Решение по дело №3/2019 на Окръжен съд - Враца

Р Е Ш Е Н И Е № 61

 

гр. ВРАЦА,  06.03.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Врачанският окръжен съд гражданско                    отделение в

публичното заседание на 27.02.2019 г.     в състав:

 

Председател:Рената Мишонова-Хальова

    Членове:Мария Аджемова

            Иван Никифорски мл. с-я

                                    

в присъствието на:

прокурора               секретар  Галина Емилова

като разгледа докладваното  от  М. Аджемова             

           в. гр. дело N` 3  по описа за 2019   год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се развива на основание чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на Д.Д.К. гражданин на САЩ, с адрес в щата Алабама, подадена чрез процесуалните представители адв. Н.А. и адв. Й.В. и двете от Софийска адв. колегия срещу решение на районен съд гр. Враца № 721/09.10.18 г. постановено по гр. дело № 1878/18 г. по описа на същия съд в ЧАСТТА, с която районен съд е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от въззивника осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗС срещу ответницата П.К. за сумата над 217.55 лв. до претендираната сума от 6 300 лв. за периода от м. април 2016 г. до 18.10.17 г., както и в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил изцяло обективно съединение иск за заплащане на лихва за забава с правно основание чл. 86 от ЗЗД в размер на 450 лв. за периода от април 2016 г. до предявяване на иска на 18.10.17 г.

Въззивникът намира, че атакуваното решение е необосновано, неправилно и постановено в нарушение на съдопроизводствените  правила, като мотивира това си твърдение със следните оплаквания: Районен съд неправилно определил началния момент, от който се дължи исканото обезщетение, според въззивника това е м. април 2016 г., когато ответницата П.К. е отговорила на нот. покана на въззивника Д. К. адресирна до нейните родители. Неправилно и в противоречие със закона и данните по делото, районен съд приел, че ищецът Д. К. е съсобственик само на сградата от находящия се в село ***, общ. гр. Враца процесен имот, представляващ двор с изградената в него жилищна сграда. Въззивникът намира, че решението е необосновано, тъй като не е ясно по какъв начин районен съд е изчислил дължимото според него обезщетение по чл. 31., ал. 2 от ЗС в размер на 217.55 лв. и тази връзка не ясно какви според съда са квотите на страните и на техните две деца в размера на претендираното обезщетение. Жалбоподателят навежда довод, че съдът неправилно е приел, че от обезщетението следва да се приспадне дела на децата, тъй като ищецът като родител следвало да им осигури жилище. Според жалбоподателя подобно становище няма отношение към нормата на чл. 31      ,ал. 2 от ЗС, още повече, че  в процеса било установено, че процесния имот не е семейно жилище, а ваканционно такова.

Въззивникът К. намира, че по делото са представени всички доказателства установяващи фактическия състав на чл. 31, ал. 2 от ЗС, ето защо моли за отмяна в атакуваната част на решението на районен съд и постановяване съдебен акт по същество, с който исковите претенции бъдат уважени изцяло. Претендира съдебни разноски.

По делото е постъпил отговор от ответника по жалба П.К., чрез адв. И.Ц., в който тя мотивира становище на неоснователност жалбата. Няма искане за присъждане на съдебни разноски, за настоящата инстанция. В писмено становище по спора вх. № 1825/22.02.18 г. прави възражение по чл. 78, ал. 5 по отношение претендираните от въззивника разноски.

Страните не заявяват доказателствени искания към настоящата инстанция.

Окръжен съд, след самостоятелна преценка на събраните доказателства и доводите на страните намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна в производството и имаща за предмет съдебен акт от категорията на обжалаемите.

Атакуваното решение на районен съд е валидно и допустимо.

Разгледана по същество, окръжен съд намира жалбата за частично ОСНОВАТЕЛНА при следните съображения:

От фактическа страна данните по спора са следните: Д.К., гражданин на САЩ е предявил в районен съд гр. София срещу съпругата си П.К. осъдителен иск за заплащане на обезщетение в размер на 6 300 лв. за периода от 06.04.16 г. до предявяване на иска на 18.10.17 г. за ползване само от ответницата, в периода на фактическата им раздяла, на съсобствения им недвижим имот в режим на СИО находящ се в село ***, общ. Враца и представляващ УПИ ХVІІ-28, в кв. 2 по плана на селото с площ от 625 кв. м., заедно с построената в имота масивна двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 62 кв. м., стопанска постройка и други подобрения и мораторна лихва в размер на 450 лв. считано от 06.04.16 г. до предявяване на иска. Ищецът твърди, след фактическата им раздяла през 2014 г., която настъпила в Катар, където живеели с ответницата, процесният имот се ползва само от нея, чрез родители й, а след установяването й заедно с децата в България през м. юни 2016 г., имотът се ползвал лично от ответницата и родителите й. Ищецът твърди, че през 2016 г. изпратил покана до родителите на ответницата, от която било видно, че не е съгласен да обитават имота му и следва да му заплащат поне наем за ползване на имота, а ако не желаят, да напуснат. На 09.08.17 г. ищецът изпратил лично до ответницата покана да му заплати обезщетение в размер на 5 700 лв., за ползване на имота, от което е лишен, считано от 05 април 2016 г., датата, на която ответницата е изпратила отговора на първата покана, до получаване на втората покана. На втората покана П.К. не отговорила. Ищецът твърди, че ответницата не му е предоставила достъп до имота в село *** и няма ключ от имота. При идването си в България му се налагало да ползва хотел.   

В срока от ч. 131 от ГПК ответницата П.К. е представила отговор, в който прави възражение за местна подсъдност. Успоредно с това сочи заявените в исковата молба обстоятелства, които не оспорва, а именно: С ищеца са съпрузи, той е гражданин на САЩ и не се е установявал трайно да живее в страната, от брака си имат родени две непълнолетни деца, отношенията им са влошени, като имат висящо бракоразводно дело пред СРС; Процесния имот в село *** са закупили по време на брака си, за нуждите на семейството, докато пребивават в България; ответницата не оспорва, че с ищеца са във фактическа раздяла. Тя оспорва предявения иск по основание, с основно възражение, че не са налице предпоставките по чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като не е лишавала ищеца да ползва имота в село ***. Според ответницата, съпруга й не ползва имота, не защото тя не го допуска, а защото не живее в България.

С определение от 15.02.18 г., образуваното пред СРС гр. дело № 74209/17 г. по исковата молба на Д.К. е прекратено и изпратено по подсъдност за разглеждане от районен съд гр. Враца, пред който съд е образувано гр. дело № 1878/18 г.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства, приета е и съдебно оценителна експертиза, които обсъдени в тяхната цялост и логически последователност, както и като съобрази, становищата на страните, окръжен съд приема за установено следното от фактическа страна:

Страните са съпрузи от 22.10.04 г. /у-ние за гр. брак № 0125/08.06.05 г./, като по време на брака им, с договор за покупко-продажба от 06.02.2013 г. оформен с нот. акт № 130/13 г. на нотариус В.В. с р-н на действие  Врачански районен съд, ответницата П.К. е закупила прецесния имот /двор с къща/ село ***, общ. гр. Враца, описан подробно по-горе. Между страните не се спори, че имотът е в режим на СИО и частите им в съсобтвеността на равни. С оглед заявеното в исковата молба, съдържанието на отговора по чл. 131 от ГПК, от обясненията на ответницата дадени по реда на чл. 176 от ГПК пред районен съд гр. Враца в с з. на 13.09.18 г., както и от разпита на свидетелката С.Д., окръжен съд приема за установено, че  фактическа раздяла между съпрузите е настъпила през 2014 г. в Катар, където семейството живеело, а през м. юни 2016 г. съпругата и децата напуснали Катар и се установили да живеят в България. До 2016 г. имотът в село *** бил поддържан от родителите на ответницата, а след завръщането й в България, къщата и двора се ползвали от нея и децата, като родителите също ползвали имота, доколкото й помагали в грижите за децата. От началото на 2018 г. ответницата и децата заживели в гр. София. Г-жа Д. свидетелства, че в началото на 2018 г. ответникът искал да влезе в имота в село ***, но бил възпрепятстван.

На стр. 43 от приложеното гр. дело № 74209/17 г. на СРС, е представена покана на ищеца Д.К. до родителите на ответницата В.Т. и Р.К., получена от тях на 22.03.16 г., в която ищецът твърди, че те без основание ползват имота в село ***, който той е закупил със свои средства и по този начин практически лишават, както него в качеството му на собственик, така семейството и близките му да ползват обзаведения от него имот. Г-н К. желае за ползването на имота да му се заплаща месечен наем в размера на 150 лв. за целия минал период на ползване на имота, а за периода след получаване на поканата по 300 лв. на месец. На 05.04.16 г. /стр. 14/, чрез представляващите ги адвокати, ответницата П.К. е изпратила до съпруга си уведомление във вр. с отправената до родителите й покана, в което твърди, че имота не е негова лична собственост, а е семейна имуществена общност, при което тя има право да го ползва. Родителите й се грижели за имота с нейно разрешение, за да го поддържат и пазят. На стр. 16 от делото на СРС е представено писмо на Д.К. лично до ответницата П.К., получено от нея на 14.08.17 г., с което г-н К. твърди, че е лишен от ползването на имота в село ***, който се ползва изцяло и само от нея и нейните родители. Претендира от съпругата са заплащане на обезщетение за това, че е бил лишен от ползване на имота за периода от 05.04.16 г., когато тя е отговорила на уведомлението до родителите й, до момента на получаване на поканата, в размер на 5 700 лв., която сума съответства да дела му в съсобствеността и 400 лв. лихва за забава. На така отправената покана, ответницата не е отговорила. На стр. 41, 42 и 43 от приложеното гр. дело № 1878/18 г. на ВрРС са представени на хартиен носител  разменени между страните съобщения по ел. поща през м. май 2018 г. От съдържанието на съобщението се установява, че ответницата П.К. по категоричен и ясен начин заявява на ищеца, че не желае той да ползва къщата в село *** и няма да го допусне до нея, а ако той настоява, родителите й ще уведомят властите.
     По делото е изслушана и приета специализирана оценителна експертиза  /стр. 62/ с вещо лице И.И., според която пазарният наем за целия процесен имот /двор с къща/ не се променя за исковия периода от 06.04.16 г. до 18.10.17 г. и е в размер на 498 лв. на месец.

При така установените обстоятелства по спора, от правна страна окръжен съд намира следното:         

Предявеният иск е с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. Вземането по чл. 31, ал. 1 от ЗС представлява специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване, частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Доколкото право да си служи са общата вещ има всеки от съсобствениците, фактът, че само един от тях я ползва изцяло, води до обогатяването му за сметка патримониума на другия съсобственик. В конкретния случай е безспорно, че сме изправени пред СИО на процесния имот  - двор с къща в село ***. Съпружеската общност като особена съсобственост има правен статут различен от тази на обикновената съсобственост. Тя е бездялова и неделима, но както и при обикновената съсобственост съпрузите имат равни права на ползване на общите вещи. С Постановление на ВКС № 8/80 г. е прието, че споровете за ползване на вещи от имуществената общност по време на фактическата раздяла на съпрузите се решават по чл. 31 , ал. 2 от ЗС. Макар да е особена обща собственост, имуществената общност не пречи на заинтересования съпруг да защити правата си на ползване чрез иск по посочения ред, а недопускането на такъв иск би било отказ от правна защита. При така приетото разрешение, няма основание да се откаже защита и в случаите, когато единия съпруг лишава другия от ползите на общата вещ. Затова при фактическа раздяла лишеният от право ползване съпруг може да води иск  по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като поиска заплащане на обезщетение от ползващия изцяло общата вещ съпруг, след като отправи писмена покана. В изложения смисъл е ТР № 5/24.06.17 г. по т. д. № 5/14 г. на ВКС. Като в ТР № 5/17 г. изрично е посочено, че при разглеждане на претенцията между съпрузи намира приложение  и ТР № 7/02.11.12 г. по т. д. № 7/12 г. на ВКС. В конкретния случай, окръжен съд намира, за доказано, че по време на фактическата раздяла съпругата П.К. е ползвала лично и чрез родителите си съсобствената на страните къща и двор в село ***. От съдържанието на разменената между страните кореспонденция и от разпита на свидетелката Д., се установява, че съпругата не е допускала съпруга си да ползва общия имот по време на фактическата раздяла, при което тя му дължи на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС обезщетение за ползването на имота в размер на пазарния наем. Същият, според заключението на вещото лице, както за 2016 г., така и за 2017 г. е непроменен и е в размер на 498 лв. на месец за целия имот - двор и къща. Задължението за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС от страна на ползващия съсобственик, в случая ответницата П.К., възниква от получаване на писменото поискване от лишения от възможността да ползва имота ищец Д.К.. Именно след получаване на тази покана ползващия собственик дължи обезщетението, изпада в забава, от този момент тече и петгодишната погасителна давност. В казуса, ищецът е поискал писмено от съпругата си да му изплаща обезщетение за това, че го е лишила от ползването на имота с писмо, което тя е получила на 14.08.17 г. От този момент тя дължи претендирано обезщетение до датата на предявяване на иска 18.10.17 г.

Окръжен съд намира за неоснователно искането на съпруга Д.К., възнаграждението да се присъди от 06 април 2016 г. Това е датата, на която ответницата е отговорила на отправената от ищеца покана за заплащане на наем за имота до родителите й. Както се посочи по-горе, от съдържанието на поканата е видно, че тя е адресирана до родителите на ответницата, като ответникът заявява несъгласието си те да ползват собствения му имот в село ***, а също и неудовлетворението си, че В.Т. и Р.К. лишават него и семейството му от ползване на имота, като в тази връзка желае те да му заплащат обезщетение за целия имот, а не за собствената му ид. част от имота. С оглед адресатите и съдържанието на изпратената покана, окръжен съд намира, че тя не следва да се третира като писмено поискване по смисъла на чл. 31 , ал. 2 от ЗС от лишения да ползва общата вещ съсобственик Д.К. към ползващата същата вещ П.К., за заплащане на обезщетение. От факта, че П.К. е отговорила през м. април 2016 г. на съпруга си Д.К., във вр. са отправената до родителите й покана, не следва правния извод, че тя е получила писмено поискване от ищеца за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, при което е изпаднала в забава от м. април 2016 г. Според окръжен съд, това становище на ищеца застъпено в исковата молба и поддържано и във въззивната жалба има защитен характер и по изложените съображения, не намира опора в закона.

Исковата претенция за заплащане на обезщетение от страна на ползващата съсобствения имот ответница по време на фактическата разделя между страните, под формата на пазарния наем за имота, е основателна за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г., за притежаваната от ищеца 1/2 ид. ч. от целия имот в село *** /двор с къща/. И тъй като пазарния наем за месец е определен от експерта в размерна 498 лв., 1/2 от тази сума е 249 лв., то за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г. дължимото обезщетение в размер на 539.50 лв. За тази сума исковата претенция следва да се уважи за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г., като до исковата сума от 6 300 лв. се отхвърли като неоснователна и недоказана.

Окръжен съд намира за неоснователно възражението на ответницата, че следва да се присъди обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС под формата на пазарния наем само за къщата в село ***, но не и за дворното място, с оглед безспорния факт в процеса, че ищецът е гражданин на САЩ и забраната по чл. 29, ал. 4 от ЗС. Според окръжен съд забраната не следва да се прилага, тъй като нормативен акт от по-висш ранг, чл. 22, ал. 1 от Конституцията на РБ разпорежда, че чужденци и чуждестранни юрд. лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията произтичащи от присъединяването на РБ към ЕС или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за РБ, както и чрез наследяване по закон. Между РБ и САЩ е ратифициран договор за насърчаване на взаимната защита на инвестициите /обн. ДВ бр. 30/93 г., в сила от 02.06.1994 г./ и съгласно договореното в чл. 2 от същия следва да се приеме, че забранителния режим е отпаднал. В сила е договорът между РБ и САЩ за насърчаване и взаимната защита на инвестициите за насърчаване и придобиване на собственост.

По отношение са иска за осъждане на ответницата да заплати на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД мораторна лихва върху дължимото обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, съдът намира същият за основателен, доколкото с получаване на поканата за заплащане на обезщетение ответницата изпада в забава. С оглед дължимостта на главната искова претенция в размерна 539.50 лв., ответницата дължи заплащане на мораторна лихва от датата на получаване на поканата по чл. 31., ал. 2 от ЗС, доколкото това е моментът, когато вземането става изискуемо и тя изпада в забава. Предвид липсата на доказателства за размера на  дължимата мораторна лихва върху главницата от 539.50 лв. за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г., съдът на осн. чл. 162 от ГПК, определя претендирания такъв с помощта на  електронен калкулатор в размер на 9.90 лв., при което предявената искова претенция с правно основание чл. 86 от ЗЗД следва да бъде уважена в размер на 9.90 лв., като до претендираната сума от 450 лв. следва да се отхвърли.

С оглед на изложеното, предвид частичната основателност на предявените искове, обжалваното решение на районен съд, с което исковата претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е отхвърлена за сумата над 217.55 лв. до сумата 539.50 лв. следва да бъде отменена, като за сумата 217.55 лв. до сумата 539.50 лв. представляваща обезщетение за ползване на съсобствения недвижим имот в село *** само от единия съпруг за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г., искът с посоченото правно осн. чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да бъде уважен по изложените по-горе правни съображения. В частта, с която исковата претенция за заплащане на обезщетение е отхвърлена от районен съд за сумата над 539.50 лв. до претендираните от ищеца 6 300 лв., атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Частта от съдебния акт на първостепенния съд, с която е отхвърлена изцяло акцесорната претенция за заплащане на осн. чл. 86 от ЗЗД на мораторна лихва върху главницата по иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, следва да бъде отменено за сумата 9.90 лв., като се постанови решение по същество от настоящата инстанция, с което искът за заплащане на мораторна лихва върху главницата от 539.50 лв. следва да бъде уважен за сумата 9.90 лв. за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г. В частта, с която исковата претенция за заплащане на мораторна лихва е отхвърлена от районен съд за сумата над 9.90 лв. до претендираните 450 лв., обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските окръжен съд намира следното:

При изхода от спора, по съразмерност за направените пред районен съд разноски, ответницата П.К. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 99 лв. Ищецът Д.К. следва да бъде осъден да заплати на ответницата по съразамерност допълнително съдебни разноски за районен съд в размер на 4 лв., наред с присъдените от районен съд на П.К. съдебни разноски в размер на 638.22 лв.

Според състава на окръжен съд, с определение № 2770/23.11.18 г. по гр. дело № 1878/18 г., постановено в хипотезата на чл. 248 от ГПК, районен съд гр. Враца правилно е отхвърлил молбата на ищеца Д.К. за изменение на решение № 721/09.10.18 г. в частта за разноските, с което Д.К. е бил осъден да заплати на П.К. съд. разноски по съразмерност от 638.22 лв. За да направи тази преценка окръжен съд съобразява обстоятелството, че направените от П.К. разноски включват адв. хонорар и размерът на същия е 700 лв. Този размер надвишава минимално размерът на адв. възнаграждения определени според Наредбата за минималните размери на адв. възнаграждения, което възнаграждение при интерес 6 750 лв. е 667.50 лв.

За настоящата въззивна инстанция претенция за присъждане на съдебни разноски в размер на 431 лв. /131 лв. д. т. и 300 лв. адв. хонорар/ е направил само въззивника Д.К., като е представил и доказателства, че разноските действително са направени. Съразмерно уважената част от исковата претенция, искането е основателно за сумата 36.28 лв. и в този размер следва да се уважи. Възражението на въззиваемата П.К. по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно, тъй като заплатения от Д.К. адв. хонорар за представляващия го адвокат пред настоящата инстанция е в минималния размер от 300 лв. според цитираната по-горе Наредба за минималните адв. възнаграждения.

Мотивиран от изложеното окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение на районен съд гр. Враца № 721/09.10.18 г. постановено по гр. д. № 1878/18 г. по описа на същия съд в ЧАСТТА, с която съдът е ОТХВЪРЛИЛ исковата претенция за заплащане на обезщетение с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата над 217.55 лв. до сумата 539.50 лв. и ЧАСТТА с която съдът е отхвърлил обусловения иск за заплащане на мораторна лихва за забава с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата над 9.90 лв. до претендираната с исковата молба сума от 450 лв. и вместо това

П О С Т А Н О В Я В А:

ОСЪЖДА П.В.К. с ЕГН ********** ***  да заплати на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС на Д.Д.К., гражданин на САЩ, роден на *** г. разликата между определената от окръжен съд сума от 539.50 лв. и сумата от 217.55 лв. присъдена от районен съд с посоченото по-горе решение, която представлява обезщетение за лично ползване от съпругата П.К. през периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г. по време на фактическата раздяла на недвижим имот в режим на СИО находящ се в село ***, общ. гр. Враца и представляващ УПИ ХVІІ-28 в кв. № 2 по плана на селото, заедно с изградената в имота масивна двуетажна жилищна сграда с площ от 62 кв. м. и други подобрения, заедно със законна лихва върху разликата между посочените суми, считано от датата на предявяване на иска 18.10.2017 г. до окончателното изплащане.  

ОСЪЖДА П.В.К. с ЕГН ********** ***  да заплати на основание чл. 86 от ЗЗД на Д.Д.К., гражданин на САЩ, роден на *** г. сумата от 9.90 лв. представляваща мораторна лихва върху главница от 539.50 лв. за периода от 14.08.17 г. до 18.10.17 г.

ПОТВЪРЖДАВА в останалата отхвърлителна част решение на районен съд гр.Враца № 721/09.10.18 г. и постановеното на осн. чл. 248 от ГПК определение № 2770/23.11.18 г. на районен съд гр. Враца, като и двата акта са постановени по гр. д. № 1878/18 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА П.В.К. с ЕГН ********** ***  да заплати на Д.Д.К., гражданин на САЩ, роден на *** г. сумата от 99 лв. представляваща направените от него по съразмерност разноски за първостепенния районен съд.

ОСЪЖДА Д.Д.К., гражданин на САЩ, роден на *** г. да заплати на П.В.К. с ЕГН ********** допълнително сумата от 4 лв. представляваща по съразмерност направени от нея съдебни разноски пред районен съд, наред с присъдените разноски от 638.22 лв. с решение № 721/09.10.18 г. на районен съд гр. Враца.

ОСЪЖДА П.В.К. с ЕГН ********** ***  да заплати на Д.Д.К., гражданин на САЩ, роден на *** г. сумата от 36.28 лв. представляваща направените от него по съразмерност разноски за настоящата въззивна инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

            

 

 

               

    

 

Председател:...........        Членове:1..........

 

 

 2..........