Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр.Русе, 31.01.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, осми граждански състав, в публичното съдебно заседание на девети
юни, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО ИВАНОВ
при
секретаря Елисавета Янкова, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 3034
по описа за 2020г., за да се произнесе, съобрази следното:
Ищецът И.В.И. твърди, че сключил на 02.12.2019г. с „Изи Асет
мениджмънт” АД договор за паричен
заем № 3699515, по силата на който му бил предоставен заем в размер на
1 000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.00%,
годишен процент на разходите – 48.44%, договорна лихва в размер на 119.84 лева
и срок за погасяване на заема от 6 месеца, който следвало да върне на 6 месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 186.64 лева. На същата дата 02.12.2019г.
ищецът сключил с „Файненшъл България” ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство № 3699515, по силата на който възложил на последното дружество да
сключи договор за поръчителство с „Изи
Асет мениджмънт” АД, по силата на който да отговора солидарно с потребителя за
изпълнението на всички задължения на потребителя възникнали по договор за паричен заем №
3699515/02.12.2019г., както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията по същия договор. В чл.3, ал.1 от този договор било уговорено, че
за поемане на задължението по договора за заем, потребителят дължи възнаграждение
на поръчителя в размер на 710.16 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от
които в размер на 118.36 лева, като вноските са дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет мениджмънт” АД. Счита и че
двата договора са нищожни. С договорения фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата
и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изисквания на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е
налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съгласно съдебната практика,
при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е
установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне
може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40%
годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото.
Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден – по
аргумент от чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, поради което нищожността на клаузата за
договорната лихва, респ. на клаузата за ГПР, която е съществен елемент на
договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност
на кредитната сделка. Не са спазени и императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.11 от ЗПК в договорът за паричен заем да е разписан действителния размер на
ГПР. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е
различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от
48.44% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска
практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност
на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК – нищожност
на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на
договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Уговореното
възнаграждение за фирмата – поръчител е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за
общото оскъпяване на кредита – чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя”, съдържаща се в
пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК,
кредиторът не е включил в договорения ГПР от 48.44% разходите, които следва да
извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата – поръчител. Поради
невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер
на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика” по смисъла на чл.68 д, ал.1, т.1 от ЗЗП. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи
по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр
и в договора размер на ГПР от 48.44% съставлява невярна информация, която е
заблудила потребителя относно действителния размер на разходите, които той ще
следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът
недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при
планирани разходи в размер на 48.44% ГПР. На ищецът не е било разяснено по ясен
и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване
на договора какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати,
нито тази информация произтича по прозрачен
за него начин от условията на договора и поради непознаването му с
основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи,
които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не
е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил
на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит с размер на
1 000.00 лева, с посочен лихвен процент от 40% и ГПР 48.44% с общ размер на
всички плащания 1 119.84 лева. Поради това, че кредиторът не е представил
вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано
решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи
кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравноправност в
кредитното правоотношение.
На собствено основание е нищожен и сключения договор за
предоставяне на поръчителство от 02.12.2019г. и уговорката за заплащане на
възнаграждение за поръчител не е породила правни последици, поради следните
съображения: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и
поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е
правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за
валидното му възникване – аргумент от чл.138 от ЗЗД. Договорът е едностранен,
безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на
поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на
задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил
договора за поръчителство като съглашение между кредитора и третото, различно
от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен
интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв
защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и
третото лице – поръчител е лишена от правно основание. В правната теория
основанието на една сделка се схваща като типичната и непосредствената правна
цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от
вида и съдържанието на сделката. Типичната и непосредствена цел, която страните
по договора за предоставяне на поръчителство от 02.12.2019г. е да бъда
обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредява лично
обезпечение, то не се осъществява целта на договора за поръчителство и същият е
лишен от своето основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитевни
правни норми, поради което страните могат да уговарят възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен.
Договарането, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя
вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. Съдебната практика е
константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са
явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен мужду длъжника и
поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването
на принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването за
заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на
целта на Директива 2008/48, траспонирана в ЗПК. От чл.8, пар.1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оцента на кредитоспособността
на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от ЗПК. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да
предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им. Поради това твърди, че
клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител
е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с
което дългът му нараства, т.е. опасността от свързадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на
потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което
задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно.
Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и с оглед
на изчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна
уговорка /арг. От т.19 на чл.143 от ЗПК/ тази договорка следва да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството –
поръчител, кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт” АД е договарял в полза на
поръчителя по смисъла на чл.22 от ЗЗД. От вътрешните отношения между „Изи Асет
Мениджмънт” АД и кредитополучателя следва, че ако той беше изразил воля да
сключи договор за поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое
задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил да
надари кредитора. По силата на чл.225, ал.1 от ЗЗД, с договора за дарение
дарителят следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен.
От представения по делото погасителен план е видно, че ищецът се е задължил да
погасява възнаграждението на поръчителя разсрочено, т.е. той не е надарил
незабавно кредитодателя, поради което следва да се отрече правния ефект на тази
уговорка. На последно място договорът за поръчителство е с акцесорен характер,
той може да съществува валидно единствени при условие, че съществува
действителен главен дълг. По изложените съображения кредитната сделка е
нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за
учредяване на поръчителско правоотношение.
Поради това съда да
постанови решение, с което да прогласи по отношение на „Изи Асет Мениджмънт” АД
нищожността на договор за паричен заем № 3699515/02.12.2019г., като
противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и да прогласи
по отношение на „Файненшъл България” ЕООД нищожността на акцесорния договор за
предоставяне на поръчителство № 3699515/02.12.2019г., като лишен от правно
основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на
добрите нрави и не породил правни последици, тъй като обезпечава нищожна
кредитна сделка. Претендира и направените по делото разноски, както и да бъде
присъдено на основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение на редовно
упълномощения от него адвокат, който му оказва безплатна правна помощ.
Съдът, като взе предвид изложените от ищеца в исковата
молба фактически обстоятелства, на които основава претенциите си и
формулираните петитуми, квалифицира правно предявените обективно съединени искове по чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договор за паричен заем №
3699515/02.12.2019г. поради противоречието му със закона и за прогласяване
нищожността на акцесорен договор за предоставяне на поръчителство №
3699515/02.12.2019г. поради противоречието му със закона и добрите нрави.
Ответниците “Изи Асет мениджмънт” АД със седалище и
адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28,
„Силвър център”, ет.2, офис 40-46, представлявано от управителя Стефан
Красимиров Колев и „Файненшъл България” ЕООД със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
център”, ет.2, офис 40-46, оспорват изцяло предявените искове. Твърдят, че
уговореният лихвен процент в договора за паричен заем не представлява и не се
свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричен заем формирана от
няколко фактора – разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем,
конкуренция на пазара, ниво на обслужване и риск от неизпълнение от страна на
кредитополучателя, която е фиксирана в договора и ищецът се е съгласил да я
заплати при сключването му. Тази цена не може да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на размера й
с добрите нрави. Към момента на сключване на договора за заем в действащото
законодателство е нямало аграничение на маскималния размер на цената на
услугата – предоставяне и ползване на паричен заем. Законната лихва за забава
по никакъв начин не органичава правото на страните да уговарят цена на услугата
в различен размер и договорната лихва да е над размера на законната – свободата
на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Нарушение
на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока,
но когато една цена е ясно и конкретно посочена, когато една услуга не е
задължителна за ползване и потребителят сам и при свободно формирана воля
решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава провиворечие с
добрите нрави не може да има. Липсват и нарушения на чл.11, ал.1, т.10 и т.11
от ЗПК. ГПР не е по-висок от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като
последната е 10 процентни пункта. ГПР представлява възнаграждението на
кредитора под формата на договорна лихва и други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит. Съгласно чл.19, ал.2 от ЗПК ГПР по кредита се
изчислява по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените
в него общи положения и допълнителни допускания. Възнаграждението на
дружеството за поръчителството не е част от заемното правоотношение по договора
за заем. Същото е дължимо не към заемодателя, а за предоставената услуга от
„Файненшъл България” ЕООД, която е уговорено да възникне задължение по нея,
само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да предостави
едно от другите две обезпечения по договора за заем. ГПР по процесния договор
за паричен заем е фиксиран. Посочена е и общата сума за плащане по договора.
Механизмът за пресмятане на ГПР е по формула съдържаща се в Приложение № 1 към
ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен в договора за
паричен заем. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, че при посочване на ГПР
следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, следва да се тълкува в смисъл посочване на
онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР. В конкретния случай
договорът за кредит не съдържа възможности за промяна в ГПР като резултат от
липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на
лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР е изчислен на база
първоначално уговорения размер на лихвата. Т.е. в договора не е уговорена
възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени
допълнителни допускания. Не е и налице нарушение поради невключването на
възнаграждение за поръчителство, дължимо по договора за предоставяне на
поръчителство в ГПР на договора за паричен заем. С подписването на договора за
предоставяне на поръчителство „Файненшъл България” ЕООД се е задължил, срещу
възнаграждение, да сключи със заемодателя договор за поръчителство, по силата
на който да отговаря солидарно с него пред дружеството, за изпълнението на
всички негови задължения, възникнали съгласно договора за паричен заем. В
договора за предоставяне на поръчителство е уговорено, че същият влиза в сила,
само и единствено в случай че заемателят не изпълни задълженията си по
сключения договор за паричен заем в указания 3-дневен срок да предостави
обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Както
ясно било посочено в чл.4, ал.1 от договора за заем, заемателят е разполагал
със срок до 3 дни след подписване на договора да предостави едно от трите
обезпечения. Не следва да се тълкува и че срокът за предоставяне на
обезпечението е само 3 дни, тъй като той започва много преди подписване на
договора. Заемателят е разполагал с достатъчно време преди да вземе решение да
потърси паричен заем, да избере институция, от която може да го получи, да се
запознае с условията на финансовата услуга и да сключи договор за кредит.
Договорът за предоставяне на поръчителство е едно второ, акцесорно облигационно
правоотношение и не би могло дължимата по него такса за възнаграждение за
поръчителя да бъде включена в ГПР по договора за паричен заем. Задължението по
договора за предоставяне на поръчителство не е обвързано с договора за паричен
заем. Това възнаграждение към „Файненшъл България” ЕООД не представлява пряк разход,
свързан с кредита, доколкото същото се дължи независимо дали отговорността на
поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Ищецът
смесвайки възниквалите правоотношения, неправилно счита, че по договора,
сключен с „Файненшъл България” ЕООД не се дължи уговореното възнаграждение.
Дори съдът да приеме, че договорът за заем е нищожен, то „Файненшъл България”
ЕООД, изпълнявайки задължението си по договора със заемателя, има право да
получи възнаграждение в пълния уговорен размер. В правната теория няма спор, че
промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са
непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на
отговорността на длъжника, но такава каквато е към момента на сключването на
договора за поръчителство.
От събраните по делото доказателства, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
На 02.12.2019г. ищецът сключил с „Изи Асет мениджмънт” АД
договор за паричен
заем № 3699515, по силата на който му бил предоставен заем в размер на
1 000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.00%,
годишен процент на разходите – 48.44%, договорна лихва в размер на 119.84 лева
и срок за погасяване на заема от 6 месеца, който следвало да върне на 6 месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 186.64 лева. На същата дата 02.12.2019г.
ищецът сключил с „Файненшъл България” ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство № 3699515, по силата на който възложил на последното дружество да
сключи договор за поръчителство с „Изи
Асет мениджмънт” АД, по силата на който да отговора солидарно с потребителя за
изпълнението на всички задължения на потребителя възникнали по договор за паричен заем №
3699515/02.12.2019г., както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията по същия договор. В чл.3, ал.1 от този договор било уговорено, че
за поемане на задължението по договора за заем, потребителят дължи
възнаграждение на поръчителя в размер на 710.16 лева, платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 118.36 лева, като вноските са дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен
с „Изи
Асет мениджмънт” АД.
От заключението на изготвената по
делото съдебно-икономическа експертиза се установява, че съгласно т.8 от
процесния договор за паричен заем, ТПР по заема е в размер на 48.44% като при
изчисляването на ГПР са взети предвид допусканията, че договорът ще е валиден 6
месеца, ще се начислява само договорна лихва и няма да бъдат начислявани разходи
за лихви за забава и неустойки за неизпълнение на задължения по договора и
други разходи по договора. След извършване на изчисления с калкулатор за
кредити експертизата установява, че при главница на кредита в размер на
1 000.00 лева, договорна лихва с ГЛП от 40.00% за срок на заема от 6
месеца, ГПР на разходите по процесния договор за заем е равен на 48.21%.
Следователно при изчисляването на ГПР по процесният заем кредиторът е включил
само разходите за договорна лихва в размер на 40% за срок от 6 месеца. Уговореният
лихвен процент по процесния договор за заем е 40.00%. При срок на заема от 6
месеца, месечен лихвен процент на договорната лихва по заема е в размер на
3.333%, а седмичен лихвен процент – 0.77%. Общият размер на дължимата договорна
лихва по процесния договор за паричен заем при уговорените параметри по заема –
ГЛП 40.00% върху главницата от 1 000.00 лева, за срок от 6 месеца е равна
на 119.84 лева, а общата сума на договорната лихва, изчислена при ГЛП в размер
на законната лихва от 10.00%, за същия период от 6 месеца е в размер на 30.24
лева. При изчисляването на ГПР кредиторът е включил само разходите за договорна
лихва с ГЛП в размер на 40.00% за срок от 6 месеца. Когато към общите разходи
по процесния заем освен договорната лихва се включи и уговореното
възнаграждение на дружеството – поръчител в размер на 710.16 лева, платимо на 6
месечни вноски по 118.36 лева, размера на ГПР се променя от 48.21% на 844.14%.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Съдът намира, че и двата сключени
договора - договор за паричен
заем № 3699515/02.12.2019г.
и договор за
предоставяне на поръчителство № 3699515/02.12.2019г., са нищожни. С договорения фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40% се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга в разрез с изисквания на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Съгласно съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен
императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да
бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален
размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40% годишно
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото. Договорът
за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден – по аргумент от
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, поради което нищожността на клаузата за договорната
лихва, респ. на клаузата за ГПР, която е съществен елемент на договорното
съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната
сделка. Не са спазени и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК в
договорът за паричен заем да е разписан действителния размер на ГПР.
Действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения
в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48.44% е заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК – нищожност на кредитната сделка
поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за
фирмата – поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита –
чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя”, съдържаща се в пар.1,
т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници
и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК,
кредиторът не е включил в договорения ГПР от 48.44% разходите, които следва да
извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата – поръчител. Поради
невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер
на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика” по смисъла на чл.68 д, ал.1, т.1 от ЗЗП. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на
които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски
формуляр и в договора размер на ГПР от 48.44% съставлява невярна информация,
която е заблудила потребителя относно действителния размер на разходите, които
той ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно
е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи
в размер на 48.44% ГПР. На ищецът не е било разяснено по ясен и разбираем начин
и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на договора какъв
е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази
информация произтича по прозрачен за
него начин от условията на договора и поради непознаването му с основните
характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици
на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той
следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не е изпълнил
задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на
кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит с размер на
1 000.00 лева, с посочен лихвен процент от 40% и ГПР 48.44% с общ размер
на всички плащания 1 119.84 лева. Видно обаче от заключението на
изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза, когато към общите разходи
по процесния заем освен договорната лихва се включи и уговореното
възнаграждение на дружеството – поръчител в размер на 710.16 лева, платимо на 6
месечни вноски по 118.36 лева, размера на ГПР се променя от 48.21% на 844.14%.
Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил
лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите
финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата
неинформираност е довела до неравноправност в кредитното правоотношение.
На собствено основание е нищожен и
сключения договор за предоставяне на поръчителство от 02.12.2019г. и уговорката
за заплащане на възнаграждение за поръчител не е породила правни последици,
поради следните съображения: Договорът за поръчителство е съглашение между
кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято
воля не е правопораждащ елемент от фактическия
състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване – аргумент от
чл.138 от ЗЗД. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното
основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Законодателят е уредил договора за поръчителство като
съглашение между кредитора и третото, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес,
поради което сключването на сделка между него и третото лице – поръчител е
лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се
схваща като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с
предоставяне на имуществена облага. Съществуването
на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Типичната и
непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство
от 02.12.2019г. е да бъда обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато
длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за
поръчителство и същият е лишен от своето основание. Договорът за поръчителство
е уреден от диспозитевни правни норми, поради което
страните могат да уговарят възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен.
Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя
вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. Съдебната практика
е константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за
поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава
никаква престация, поради което нарушаването на
принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването за
заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на
целта на Директива 2008/48, траспонирана в ЗПК. От
чл.8, пар.1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът
е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от ЗПК. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност,
допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури
високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им. Поради това и
клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител
е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с
което дългът му нараства, т.е. опасността от свързадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца
и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски
оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше
добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл.143
от ЗЗП и с оглед на изчерпателното изброяване на предпоставките за
неравноправност на договорна уговорка /арг. От т.19
на чл.143 от ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна
и непораждаща правни последици за потребителя. Поставяйки на кредитополучателя
изискване да сключи договор с дружеството – поръчител, кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт” АД е
договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл.22 от ЗЗД. От вътрешните
отношения между „Изи Асет
Мениджмънт” АД и кредитополучателя следва, че ако той беше изразил воля да
сключи договор за поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое
задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил да
надари кредитора. По силата на чл.225, ал.1 от ЗЗД, с договора за дарение
дарителят следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен.
От представения по делото погасителен план е видно, че ищецът се е задължил да
погасява възнаграждението на поръчителя разсрочено, т.е. той не е надарил
незабавно кредитодателя, поради което следва да се отрече правния ефект на тази
уговорка. На последно място договорът за поръчителство е с акцесорен характер,
той може да съществува валидно единствени при условие, че съществува
действителен главен дълг. По изложените съображения кредитната сделка е
нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за
учредяване на поръчителско правоотношение.
Съдът следва да отбележи,
че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, „когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита“. В случая това е
получената в заем парична сума от 1 000.00 лева, която парична сума следва
да бъде върната от ищеца на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
На основание чл.78, ал.1
от ГПК и предвид уважаването на предявените искове, ответниците следва да бъдат
осъдени да заплатят на ищеца направените по делото разноски в размер на 373.20
лева – заплатени държавна такса за производството по делото и възнаграждение на
вещото лице по изготвената съдебно-икономическа експертиза.
На основание чл.38, ал.2
от ЗА и предвид уважаването на предявените искове, ответниците следва да бъдат
осъдени да заплатят на адвокат Е.Г.И. - М. ***, с адрес за упражняване на
дейността: гр.Пловдив, ул.”Хан Кубрат” № 2, адвокатско възнаграждение за
оказаната от нея безплатна правна помощ на ищеца в размер на 600.00 лева /по
300.00 лева за всеки един от предявените искове, съгласно Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Мотивиран
така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен
заем № 3699515/02.12.2019г., сключен между “Изи Асет
мениджмънт” АД със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7,
бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
център”, ет.2, офис 40-46, ЕИК *********, представлявано от управителя Стефан
Красимиров Колев и И.В.И. ***, с ЕГН: **********, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради
противоречие със закона – разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.
ПРОГЛАСЯВА
НИЩОЖНОСТТА на договор
за предоставяне на поръчителство № 3699515/02.12.2019г., сключен между
„Файненшъл България” ЕООД със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.
„Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет.2, офис 40-46, ЕИК *********,
представлявано от Петър Дамянов и И.В.И. ***, с ЕГН: **********, като лишен от правно основание,
уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и
не породил правни последици, тъй като обезпечава нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА “Изи Асет мениджмънт” АД със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
център”, ет.2, офис 40-46, ЕИК *********, представлявано от управителя Стефан
Красимиров Колев и „Файненшъл България”
ЕООД със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
център”, ет.2, офис 40-46, ЕИК *********, представлявано от Петър Дамянов, да
заплатят на И.В.И. ***, с ЕГН: **********, сумата от 373.20 лева /триста
седемдесет и три лева и двадесет стотинки/ – направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “Изи Асет мениджмънт” АД със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
център”, ет.2, офис 40-46, ЕИК *********, представлявано от управителя Стефан
Красимиров Колев и „Файненшъл България”
ЕООД със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Люлин” № 7, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
център”, ет.2, офис 40-46, ЕИК *********, представлявано от Петър Дамянов, да
заплатят на адвокат
Е.Г.И. - М. ***, с адрес за упражняване на дейността: гр.Пловдив, ул.”Хан
Кубрат” № 2, адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 /шестстотин/ лева.
Решението
може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Русенски окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: