РЕШЕНИЕ
№ 300
гр. Добрич , 26.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, I СЪСТАВ в публично заседание на
дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря ДИАНА Б. КИРОВА
като разгледа докладваното от Станимир Т. Ангелов Гражданско дело №
20213230101646 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на П. К. Д. с
ЕГН ********** от град К., ул. „***“ № *** чрез упълномощения адвокат
М.Г., с която срещу ****АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. Д., бул. „****” № *** представлявано от изпълнителния директор Т. И. Г.,
са предявени следните обективно съединени искове: за отмяна, на основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като незаконосъобразна на заповед №***от
25.03.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, с която
трудовото правоотношение между ищеца и ответника е прекратено, на
основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – поради спиране на работата за повече от
15 работни дни; за възстановяване, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, на
ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност: „***“ в район „К.“.
Според изложените в исковата молба твърдения, поддържани и в
съдебно заседание, чрез упълномощения адвокат, атакуваната заповед е
незаконосъобразна поради това, че не е налице фактическия състав на
цитираната разпоредба, доколкото липсва спиране дейността на
предприятието за посочения от закона срок. Напротив през целия период в
ответното дружество се е осъществявала обичайната търговска и
производствена дейност.
1
На следващо място Д. сочи, че през целият период през който не е
допускан да изпълнява трудовите си задължения, поради т.нар. „престой“
служителите реално са полагали труд, което изключва наличието на такъв
„престой“.
На следващо място ищeцът счита, че работодателят е злоупотребил с
правата си като е обявил престой единствено спрямо него, а за останалите
работници и служители на ответното дружество такива мерки не са
предприети. В тази връзка се сочи, че работодателят е извършил
дискриминационни действия спрямо ищeца по признак „лично положение“,
като е поставена в по-неблагоприятно положение спрямо останалите
служители на ответника.
В подкрепа на своите твърдения ищeцът излага аргументи, според които
прекратяване на трудовото правоотношение между страните през 2020 г. е
било обявено от съда за незаконосъобразно и Д. е бил възстановен на
заеманата от него длъжност, работодателят е възпрепятствал неговото
явяване на работното му място с издаването на 24.02.2021 г. заповед за
престой, която заповед е предхождала издаването на заповедта за
възстановяване на П.Д. на работа, като се е достигнало до недопускането му
до работното място, въпреки постановения съдебен акт в тази насока.
Като следващ аргумент в подкрепа на извода за незаконосъобразност на
обсъжданата заповед на работодателя Д. сочи, че за периода на престой му е
начислявано трудово възнаграждение за реално отработени работни дни, а не
като за период на престой.
В посочения срок „******* - Д.” АД, чрез юрисконсулт М.Г., е
представил отговор, съгласно който предявените искове са недопустими,
респ. неоснователни. Ответникът заявява, че оспорва исковата претенция,
както и изложената в исковата молба фактическа обстановка.
В срока по чл. 131 от ГПК „В. и к. - Д.” АД, чрез процесуалния си
представител, е представил отговор, съгласно който предявените искове са
недопустими, респ. неоснователни. Ответникът заявява, че оспорва исковата
претенция, както и изложената в исковата молба фактическа обстановка.
2
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори по делото – в тази насока са и представените по делото
писмени доказателства, че между страните е съществувало трудово
правоотношение по силата, на което П. К. Д. е заемал длъжността „в.” в „В. и
к. - Д.” АД. Със заповед № **** г. работодателят е обявил престой спрямо
ищеца. По силата на заповед от 25.03.2021 г. на изпълнителния директор на
ответното дружество трудовото правоотношение с ищеца, на основание чл.
328, ал. 1, т. 4 от КТ (поради спиране на работата за повече от 15 дни) е
прекратено.
От представените по делото доказателства се установява, че трудовото
правоотношение на ищеца с ответното дружество е било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, т.е. при спиране на работа за повече от 15
дни. Спирането на работа означава преустановяване на дейността на
предприятието. То може да засяга, както цялото предприятие, така и негово
поделение или звено. Причините за спирането на работата следва да са
организационно - технически, а взетото решение в тази насока има автономен
характер и не подлежи на съдебен контрол. Спирането на работата по т. 4 на
чл. 328, ал. 1 от КТ следва да се различава от престоя.
При престоя ударението се поставя върху състоянието на неактивност,
на неизпълнение на трудовите задължения, в което се намира работникът или
служителят. Престоят засяга отделния работник или служител и може да се
дължи, както на независещи от него причини, така и на неговото виновно
поведение. Докато при „спиране на работата“ ударението се поставя върху
временно отсъствие на необходимите организационно - технически условия
за извършване на работата, поради което тя спира. Спирането на работата
следва да се предшества от изрично вземане на решение на работодателя за
това. Действително законът не предвижда реда за вземане на това решение,
органа който го приема, формата на това решение, но това се явява въпроси
на управлението на самото предприятие и на работодателската
целесъобразност, които от своя страна не подлежат на съдебен контрол. Но за
наличието на това основание за прекратяване на трудовия договор е
необходим и достатъчен фактът на самото спиране на работата, не само за
3
отделен един служител от предприятието, а за цялото предприятие или за
дейността на негово отделно поделение или звено.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Предявеният иск за отмяна като незаконосъобразна на заповед № ****
г. на представляващия ответното дружество, с която, трудовото
правоотношение между П. К. Д. и „В. и к.- Д.” АД, на основание чл. 328, ал. 1,
т. 4 от КТ е прекратено, на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ (при спиране на
работа за повече от 15 работни дни) е прекратено, считано от 29.03.2021 г.,
черпи правното си основание от разпоредбите на чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
Законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ
предполага наличието на следния фактически състав: установено от закона
материално преобразуващо право за едностранно прекратяване на трудовия
договор от страна на работодателя при установяване на престой в
предприятието, продължил поне 15 работни дни, т.е. фактът на установен
престой означава пълно и трайно бездействие на работника / служителя за
изпълнение на преките му трудови функции. В обсъжданата хипотеза
атакуваната заповед съдържа информация единствено относно началната, но
не и крайна дата на обявения престой, т.е. не става ясно продължителността
на престоя, както и периода, който същият обхваща.
Прекратяване на трудовото правоотношение по посочения ред лишава
съдът от възможността да извърши проверка относно икономическата
обосновка на работодателя за спиране на работата в предприятието. Сферата
на проверката относно законосъобразността на издадената заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение се простира единствено до
установяване на обстоятелството за наличието на реален престой, изразяващ
се в пълно и трайно бездействие на ищеца, в качеството му на „в.“.
В обсъжданата хипотеза от данните по делото се установява, че през
процесния период ответното дружество е функционирало, съобразно
предмета си на дейност, като в тази връзка неминуемо са осъществявани и
трудовите функции, вменени на ищеца по длъжностна характеристика.
Следва да се отбележи, че за да е налице фактическият състав на
4
посочената разпоредба е необходимо спирането на работа да е продължило
повече от 15 работни дни, през което време работникът или служителят да е
бил в престой именно поради спиране на работата, а не по други причини. По
делото са представени доказателствата – присъствена форма 76, от които е
видно, че няма отразена графа „Престой“ нито един ден на реален престой.
Навсякъде е посочен пълен 8-часов работен ден на името на ищеца . Не се
установява спиране дейността на ответното дружество по текущо
отстраняване на аварии, на течове, на смяна на водомери, монтаж, демонтаж и
пр. дейности, осъществявани от ищеца. Следва да се обърне внимание на
факта, че на заеманата от ищеца длъжност работодателя е назначил трима
нови служители, т.е. двама се назначават и единия е преназначен в същия
район и на същата длъжност „в.“.
Съдът намира, че в настоящия казус не е проведено пълно доказване на
обстоятелството за обявен престой в „В. и к. - Д.” АД, при носена от
ответника доказателствена тежест. Събраните по делото доказателства,
обсъдени в тяхна съвкупност не могат да обосноват стабилен извод относно
това дали в ответното дружество е бил обявен действително престой или
предприетите действия от страна на работодателя са били мотивирани
единствено в посока реализация на намерението за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните по предвиден от закона ред. Изложеното
обоснова извода, че уволнението на ищеца е извършено незаконосъобразно
при несъблюдаване изискванията на посочената норма. Предявеният иск за
отмяна на заповедта за уволнение, като незаконосъобразна е основателен и
доказан и следва да бъде уважен
Основателен и обусловения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за
възстановяване на П. К. Д. на заеманата преди уволнението длъжност – „в. “.
По отношение въведеното от ищеца твърдение за упражнено спрямо
него дискриминационно отношение от страна на работодателя следва да се
отбележи следното:
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация е всяко по-
неблагоприятно третиране или поставяне в неравностойно положение на лица
на базата на установени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. признаци. Според същата
разпоредба забранява се прякото или не прякото ограничаване на законните
5
права, задължения и възможности на лицата на основата на изброените в
текста критерии. Легална дефиниция на понятието „пряка дискриминация” се
съдържа в чл. 4, ал. 2 от Закона, според който пряка дискриминация е всяко
по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1,
отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице
при сравними сходни обстоятелства.
С цитираната норма (чл. 4, ал. 1 от ЗЗДиск.) законодателят по
императивен, общ и безусловен начин е регламентирал забрана за всяка
форма на дискриминация. Забраната действа спрямо всички правни субекти, а
защитата срещу всякаква форма на дискриминация се разпростира спрямо
всички физически лица на територията на Република България. Също така
забраната за дискриминация се отнася за упражняването и защитата на
всички предвидени в Конституцията и законите на Република България права
и свободи, т.е. тя е относима към всички сфери на обществения живот (чл. 3,
ал. 1 и чл. 6 от ЗЗДиск.). Текстът на чл. 4, ал. 1 продължава с изброяване на
дискриминационните признаци: пол, раса, народност, етническа
принадлежност, гражданство, произход, религия или вяра, образование,
убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение,
увреждане, възраст, с. ориентация, семейно положение, имуществено
състояние и други. Списъкът обхваща всички признаци по чл. 6, ал. 2
Конституцията на Република България, като ги допълва с някои признаци,
изрично предвидени в директивите на ЕС.
В частта относно защитата при упражняване правото на труд следва да
се отбележи и чл. 13, ал. 1 от ЗЗДискр., а именно работодателят осигурява
еднакви условия на труд без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от Закона.
Законодателят е предвидил в чл. 26 от ЗЗДискр., че лицата имат право на
равни условия на достъп до професия или дейност, възможност за
упражняването им и на развитието им в тях без оглед на признаците по чл. 4,
ал. 1.
Сред основните, конституционно гарантирани и защитени, права на
гражданите на Република България е правото на труд и задължение на
държавата е да оказва съдействие за неговото упражняване /чл. 48, ал. 1 от
Конституцията/. Правото на труд е сред основните принципи, на които се
основава съвременното българско общество. Причината за това е в характера
6
на трудовите отношения, в качеството им на едни от най-важните релации
при изграждането на обществената инфраструктура. Те извеждат на преден
план ролята на човека в икономическия строй на обществото чрез
създаваните от него, в процеса на труда, богатства от материални и духовни
ценности за индивида и обществото. Проявна форма на тези отношения в
социалния живот е тяхната специална закрила – гарантиране и закрила на
всички правни субекти, ангажирани в трудовия процес – работници и
работодатели, синдикални и работодателски организации и пр. Конкретни
мерки в тази насока са утвърждаването правото на труд сред основните
ценности в обществото /чл. 16 от Конст./; признаване правото на труд и на
съпътстващите неговото осъществяване основни права на гражданите /чл. 48
от Конст./; правото на защита на икономическите и социални интереси, които
произтичат от труда /чл. 49 и чл. 50 от Конст./.
Свободата на труда, като основен принцип и общочовешка ценност,
възведена в Конституцията /*съобразена и с ратифицираните от Република
България международни актове – Конвенция за защита на правата на човека
и основните свободи, Международния пакт за икономически, социални и
културни права на ООН /Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на
Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от
Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г., в сила
от 23.03.1976 г./; Всеобщата декларация за правата на човека /Приета и
провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от
10.12.1948 г., издадена в сборник от международни документи, 1992 г.//,
намира своето естествено проявление в областта на трудовото право, като
свобода на труда в индивидуалните и колективните трудови договори.
Сред основните задължения на социалната държава /абзац 5-ти от
Преамбюла на Конституцията/ е не само декларирането правото на труд, но и
създаването на ефективни, реални практически мерки за фактическото
осъществяване правото на труд на гражданите. Този изключително важен
аспект на конституционна закрила е Обезпечен в новелата на чл. 48, ал. 1 от
Конституцията На следващо място правата за защита на икономическите и
социални интереси, съпровождащи реализацията на правото на труд, а именно
правото на свободен избор на професия и място на работа, на здравословни и
безопасни условия на труда, на минимално трудово възнаграждение, правото
7
на почивки и отпуски и пр. са отново конституционно гарантирани – чл. 48,
ал. 3 и ал. 5.
Правото на труд, ведно с произтичащите от него права и правата за
тяхната защита са т. нар. „основни права на гражданите” – чл. 57, ал. 1 от
Конституцията. Тези права на първо място са неотменими – нито от текущото
законодателство, нито тяхното прилагане може да бъде пренебрегвано или
накърнявано /дори по волята на страните по конкретното правоотношение/.
Съобразно принципа на пряко действие на конституционните норми, те са
приложими наред с всички произтичащи благоприятни последици от това.
Принципът за забрана на дискриминацията е прогласен в чл. 6 от
Конституцията на Република България. В този смисъл ЗЗДискр. доразвива
общо заложеното в Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи и Конституцията правило за недопустимост на
дискриминацията като несъвместима с принципите и основите на
представляващи фундамента на всяка едно демократично общество. За да
налице проява на дискриминация, по смисъла на ЗЗДискр., е необходимо да
са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата
специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна.
Неправомерният диференциран подход към дадено лице, или определен кръг
лица, трябва да я обвързан от признак по чл. 4 от Закона. Необходимо е също
така, че е налице причинно-следствена връзка между дискриминационното
действие и причината за същото, за да се направи извода, че равното
третиране е нарушено.
От значение при установяване на факта на дискриминационно
поведение е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат,
при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в
ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо
дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните
нормативни изисквания.
Законът цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в
неравностойно положение, според признаците изброени в разпоредбата на чл.
4, ал. 1 от ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или
в международен договор, по който Република България е страна. Това по-
8
неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от
ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, е
било третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства.
Предвид обстоятелството, че ищеца не е сезирала съда с иск по чл. 71,
ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. за признаване за установено, че ответникът, в
качеството му на работодател по процесното правоотношение, е извършил
нарушение на трудовото законодателство като е осъществил спрямо ищеца
по-неблагоприятно третиране, свързано с недопускането му до работното
място, с което е допуснато неравно третиране на ищеца по лично положение
който е установителен по своя правен характер и с неговото завеждане
петиторът се стреми да установи с влязъл в сила съдебен акт, твърдяната
дискриминационна проява, то настоящият състав намира, че не следва да се
произнася по поставения въпрос извън мотивите на настоящия съдебен акт.
Поради уважаването на предявения иск и на основание на чл. 78, ал. 6
във връзка с чл. 83, ал. 3 във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК ответникът
трябва да заплати по сметка на ДРС дължимата държавна такса в размер,
както следва: по предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – в размер на 50
лв. и по предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ – в размер на 50 лв., или
обща сума от 100 лв. /сто лева/.
По отношение искането на ищеца за присъждане в негова полза на
съдебно-деловодни разноски – адвокатско възнаграждение, същото е
основателно. От данните по делото Договори за правна защита и съдействие
от 19.05.2021 се установява, че П. К. Д. и неговият пълномощник адвокат М.
Г. са уговаряли възнаграждение за процесуално представителство в размер
общо на 780 лв. /седемстотин и осемдесет лева/.
С оглед гореизложеното, Добричкият районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението, извършено със
9
заповед № ***от *** г. на изпълнителния директор на „В. и к. - Д.” АД, ЕИК
*-**, със седалище и адрес на управление: гр. Д., бул. „** № **, с която
трудовото правоотношение между ищеца П. К. Д. с ЕГН ********** от град
К., ул. „***“ № *** А и ответника „В.и к. - Д.” АД, на основание чл. 328, ал. 1,
т. 4 от КТ е прекратено, поради спиране на работата за повече от 15 дни.
ВЪЗСТАНОВЯВА П. К. Д. с ЕГН ********** от град К., ул. „*** А, на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, на заеманата от него до момента на
уволнението длъжност: „В.“ в ответното дружество.
ОСЪЖДА „В. и к.- Д.” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. Д., бул. „Т*** представлявано от изпълнителния директор
Т.И. Г., да заплати на П. К. Д. с ЕГН ********** от град К., ул. „***“ № *** *
сумата от 780 лв. / седемстотин и осемдесет лева/, представляваща сторените
по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА „В. и к. - Д.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Д. бул. „***, представлявано от изпълнителния директор Т.
И.Г., да заплати в полза на Държавата по бюджетната сметка на Добричкия
районен съд ДЪРЖАВНА ТАКСА в размер на 100 лв. /сто лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Добричкия
окръжен съд в двуседмичен срок, считано от обявяването му (считано от
26.07.2021 г.).
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
10