на вземането. Позовава се на съдебна практика.
Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани
оплаквания касателно валидността на цесията, възможността на кредитодателя да я
извърши и наличието на неравноправна клауза в ОУ по смисъла на чл. 143 т. 15 от ЗЗП.
Въззиваемият счита, че първостепенният съд правилно е ценил и анализирал събраните
доказателства и е достигнал до верен извод за основателност на исковете.
Поради всичко изложено моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и
да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
3
разноски за тази инстанция в размер на 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
С отговора няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за
въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, за двамата се явява процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и
иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което исковете да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира разноски за двете инстанции.
Представя списък.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален
представител по закон или пълномощие.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално
легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на
обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна, поради което препраща
мотивите си към нея. Освен това споделя и крайните му правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Ключовите оплаквания на въззивниците са в две посоки – че цесията не е надлежно
съобщена на длъжниците и че в ОУ към договора се съдържат неравноправни клаузи
относно възможността на кредитодателя да прехвърли вземането си по всяко време на
трети лица.
По отношение на съобщаването на длъжниците за прехвърлянето на вземането съгласно
чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд намира, че то е осъществено в съответствие с
изискванията на закона и цесията е породила действие спрямо тях.
4
Цесионерът по договора /ищец в това производство/ е изрично упълномощен от цедента
/кредитодателя/ да уведоми длъжниците, вземанията към които се прехвърлят /сред
които са ответницата-кредитополучател и ответникът-поръчител/ и той е предприел
действия в тази насока през м. 03.2019г. като е използвал способа на нотариалното
връчване.
Не се спори относно фактите на сключване на договор за потребителски паричен кредит
от 24.03.2015г. между първата ответница като заемател и „Уни кредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД, гр. София, с поръчител – втория ответник за сумата 6000 лв. главница,
относно уговорените лихви, разходи, неустойки, срок и начин на връщане. Няма спор и
относно сключването на 20.12.2016г. на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания между „Уни кредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, гр. София като цедент и
„Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София /ищеца/, като цесионер, сключването на
индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.07.2018г. между
същите страни, както и че в приложение №1 към него в предмета му е включено и
задължението на ответниците.
Що се отнася до това, дали цесията е породила действието си спрямо тях, настоящата
инстанция счита, че това безусловно е така.
По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява
съглашение, при което носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице. В този
договор не участва длъжникът, вземането срещу когото се прехвърля, за валидността му е
необходимо съгласието на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът
следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие
спрямо него. Устойчивата практика допуска кредиторът-цедент да упълномощи
кредитора-цесионер да извърши от негово име уведомяването, каквото в случая е сторено
с изрична договорна разпоредба – чл. 4.3 от рамковия договор.
В последователната практика на ВКС /Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на
ВКС, I т. о., Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др./, приложима
в случая по аналогия, се застъпва най-общо становището, че кредиторът, ако не е
уговорено друго, може да избере начин за връчване на своите изявления на длъжника,
включително и чрез нотариална покана, и той ще е редовно осъществен, ако е била
проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл.
47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е.
и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
От представените доказателства е видно, че на втория длъжник-поръчител,
уведомлението е връчено чрез съпругата му – първата длъжница, а нейното уведомление се
счита връчено по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Процедурата по връчването е спазена
стриктно, а не формално, длъжностното лице е посетило на три различни дати както
5
настоящия, така и постоянния адрес, посочило е, че не е открило там ответницата-
длъжница /въпреки, че именно на тоя адрес другият служител е връчил точно на нея
уведомлението до втория длъжник - неин съпруг/, описало е подробно контактите си по
телефона с нея и невъзможността за лично предаване на уведомлението, което е довело и
до залепяне на съобщения на подходящи, с оглед обстоятелствата, места. Това, от една
страна, сочи на явно недобросъвестно поведение на длъжницата по заема, доколкото са
налице достатъчно данни, че същата не е сменила постоянния си или настоящия си адрес и
на тях е била търсена многократно от натоварения от нотариуса връчител, а от друга –
показва, че кредиторът, чрез упълномощения изрично цесионер, е положил достатъчно
усилия за уведомяването на длъжника за цедиране на вземането си към него.
В тази връзка следва още да се посочи и че доколкото в исковата молба е направено
изрично искане от ищеца уведомлението за цесията да се счита връчено с връчването на
преписа от исковата молба, то това е надлежно сторено и тя е произвела действия
спрямо тази ответница-длъжник.
Препотвърдената и последователна съдебна практика е приела, че когато е необходимо
такова изявление на кредитор да достигне до длъжник, е допустимо това да се извърши в
рамките на исковото производство, щом в исковата молба е обективирано изявление на
ищеца, че уведомява от името на праводателя си – цедент, първоначален кредитор по
договора за заем, прехвърлянето на вземането му.
На последно място може да се отбележи, че в настоящото производство безспорно се
установи, че задължението на длъжницата, произтичащо от договора за потребителски
паричен кредит, не е изцяло погасено, а вноските са правени преди прехвърлянето на
вземането, следователно получаването на уведомлението за извършена цесия лично от
ответницата-заемател е ирелевантно за основателността на предявените искове. Както
се сочи и в цитираните от ищеца съдебни решения – „Уведомлението по реда на чл. 99 ал.
4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно
и също задължение. Длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване за извършена
цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.“ В случая обаче се
установява от назначената, извършена и приета експертиза, че претендираните с
исковата молба задължения не са погасени чрез плащане на някое от посочените лица.
По отношение на втория релевиран довод за наличие на неравноправни клаузи, настоящият
въззивен състав счита, че той също е неоснователен.
Твърдяната неравноправност, която въззивниците свързват с нищожност на цесията,
оттам – и с липса на право на иск у ищеца, се състои в неуговарянето индивидуално в
договора с ответницата на клауза, предвиждаща възможност за кредитора да прехвърли
на друго лице /ищеца/ с договор за цесия вземанията си, като такава възможност е
включена в ОУ, но не и в конкретния договор за кредит, поради което, щом това условие не
6
е било изрично предвидено в него, прехвърлянето на правата по договора съставлява
заобикаляне на императивната норма на чл. 26 ал. 1 от ЗПК и цедирането е нищожно.
Позовават се на нарушение на чл. 143 т. 15 от ЗЗП.
Това виждане е несподелимо, като на първо място, макар да се цитира т. 15,
оплакванията касаят всъщност т. 16 на чл. 143 от ЗЗП, която хипотеза обаче не намира
своето обективно проявление в случая. От една страна самата правна фигура на цесията е
предвидена по начин, защитаващ максимално пълно първоначалните права на длъжника
така, че когато се касае за прехвърляне на парично вземане, той запазва възраженията си
по договора с първоначалния кредитор и всички, уговорени в него условия, в своя полза. От
друга страна конкретната норма на ЗЗП, визираща хипотеза на неравноправност, касае
клаузи, намаляващи гаранциите за потребителя. Те не са изрично посочени, но могат да
бъдат определени най-общо като такива, водещи до погасяване на обезпечения, установени
в интерес на потребителя, до отпадане на уговорени в негова полза привилегии –
гаранционни срокове, отлагателни срокове, гратисни периоди и всякакви други, установени
в полза на потребителя, уговорки. В случая непререкаемо е доказано, че в първоначалния
договор, вземането по който е прехвърлено, такива условия/гаранции, не са били
предвидени. На следващо място, доколкото договорът за паричен кредит по начало не е
intuito personae, а в случая няма и изрични уговорки, свързани със субекта, то за длъжника е
безразлично на кого ще престира и замяната на кредитора по никакъв начин не накърнява
правата му.
Освен това, сам по себе си, договорът за прехвърляне на вземане е общ и самостоятелен
правен механизъм, прилагането на който не е обусловено от някакви специфични
предпоставки. Единствените ограничения за сключването му са изброени в чл. 99 ал. 1 от
ЗЗД и те са при наличие на законова или договорна забрана, или с оглед естеството на
вземането. В настоящия случай вземането е парично и липсва законова запрета, поради
което и без наличие на изрична договорна клауза, която да предвижда такава възможност,
тя остава открита за кредитора. Правната норма изисква изрична воля на страните само
за забраната на това действие, но не и за допускането му, следователно – щом страните
не са уговорили кредиторът да не може да прехвърля вземането, то той може да стори
това, при спазване на предвидената от закона форма и ред.
Така е налице валидна цесия, породила действие спрямо страните и длъжника/ците преди
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Предявените установителни искове имат за предмет установяване на парични
задължения на първата ответница /с оглед оттеглянето на установителните искове
спрямо втория ответник-поръчител/ към ищеца, чийто размер и основание следва да
бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК.
7
Въззивният съд намира, че успешно са доказани всички релевантни положителни факти,
от чието съществуване ищецът извлича основателността на претенциите си.
Посредством представените от ищеца писмени доказателствени средства се установява
сключването между „Уни кредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, гр. София и ответницата
договор за потребителски паричен кредит, при което са спазени всички изискуеми условия,
включително запознаването на кредитополучателя /и поръчителя/ с общите условия,
предоставянето му на пълна информация, посочени са ясно и разбираемо размерът на
заема и неговото предназначение, погасителните вноски по размер, дата и краен срок за
плащане, условията за ползване и начинът на погасяване, както и отговорността при
просрочие. Установява се посредством експертното заключение размерът на погасената
част от задълженията, както и този на непогасената част от тях, за която цесионерът-
кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение на парично вземане по реда на чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 6963/19г. на СлРС.
Настоящата инстанция счита, че съществуването, основанието и размерът на всяко от
вземанията са безспорно доказани и всички описани в заявлението, съответно – в исковата
молба, суми се дължат в пълния заявен размер, съответстващ на този, за който е
издадена заповедта за изпълнение, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата
лихва.
Така установителните искове се явяват изцяло основателни и доказани, поради което
следва да бъдат изцяло уважени по отношение само на първата ответница.
С оглед уважаването на основните установителни искове предявени само срещу първата
ответница, съдът не следва да се произнася по предявените в условията на евентуалност
осъдителни пасивно субективно съединени искове срещу двамата ответници. Доколкото
би могло да се стигне до отхвърляне на основните и до произнасяне по евентуалните
искове, вторият ответник има правен интерес от подаване на въззивната жалба и
участие във въззивното производство, въпреки, че установителните искове срещу него са
били оттеглени и производството е прекратено по отношение на него за тях.
Ето защо, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява
неоснователна и не следва да се уважава, а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде
възложена на въззивника-ответник и той следва да понесе своите, както са направени, и
заплати тези на въззиваемите в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение,
съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 ал. 1 от ЗПП и чл. 23 т. 1 от Наредбата за
плащането на правната помощ.
Ръководен от гореизложеното съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260229/06.04.2021г. по гр.д. №
1166/2020г. на СлРС.
ОСЪЖДА Р. Д. Д. и Т. ИВ. Д. да заплатят на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД,
гр. София направените разноски по делото в размер на 150 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9