Р Е Ш Е Н И Е № 1249
гр.Русе,10.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският районен съд,
II-ри граждански състав, в публичното съдебно заседание на 09-ти юли,
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря ТЕОДОРА
ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 8587 по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ищовото дружество „ Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД-гр.София, твърди, че се е снабдило със ЗИ по чл.410 по ГПК по ч.гр.дело № 5324/2018 г. по
описа на РРС за сумите от 710,42 лв.-главница, 30,38 лв.–договорна лихва за
периода 15.08.2016 г.-13.02.2017 г., 405,10 лв.–неустойка за неизпълнение на
договорно задължение и 103,90 лв.–обезщетение за забава за периода 14.02.2017
г.-19.07.2018 г., съставляващи вземания по Договор за паричен заем №2615291/05.08.2016
г., със законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018 г., както и
разноски за заповедното производство.Актът бил връчен на длъжника в хипотезата
на чл.47, ал.5 ГПК.
Твърдят и че на 05.08.2016г. от “Изи Асет Мениджмънт“ АД на ответницата бил
предоставен кредит в размер на 1800,00 лв. Заемополучателят удостоверил с
подписа си получаването на сумата, че се задължава да го върне по начин и в
срок, указан в контракта, както и че е уведомен предварително за съществените
условия на сделката, чрез връчен му Стандартен европейски формуляр.Ответникът
се съгласил да престира на заемодателя
главницата заедно с договорна лихва за периода 15.08.2016
г.- 13.02.2017 г. на вноски от по 74,08 лв., ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора
по подготовката и обслужването на заема и добавка, съставляваща печалба на
дружеството, при фиксиран лихвен процент. Д. не изпълнила всички свои
задължения по договора и преустановила плащанията.
Според клаузите на договора, заемателят се
задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на кредитора
обезпечение на задълженията му по договора, като ответника не изпълнил това
свое задължение.Според предвиденото по договор, кредиторът му начислил
неустойка в размер на 405,10 лв.
Сочи се, че договорът за заем съдържа изрична клауза, даваща право на кредитора
да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
Твърдят, че на 01.05.2018
г. е подписано Приложение 1 към договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 30.01.2017г. на основание
чл.99, ал.3 ЗЗД между “Изи Асет Мениджмънт“ АД (цедент) и “ „ Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД
(цесионер).
Старият кредитор
упълномощил ищеца от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия. Искат да се признае за установено по отношение на ответника,
че им дължи присъдените суми по ч.гр.дело
№ 5324/2018 г. по описа на РРС.Търсят се разноски за двете производства.
Ответницата И.В.Д.
*** не се явява в съдебно заседание. Назначеният й особен представител оспорва
исковете.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 5324/2018
г. по описа на РРС, в
полза на ищеца в настоящото производство била издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.В.Д. за сумите, заявени по исковата
молба, съставляващи
вземания по Договор за паричен заем
№2615291/05.08.2016 г., цедирани им на 01.05.2018 г. от “Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и разноски за заповедното
производство. Актът е връчен на длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК.Съдът указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да предяви иск за
установяване на вземането си.Разпореждането е връчено на страната на 05.12.2018г.Исковата молба по настоящото
дело е постъпила на 28.12.2018 г.
По делото няма
спор, че на 05.08.2016г., след
направено предложение за сключване на договор за паричен заем, на същата дата
такъв контракт под № 2615291 бил
подписан между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който дружеството предоставило на
Д. в заем сумата от 1800,00 лв., която тя
се задължил да върне заедно с договорна лихва за периода 15.08.2016 г.- 13.02.2017 г.
на вноски от по 74,08 лв., включващи и договорна лихва, при фиксиран ГЛП
от 40,00 % и ГПР от 47,27 %.
Заемополучателят
е удостоверил с подписа си, получаване на сумата и съгласието си с клаузите по
договора.Според
чл.10 от договора, кредиторът е в правото си да прехвърли вземането си в полза
на трети лица.
С договор за
прехвърляне на вземане от 30.01.2017 г. и Приложение 1 към него от 01.05.2018г.,
„Изи Асет Мениджмънт“ АД прехвърлило на
ищеца вземанията си към всички длъжници по ликвидни и изискуеми парични заеми,
ведно с привилегиите и обезпеченията, в това число и дълга на ответника, за
което било направено изисканото в чл.99, ал.3 ЗЗД потвърждение. Цедентът дал съгласието
си и упълномощил съконтрахента да уведоми от негово име за цесията всички
длъжници.
При тази фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
В процесния
случай ищецът твърди, че е кредитор на ответника, като правата му произтичат от договор за цесия от 30.01.2017 г. Няма спор, че с този контракт „Изи Асет
Мениджмънт“ АД надлежно са прехвърлили вземането си към заемополучателя на „ Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД.
Разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава
възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.10 от договора за паричен заем, според която кредиторът има
право да прехвърля, правата си по
договора на трето лице.
По делото са
представени доказателства, че ищецът е бил надлежно оправомощен от стария
кредитор да уведоми длъжника за извършената цесия.Доколкото цесионерът действа като
пълномощник на цедента, а не от свое име, няма законова пречка последният да упълномощи друго лице, в това число и самия цесионер, да извърши уведомяването.При изпълнение на
посоченото условие трябва да се приеме, че е било спазено изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД, по следните
съображения: Трайно установената съдебна практика, обективирана в решение № 3 от
16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др., приема, че уведомлението за цесията,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл.99, ал.З, пр.първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл.235, ал.З ГПК. Допустимо е, както и в настоящият случай, цедентът
да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия на длъжника /в т.см.
решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г, III г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по
т. д. № 2639/2014 г, II т. о., ТК и др./.
Безспорно ИМ и
доказателствата към нея са връчени на особеният представител на ответника. Съобразно
съдебната практика, връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. /в т.см.решение на ВКС по
т.д.№ 193/2018 г./.
С връчването на
исковата молба и всички книжа по делото, вкл. и уведомлението по чл.99, ал.З от ЗЗД на особения представител на ответника, връчването е надлежно и от този
момент се пораждат всички правни последици, свързани с факта на връчване, вкл.
и уведомяването на длъжника за извършената цесия. Уведомяването по чл.99, ал.З
от ЗЗД чрез връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване
на длъжника и цесията е породила действие спрямо длъжника от този момент. Този
факт, настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с оглед
разпоредбата на чл.253,ал.З ГПК.
Предвид горното,
съдът приема, че цесията е породила действие спрямо ответника, поради което ищецът
е установил активната си материално правна легитимация по иска и възражението
на ответната страна в този аспект е неоснователно.
Последователната практика на Съда на ЕС по
тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която съдът е
длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, дори и такова възражение да не е било направено от потребителя. По
отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143-чл.148
ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с ответника,
а не в общите условия към него, клаузите на същия не са индивидуално уговорени
по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно
на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито
е доказал условията по договора да са били уговорени с ответницата
индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат
подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.4 от договора за заем, според която се дължи
неустойка при неосигуряване в тридневен срок от датата на сключване на договора
на посочени обезпечения се намира в пряко противоречие с преследваната с целта
на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване
на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник
и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка
на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. В конкретния случай
проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от
ответницата формуляр и след като й е разрешено е неразбираемо защо от
ответницата се изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка,
предварително определена по размер и разсрочена в погасителните вноски, ако не
осигури такова.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпените вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да
се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението
се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да
намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в
случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна
проверка на кредитоспособността на ответницата съгласно чл.16 ЗКП, ищецът сам
щеше да стигне да заключението, че със същата не следва да бъде сключван
договор за кредит преди да бъде предоставено обезпечението. По изложените
съображения с оглед нищожността на клаузата по чл.4 от договора съдът намира,
че ответника не дължи уговорената неустойка по чл.4, ал.2 от договора, в случая
претендирана до сумата от 405,10 лв.
В исковата молба
се признава, че ответницата е заплатила сумата от 2104,00 лв., като размера на
дължимите се суми за главница и лихви не се оспорва.
Предвид всичко
гореизложено следва да се признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищцовото дружество сумите от 710,42
лв.-главница, 30,38 лв.–договорна лихва за периода 15.08.2016 г.-13.02.2017 г.,
и 103,90 лв.–обезщетение за забава за периода 14.02.2017 г.-19.07.2018 г,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 30.07.2018г.
до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 5324/2018г. по описа на РРС.
Искът следва да
се отхвърли в частта да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 405,10 лв.–неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, като неоснователен.
Според
указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство в размер на 84,50 лв. и 287,30 лв. в исковото производство на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че И.В.Д., ЕГН: ********** *** дължи на „ Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представляван от И. Ц. К. сумата от 710,42лв.-главница по Договор
за паричен заем №2615291/05.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018
г. до изплащане на вземането, сумата от 30,38
лв.–договорна лихва за периода 15.08.2016 г.-13.02.2017 г., и сумата от 103,90
лв.–обезщетение за забава за периода 14.02.2017 г.-19.07.2018 г., предмет на заповед по чл.410 ГПК от 31.07.2018г. за изпълнение на парично задължение, постановена
по ч.гр.д № 5324/2018г.
по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
********* против И.В.Д., ЕГН: **********
иск с правно основание чл.422 ГПК, в частта да се признае за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 405,10
лв.–неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА И.В.Д., ЕГН: ********** *** да заплати
на „ Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представляван от И. Ц. К. сумата в размер на
84,50 лв. - разноски по ч.гр.д № 5324/2018г. по описа на РРС, както и сумата в размер на 287,30
лв. - разноски за настоящото производство.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Русенски
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: