Р Е Ш
Е Н И Е
№ 261166 13.04.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на седемнадесети март
две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА
ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 13269 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба на С.Р.К. - Ч., ЕГН **********, против
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лева– недължимо платена по клауза
за възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит № ****/20.11.2018 г. и 200 лева – недължимо платена по клауза за възнаграждение
по пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № ****/20.11.2018
г., ведно със
законната лихва върху посочените по-горе суми от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 14.10.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 20.11.2018 г. между страните е сключен
Договор за потребителски кредит №****, по силата на който ответникът е
предоставил заем на ищеца в размер на 2000 лева, при определен ГПР в размер на
49.89%. Към договора било сключено
споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, свързани с
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
възможност за смяна на дата на падеж;
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу
възнаграждение за пакета в размер от 2400.96 лева. По този начин общата
дължима сума по кредита възлизала в размер на 5368.32 лева и следвало да се
върне с изплащането на 24 месечни погасителни вноски, всяка от 223.68
лева.
Счита, че
договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК), като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, 10,
12 ЗПК.
На
следващо място счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени – двукратния размер.
На
следващо място счита, че сумата от 2400.96 лева – възнаграждението по пакет допълнителни услуги, е недължимо на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като се касае за услуги, които са свързани с
усвояване и управление на кредита, а законът е забранил изискването за
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Излага, че не се дължи и на основание чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
в договора няма конкретно описание на вида, размерът и действието, за което е
начислено възнаграждението за т.нар. допълнителни услуги.
Твърди още, че е налице заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни
услуги се нарушавало изискването - ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва. Реално нямало допълнително предоставени услуги, а
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 1 ЗПК се прикриват разходи, които по своето същество са включени в
ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК,
която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона са нищожни.
Предвид
изложеното, искането е да се осъди ответника да заплати претендираните сума от
200 лева, представляваща възнаграждение за пакет допълнителни услуги и 200
лева, представляваща възнаградителна лихва. Претендират се разноски.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 17.03.2021 г., е допуснато изменение на предявените
искове, чрез увеличение на размерите на първоначално предявените осъдителни
искове, както следва: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 881.76
лева – недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит № ****/20.11.2018 г. и 2008 лева– недължимо платена по
клауза за възнаграждение по пакет допълнителни услуги по договор
за потребителски кредит № ****/20.11.2018 г., ведно със законната лихва върху посочените по-горе
суми от датата на депозиране на исковата молба в съда– 14.10.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В срока
по чл. 131 ГПК, ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД, е подал писмен
отговор, с който оспорва предявения иск.
Твърди,
че са неоснователни възраженията на ищеца, че е недължимо, на основание чл.
10а, ал. 2 и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, възнаграждението по закупен пакет
допълнителни услуги.
Твърди,
че уговорената лихва не противоречила на добрите нрави. Излага подробни
съображения за неоснователност на възражението на ищеца за нищожност на
уговорения годишен процент на разходите. Предлаганите
допълнителни услуги включвали приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Тези възможности представляват услуги, в смисъл
на дейности, които ще се извършат по повод сключения договор в полза на
кредитополучателя. Ето защо счита, че не е налице нито такса за усвояване на
кредита, нито такса за управление.
Сочи, че
таксата за усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя
за това, че му е отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му, а
таксата за управление е свързана с административните разходи на Банката по
управлението на кредитора и обикновено е процент от главницата, т.е. таксите по
усвояване и управление на кредита представляват разходите на кредитора, заради
това, че отпуска потребителски кредит, те са част от самата дейност по
кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия кредитен
продукт. Именно, че са свързани със самата дейност по кредитиране, същите били
забранени с промените в ЗПК, влезли в сила от 23.07.2014 г. Възнаграждението,
обаче, което се дължало за поискания и закупения от ищеца пакет от допълнителни
услуги, не можело да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването
и управлението на кредита. Първо, възнаграждението не се дължало еднократно при
извършване на действието, второ, допълнителните услуги давали възможност на
ищеца да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представлявали
възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по
кредита. Освен това, пакетът от допълнителни услуги предоставяли на ищеца право
да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по отпускане на
кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово състояние
на ищеца. Предвид изложеното, счита, че пакетът от допълнителните услуги не
могат да се приемат за действия по усвояване и управление на кредита.
Неоснователно било и възражението, че е налице
противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно
описание на вида, размера и действието, за което било начислено
възнаграждението. Между страните било сключено споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги. Видът на действието бил посочен в Общите условия, а
размерът – уговорено дължимо възнаграждение за предоставените допълнителни
услуги в договора.
На следващо място, излага, че споразумението
не противоречи и на чл. 19, ал. 4 вр. с ал. 1 ЗПК. Законодателно бил поставен
знак на равенство между общите разходи по кредита и ГПР, който представлява
процентно изражение на същите разходи за потребителя. Възнаграждения от
всякакъв вид били тези, които кредиторът заплаща, за да извърши необходимите
оценки и проверки, за да отпусне кредит. Разходите за допълнителни услуги не се
включват в ГПР, когато сключването на договора за тези услуги не е задължително
условие за получаване на кредита или за предоставянето му по предлаганите
условия. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 17.03.2021 г., е допуснато изменение на предявените
искове, чрез увеличение на размерите на първоначално предявените осъдителни
искове, както следва: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 881.76
лева – недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит № ****/20.11.2018 г. и 2008 лева– недължимо платена по
клауза за възнаграждение по пакет допълнителни услуги по договор
за потребителски кредит № ****/20.11.2018 г., ведно със законната лихва върху посочените по-горе
суми от датата на депозиране на исковата молба в съда– 14.10.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна
страна, следното:
По делото не се спори, че между страните е подписан Договор
за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **** от 20.11.2018 г., по който
предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ищеца е предоставена
сума в размер на 2000 лева. Уговорена е между страните договорна лихва.
Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.17 %, а годишният процент на
разходите (ГПР) е 49.89 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 24 месечни
погасителни вноски в размер 123.64 лева всяка, като общият размер на всички
плащания е записан, че възлиза на 2967.36 лева. Било е уговорено и закупуването
на пакет за допълнителни услуги на стойност 2400.96 лева, във връзка с който е
подписано и допълнително споразумение, като сумата е разсрочена на равни части,
по 100.04 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и
по пакета от допълнителни услуги възлиза на 5368.32 лева, по 223.68 лева всяка
вноска.
Предвид изложеното, съдът приема,
че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно
чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за
недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява
вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 49.89 %, а възнаградителната лихва – 41.17 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от
него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като
сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че
общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и
лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 5 368.32 лева. Изрично е
отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността на пакет от допълнителни
услуги, като този пакет от допълнителни услуги има своето основание не в
договора за кредит, а в сключеното заедно с него – Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, по който се дължи възнаграждение за
предоставената от ответника на ищеца услуга в размер на 2400.96 лева. Именно, в
тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по
единия (за услугите), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия
(кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това
положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването
на цената на услугата и оттук за договора за допълнителни услуги също ще са
приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по
договора за допълнителни услуги. Казано по друг начин, в договора за кредит има
вписана уговорка за възнаграждение за допълнителни услуги, която макар и формално
да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за
заема, като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са
абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата
договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към
другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява
точно обратното.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът
намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
В допълнителното
споразумение за услугите е уговорено, че пакетът включва предоставяне от
кредитора на една или всички от посочените услуги– 1.приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителски кредит; 2.възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; 4.възможност за смяна на дата на падеж и 5.улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са
услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата по т. 1
представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по
т. 2, 3 и 4 имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор
и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него. Улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства, също представлява действие по усвояване на
кредит, а реално, не е предоставяна, тъй като липсва конкретно задължение за
кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ
кредит и условията по него, става по съгласие на страните.
Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с
тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това
допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР,
при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането
на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение.
Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 49.89 % не
отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д,
ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019
г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Не е спазено и последното изискване на т.
10 - да се посочат и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на финансовата
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата
сума по договора.
Следователно процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи.
Доколкото
е безспорно плащането на възнаградителна лихва в размер на исковата сума от
887.76 лева, искът е доказан.
Допълнителен
аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна
лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
При
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение
№ 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006
г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр.
д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер
на 41.17 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 49.89 %, надхвърлят законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като
същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на
финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната
лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен, тъй
като сумата за погасяване на възнаградителна лихва е получена при начална липса
на основание и следва да бъде върната на потребителя. Искът следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба до погасяването, като
последица.
Относно пакета от допълнителни услуги
След като съдът достигна до извод за
недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК – сумата за възнаграждение за
допълнителни услуги от 2008 лева е получена без основание и се дължи връщането
й.
Освен горните мотиви, за пълнота,
следва да се посочи и, че е налице неравноправна клауза за дължимост на
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, с която реално се заобикаля
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до
неоснователно обогатяване за кредитора.
Клаузата за дължимост на
възнаграждението за пакет услуги е и нищожна, като противоречаща на закона и
добрите нрави. Нищожността е пречка за възникване на задължение по нея, поради
което платените суми са предадени при начална липса на основание и подлежат на
връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Няма спор, че ищецът е заплатил
исковата сума от 2008 лева за възнаграждение за допълнителни услуги, като според
справката на ответника, която ищецът признава – фактическите плащания на суми
за възнаграждение са извършени в периода – 15.01.2019 г. – 15.08.2020 г. Липсва
основание за получаването й, поради което този иск също е основателен и следва
да бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 130.32 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 4) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. К.К., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за
оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 432.28 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че
последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.
В, ет. 7, да заплати на С.Р.К. - Ч.,
ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 881.76 лева /осемстотин осемдесет и един лева и седемдесет и шест
стотинки/ - получена без основание по клауза за възнаградителна лихва и 2008 лева /две хиляди и осем лева/ -
получена без основание сума за възнаграждение за пакет за допълнителни услуги, по сключения между страните Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **** от 20.11.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 14.10.2020 г.
до окончателното погасяване, както и общо 130.32
лева /сто и тридесет лева и тридесет и две стотинки/ - разноски по
настоящото гр.д. № 13269/2020 г. по описа на РС - Пловдив.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49,
бл. 53Е, вх. В, ет. 7, да заплати на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., на адв. К.Й.К.,***, сумата от 432.28 лева /четиристотин тридесет и
два лева и двадесет и осем стотинки/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца С.Р.К. - Ч. в производството по настоящото гр.д. №
13269/2020 г. по описа на РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд –
Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно
с оригинала!
РЦ