№ 19389
гр. София, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско
дело № 20251110100519 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. №
52614/13.02.2025 г./ на П. С. С. срещу „**************“ ЕАД, с която са предявени
отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на
ответника следните суми за топлоснабден имот, находящ се в гр. ************, инсталация
№ **********, а именно: 13 450.61 лв. – цена на доставена топлинна енергия за периода от
м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г.; 16 199.93 лв. – мораторна лихва върху главницата от 13 450.61
лв. за период на забава от 01.11.2006 г. до 29.07.2024 г.; 152.87 лв. – цена на услугата дялово
разпределение за периода от м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г.; 162.46 лв. – мораторна лихва върху
главницата от 152.87 лв. за период на забава от 01.11.2006 г. до 29.07.2024 г.; 1 568.73 лв. –
цена на доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2023 г. до м. 06.2024 г.; 2.35 лв. –
мораторна лихва върху главницата от 1 568.73 лв. за период на забава от 01.05.2023 г. до
29.07.2024 г. Претендират се разноските по делото.
Ищецът С. твърди, че ответното дружество претендира извънсъдебно от него
процесните суми чрез множество обаждания по телефон, при които го предупреждава, че
при неплащане ще образува съдебно дело, както и чрез издаване на Фактура №
001802806721/30.06.2024 г., с което на практика отправя към него покана за плащане и в
която е отразено, че по договорна сметка № ********** и инсталация № ********** към
11.07.2024 г. ищецът има непогасени задължения към дружеството в общ размер на 31
409.09 лв. Излага, че след посещение при ответника се снабдил с подробна официална
справка за задълженията си към него към 29.07.2024 г. Оспорва да е собственик или вещен
ползвател на процесния имот, поради което счита, че липсва договорно правоотношение
между страните, респ. не е налице основание за начисляване на процесните суми. При
условията на евентуалност релевира възражение за изтекла тригодишна погасителна давност
за процесните задължения. Твърди, че ответникът поставя като условие да зачете
последиците от давността сключването между страните на споразумение, в което С. да
признае наличието на задължения за необхванатия от давността период, и тяхното плащане,
с което ищецът не е съгласен.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „**************“ ЕАД е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете като недопустими при твърдения, че
1
извънсъдебното претендиране на погасени по давност вземания и воденето им в
счетоводството на кредитора не е достатъчно да обоснове наличието на правен интерес у
ищеца от предявяване на отрицателни установителни искове, а той може да релевира
възраженията си при насочена срещу него претенция на дружеството. В случай на
прекратяване на производството поради недопустимост на исковете моли да му бъде
присъдено юрисконсултско възнаграждение. По същество твърди, че в качеството си на
собственик на процесния имот ищецът е клиент на топлинна енергия за битови нужди, който
е използвал доставената до имота топлинна енергия през процесните периоди, без да я
заплати. Изтъква, че с факта на плащане на свои задължения за имота за други периоди С.
фактически е признал, че именно той дължи сумите за този имот. Признава, че задълженията
на ищеца за периода от м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г. са погасени по давност. Възразява, че
погасителната давност за вземанията за периода от м. 05.2023 г. до м. 06.2024 г. не е изтекла
преди подаване на исковата молба в съда. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото,
поради което моли разноските по делото да бъдат разпределени по правилото на чл. 78, ал. 2
ГПК. В тази връзка изтъква, че С. не е предприел действия за извънсъдебно отписване на
погасените по давност вземания, както и че въпреки изтеклата давност дружеството има
право да ги претендира. Претендира разноските по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Предявен е от „**************“ ЕАД срещу П. С. С. насрещен осъдителен иск за
сумата от 1 568.73 лв. – цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в гр. *************, с аб. № 110474, инсталация № **********, за периода от м. 05.2023
г. до м. 06.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 24.03.2025 г. до окончателното
плащане. Претендират се разноските и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът по насрещния иск „**************“ ЕАД твърди, че е налице облигационно
отношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди с ответника в качеството му
на собственик на имота, възникнало по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, към което са приложими
общите условия на ищцовото дружество, без да е необходимо изричното им приемане.
Поддържа, че е доставил в имота топлинна енергия през процесния период, но ответникът
не е заплатил в срок дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение от „**************“
ООД.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на насрещната исковата молба от
ответника по насрещния иск П. С. С.. Оспорва наличието на договорно правоотношение с
„**************“ ЕАД за процесния имот, тъй като не е негов собственик, нито вещен
ползвател, нито е подавал заявление за откриване на партида за имота на негово име. Не
оспорва реалната доставка на топлинна енергия в имота през исковия период на
претендираната цена. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за вземането.
„**************“ ООД – трето лице – помагач на ответника и ищец по насрещния иск
„**************“ ЕАД, излага становище, че процесните суми са дължими.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно
убеждение и обсъди доводите на страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
приема от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника задължения, произтичащи от доставката на топлинна енергия в
топлоснабден имот, находящ се в гр. ************, инсталация № **********, както и
насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ за цената
на доставената в същия имот топлинна енергия в размер и за период, съответстващи на тези
по единия отрицателен установителен иск.
Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск като абсолютна
2
процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК е налице,
когато ответникът по иска претендира отричаното от ищеца право. От значение за
допустимостта на иска са действията на ответника по предявяване на претенции срещу
ищеца, осъществени извън съдебното производство. Ако ответникът се защитава срещу иска
чрез доказване съществуването на отреченото право, то не е налице съмнение по въпроса, че
ответникът претендира това право и липсва необходимост ищецът да доказва правния си
интерес. Отричането, че съществува спор по предмета на делото, включително признаването
на иска в хода на производството или на отделни правнозначими факти по делото, не водят
до отпадане на правния интерес от него, когато ответникът е предявил оспорената претенция
извънсъдебно. В този смисъл е Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на
ВКС, IV ГО, според което ответникът не може да предизвика прекратяване на делото с
изявленията си и процесуалното си поведение.
В конкретния случай начисляването от ответника по отрицателните установителни
искове на процесните задължения, произтичащи от доставката на топлинна енергия в
процесния имот през исковите периоди, не е спорно по делото, а и е видно от писменото
доказателство на л. 10 – 15. Възражението на „**************“ ЕАД за липса на правен
интерес от тях, обосновано с твърдения, че извънсъдебното претендиране на погасени по
давност вземания и воденето им в счетоводството на кредитора не е достатъчно да обоснове
наличието на правен интерес у ищеца от предявяване на отрицателни установителни искове,
а той може да релевира възраженията си при насочена срещу него претенция на
дружеството, е неоснователно, защото длъжникът не е длъжен да чака да бъдат предявени
искове срещу него, а разполага с възможността да заеме процесулната роля на ищец и да
иска да бъдат отречени със сила на пресъдено нещо задълженията, които се претендират
извънсъдебно от него. Фактът на наличие на такива извънсъдебни претенции на
дружеството към ищеца С., преценен наред с това, че в случая то се защитава по
отрицателните установителни искове чрез доказване съществуването на оспорените от
ищеца негови вземания, несъмнено сочи, че за С. е възникнал правен интерес от отричане
със сила на пресъдено нещо на начислените и претендирани от ответника задължения.
От друга страна обаче, съдът счита, че с предявяването на насрещния осъдителен иск
на „**************“ ЕАД е отпаднал правният интерес на С. от неговия отрицателен
установителен иск за сумата от 1 568.73 лв., представляваща цена на топлинна енергия за
периода от м. 05.2023 г. до м. 06.2024 г. Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки
може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно право,
когато има правен интерес от това. Както в процесуалноправната теория, така и в съдебната
практика, е прието, че наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск е
абсолютна предпоставка за неговата допустимост, за която съдът следи служебно и по всяко
време в хода на процеса и следователно при изначална липса на такъв или с отпадането му
впоследствие ще е налице недопустимост на иска. След като в случая с насрещната си
искова молба „**************“ ЕАД е предявило осъдителен иск за същото вземане, по
който със силата на пресъдено нещо ще се разреши правният спор между страните дали С.
му дължи сумата от 1 568.73 лв., то интересът от защита на С., търсена с този отрицателен
установителен иск, макар и да е бил налице при предявяването му, е отпаднал, което води до
неговата недопустимост /в този смисъл – Определение № 269/01.07.2022 г. по ч. т. д. №
1087/2022 г. на ВКС, I ТО/. По изложените съображения производството по отношение на
отрицателния установителен иск за сумата от 1 568.73 лв. следва да бъде прекратено на
основание чл. 130 ГПК.
По отношение на останалите за разглеждане искове съдът намира следното:
Ищецът по отрицателните установителни искове отрича материалноправните
предпоставки за възникване на вземанията на „**************“ ЕАД, оспорвайки
наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия
3
между страните, а също така релевира възражение за изтекла погасителна давност за
вземанията.
С отговора на исковата молба ответникът по отрицателните установителни искове
прави признание на факта на изтичане на погасителната давност за вземанията,
произтичащи от доставката на топлинна енергия в процесния имот през периода от м.
11.2006 г. до м. 04.2019 г., т.е. за главниците за този период и мораторните лихви върху тях.
Възражението за погасителна давност обаче като правопогасяващо възражение подлежи на
разглеждане, само и единствено ако е налице валидно възникнало материално право. По
давност могат да бъдат погасени само съществуващите задължения. По заявените от ищеца
С. възражения за несъществуване на предпоставките за възникване на вземанията не е
налице признание от страна на ответника, което налага те да бъдат разгледани.
В производството по предявени отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1
ГПК в тежест на ответника е доказването на фактите, от които произтичат отричаните права.
Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че
всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за
себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили /чл. 154, ал. 1
ГПК/. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална
роля заема страната, а е решаващо каква правна последица страната претендира като
настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както
правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.
Следователно при предявени отрицателни установителни искове за недължимост на
определени суми кредиторът /ответник по исковете/ трябва да докаже фактите, от които
вземанията произтичат, а длъжникът /ищец по исковете/ – възраженията си срещу
вземанията. Един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за
отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената тежест е едно и
също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а от отношението към
спорното право. Поради това „**************“ ЕАД в качеството си на ответник по
отрицателните установителни искове трябва да докаже, че вземанията са възникнали и
съществуват, което следва да стори и по предявения от него насрещен осъдителен иск.
За да установи съществуването на свои вземания срещу С. за цената на доставената
топлинна енергия, е необходимо „**************“ ЕАД да докаже пълно и главно следните
факти: наличието през исковите периоди на облигационно правоотношение с насрещната
страна по договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот; количеството на
реално доставената от него по договора топлинна енергия за двата периода и нейната цена.
По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът. Този
начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна
енергия предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда
хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно –
когато се касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
клиенти на топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В коментираната хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие.
В случая се установява от Заповед № ИК-723/12.02.1976 г. на Председателя на ИК на
СГНС /л. 192/, че на Никола Георгиев Блажов и неговата съпруга Дамянка С.а Блажева е
определен в обезщетение в съсобственост – по 1/2 ид. ч. за всеки от тях, имот, чиято
идентичност с процесния имот не е спорна между страните. С Нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот № 75, том Х, дело № 1261/1978 г. на нотариус при СРС /л. 187/
Никола Георгиев Блажев и Дамяна С.а Блажева са продали на дъщеря си Стефанка Николова
4
С.а същия имот. Изяснява от Удостоверение за наследници с изх. № СОА2-УГ51-
790/03.09.2025 г., че след смъртта си на 09.03.2004 г. Стефанка Николова С.а е оставила като
наследници по закон съпруга си Стоян Георгиев С. и синовете си П. С. С. и Красимир С. С..
Единият от наследниците – съпругът Стоян Георгиев С., е подал Декларация по чл. 14 ЗМДТ
за облагане с данък върху недвижимите имоти с вх. № 791/16.03.2007 г. /л. 182 – 186/, с която
е декларирал, че притежава процесния имот в съсобственост с П. С. С. и Красимир С. С. при
квоти 4/6 за декларатора и по 1/6 за всеки от другите съсобственици. Установява се от
Удостоверение за наследници с изх. № СОА25-УГ51-789/03.09.2025 г., че след смъртта си на
07.03.2011 г. Стоян Георгиев С. е оставил като наследници по закон синовете си П. С. С. и
Красимир С. С..
Следователно по делото се доказва, че П. С. С. и трето лице си придобили по силата на
наследствено правоприемство от своята майка, а впоследствие – и от своя баща, всеки от тях
по 1/2 ид. ч. от процесния имот /чл. 5, ал. 1 ЗНасл/. Липсват твърдения и доказателства по
делото ищецът и насрещен ответник С. да се е разпоредил със своята идеална част от имота,
нито пък преди или по време на исковия период да е придобил другата 1/2 ид. ч. от него.
Неоснователно е поддържаното от пълномощника на С. в хода на устните състезания
възражение, че не следва да отговаря за повече от 1/4 от задълженията за имота. Тълкувайки
по правилата на чл. 20 ЗЗД договора за покупко-продажба, обективиран в описания по-горе
нотариален акт, съдът намира, че действителната обща воля на страните е била за покупко-
продажба на притежаваната от всеки от продавачите по 1/2 ид. ч. от имота, доколкото в
противен случай би следвало да е посочено всеки от тях каква част от своята 1/2 ид. ч.
прехвърля за достигане на общо 1/2 ид. ч., а в случая такова посочване липсва. Този извод
намира подкрепа и в материалите по ч. гр. д. № 65277/2022 г. по описа на СРС, 126 състав, и
ч. гр. д. № 35068/2024 г. по описа на СРС, 69 състав, образувани въз основа на заявления по
чл. 410 ГПК на „**************“ ЕАД срещу П. С. С. и неговия брат за задължения за
същия имот, но за други периоди, които следват периода по допустимите отрицателни
установителни искове и предшестват периода по насрещния осъдителен иск. По тези дела са
издадени заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П. С. С. за 1/2 от задълженията за
имота за съответните периоди, след което той е подал възражения по чл. 414а ГПК с
приложени документи за извършени плащания, в резултат на което заповедите са
обезсилени. Така извършените плащания имат характера на извънсъдебно признание от
негова страна на основанието и размера на съответните задължения, като част от
основанието им несъмнено е и наличието на договор с дружеството, по силата на който той
отговаря именно за 1/2 /а не за 1/4/ от съответните задължения.
Ето защо съдът приема, че С. в качеството си на съсобственик е обвързан от договорно
правоотношение с „**************“ ЕАД, възникнало по силата на закона и по което е
материалноправно легитимиран да отговаря за 1/2 от задълженията за имота. Този извод не
се влияе от установения по делото факт, че дружеството е открило при себе си партида за
имота на негово име, доколкото това е станало служебно, т.е. по почин на дружеството, без
С. да е изразявал съгласие за това. Следователно не може да се приеме, че с откриването на
партидата на негово име е възникнало договорно правоотношение с доставчика, по което
само този съсобственик да е станал клиент на доставяната в имота топлинна енергия.
Предвид изложеното съдът приема, че между страните е възникнало и съществувало
през двата искови периода облигационно отношение по договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. ************, инсталация
№ **********, по който С. отговаря за 1/2 от задълженията, произтичащи от доставката на
топлинна енергия в имота. Договорът съобразно чл. 150 ЗЕ се регулира от общи условия. В
случая приложими са Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„**************“ ЕАД на клиенти в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г.
на КЕВР, чието публикуването в един централен и в един местен всекидневник е служебно
5
известно на съда. Доколкото С. не твърди и не доказва да е подал заявление, с което да е
предложил специални условия, и те да са приети от дружеството, то клаузите на
публикуваните общи условия са част от съдържанието на договорното правоотношение
между страните.
С Определение № 35846/28.08.2025 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявена за безспорна и
ненуждаеща се от доказване реалната доставка на топлинна енергия в процесния имот през
исковите периоди, чиято цена възлиза на претендираните от „**************“ ЕАД суми,
както и липсата на плащане.
Всичко изложено обуславя извод, че вземанията на „**************“ ЕАД за цената
на доставената топлинна енергия в имота през двата периода са частично доказани – до
сумата от 6 725.31 лв. – 1/2 от цената на топлинната енергия за периода от м. 11.2006 г. до м.
04.2019 г., и до сумата от 784.37 лв. – 1/2 от цената на топлинната енергия за периода от м.
05.2023 г. до м. 06.2024 г., защото тези суми съответстват на притежавания от С. дял в
съсобствеността. За разликата над посочените суми до пълните предявени размери исковете
са недоказани.
Наличието на вземания на „**************“ ЕАД с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за мораторна лихва върху цената на доставената топлинна енергия предпоставя наличие на
главни задължения и забава в плащането им. В случая с доклада по делото е обявено за
безспорно наличието на забава в плащането на цената на топлинната енергия за исковите
периоди с периоди на забавата и размер на мораторните лихви съобразно претендираното от
„**************“ ЕАД. Доколкото обаче С. отговаря само за 1/2 от задълженията, съдът
намира, че е доказано възникването на негови задължения за мораторни лихви за 1/2 от
претендираните такива, а за разликата акцесорните вземания на дружеството са недоказани.
По отношение на вземането на „**************“ ЕАД за цената на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия следва да се посочи, че съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по
система за дялово разпределение, а в ал. 2 е предвидено, че дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. В случая по делото е
безспорно, че услугата дялово разпределение в сградата през исковия период е извършвана
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Когато дяловото
разпределение се извършва от лице, на което е възложена тази дейност, топлопреносното
предприятие сключва писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите, по реда на чл. 139б /при общи условия/, в който се уреждат
цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на клиентите към топлопреносното предприятие, а след това – от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на
топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 ЗЕ лицето по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата
дялово разпределение. Следователно по силата на закона възниква система от две
относително независими договорни правоотношения, чиито страни и предмет се определят
от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното дружество за заплащане
на търговеца, извършващ дялово разпределение, на цената на услугата дялово
разпределение, а по второто клиентите дължат заплащане на сумите за тази услуга на
топлофикационното дружество. В този смисъл е и чл. 22, ал. 2 от приложимите общи
условия, съгласно който клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвано от избрания от тях търговец. Ето защо съдът приема за доказано
6
наличието на задължение на клиента на топлинна енергия да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от
договора между двете дружества. Без значение е дали топлофикационното дружество е
платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца,
извършващ дялово разпределение. Единственото основание за задължението на клиентите за
плащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество е услугата за дялово
разпределение да е извършена. След като по делото е безспорно, че през исковия период
третото лице – помагач е извършвало дяловото разпределение на топлинна енергия за
процесния имот, то за „**************“ ЕАД е възникнало вземане за цената на
извършената от фирмата за дялово разпределение услуга. По делото е безспорно и това, че
цената на услугата за исковия период възлиза на сумата от 152.87 лв. Следователно ищецът
С. следва да отговаря за 1/2 от нея съобразно притежавания от него дял в съсобствеността.
Що се отнася до иска за мораторна лихва върху горепосочената главница, следва да се
посочи, че по делото е обявено за безспорно наличието на забава в нейното плащане с
период на забавата и размер на мораторната лихва съобразно претендираното от
„**************“ ЕАД. По изложените вече съображения ищецът С. отговаря за 1/2 от
сумата от 162.46 лв., т.е. за сумата от 81.23 лв.
Ищецът и ответник по насрещния иск релевира възражение за изтекла погасителна
давност за всички процесни вземания.
В случая с доклада е обявена за безспорна липсата на обстоятелства, водещи до
спиране и/или прекъсване на погасителната давност за вземанията за периода от м. 11.2006 г.
до м. 04.2019 г. Поради това възражението за погасяване на същите по давност е
основателно.
По отношение на вземането на дружеството за цената на доставената в имота топлинна
енергия за периода от м. 05.2023 г. до м. 06.2024 г. и на мораторната лихва върху нея съдът
намира възражението за погасяването им по давност за неоснователно по следните
съображения:
Съгласно задължителната съдебна практика /ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011
г. на ОСГК на ВКС/ вземанията за доставена топлинна енергия се погасяват с изтичане на
тригодишна давност, тъй като се касае за „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б.
„в“ ЗЗД. Според чл. 33, ал. 1 от приложимите общи условия клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, от което следва извод, че се касае за срочно задължение.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. Следователно за
всяко едно от претендираните от ищцовото дружество главни месечни задължения,
включени в периода от м. 05.2023 г. до м. 06.2024 г., давностният срок тече от момента, в
който изтече срокът за тяхното заплащане. В случая давностният срок за първото месечно
задължение, включено в посочения период – това за м. 05.2023 г., е започнала да тече на
16.07.2023 г. и очевидно не е изтекла.
Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД давността за мораторната лихва също е тригодишна.
Предвид периода на забавата – от 01.05.2023 г. до 29.07.2024 г., тя също не е изтекла.
По изложените съображения съдът намира, че от допустимите отрицателни
установителни искове са изцяло основателни искът за сумата от 13 450.61 лв. – цена на
доставена топлинна енергия за периода от м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г., искът за сумата от 16
199.93 лв. – мораторна лихва върху главницата от 13 450.61 лв. за период на забава от
01.11.2006 г. до 29.07.2024 г., искът за сумата от 152.87 лв. – цена на услугата дялово
разпределение за периода от м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г., и искът за сумата от 162.46 лв. –
мораторна лихва върху главницата от 152.87 лв. за период на забава от 01.11.2006 г. до
29.07.2024 г. – от една страна, защото не се доказа ищецът С. по силата на договорното
7
правоотношение с „**************“ ЕАД да отговаря за повече от 1/2 от задълженията за
процесния имот, а от друга страна, защото неговите действително възникнали задължения са
погасени по давност. Насрещният осъдителен иск на „**************“ ЕАД е частично
основателен – за 1/2 от претенцията, като върху главницата се дължи законната лихва за
периода от 24.03.2025 г. до окончателното плащане, а за разликата до пълния предявен
размер насрещният иск подлежи на отхвърляне. Отрицателният установителен иск за сумата
от 2.35 лв. – мораторна лихва върху главницата от 1 568.73 лв. за период на забава от
01.05.2023 г. до 29.07.2024 г., е частично основателен – за сумата от 1.18 лв., до който размер
вземането срещу С. е възникнало и не е погасено по давност, а за разликата от 1.17 лв. този
иск подлежи на отхвърляне.
По разноските:
Предвид изхода на делото по предявените отрицателни установителни искове съдът
намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С. се дължат разноски за тези от тях, които са
разгледани и уважени, защото тяхната основателност следва както поради частичната
основателност на възражението му за липса на договорно правоотношение с
„**************“ ЕАД, така и поради частичната основателност на релевираното от него
възражение за давност, по който въпрос е направено от дружеството единствено признание
на факт, но не и признание на исковете, поради което липсва основание за прилагане на
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 4 и ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на „**************“ ЕАД в качеството
му на ответник по отрицателните установителни искове се дължат разноски, съразмерно на
единия от тях, производството по който е прекратено на основание чл. 130 ГПК, и на
частично отхвърления отрицателен установителен иск.
На дружеството – насрещен ищец на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК се дължи
юрисконсултско възнаграждение за насрещния иск, съразмерно на уважената част от него.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на С. в качеството му на ответник по насрещния иск се
дължат разноски за насрещния иск, съразмерно на отхвърлената част от него.
По възраженията на „**************“ ЕАД за прекомерност на заплатения от С.
адвокатски хонорар за отрицателните установителни искове и за насрещния иск съдът
намира следното: От Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22 следва, че съдът не е
обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. След постановяването му съдебната практика приема, че посочените в
наредбата размери могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за
съда, и те подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги,
като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо е
извършено изменение на Наредба № 1/09.07.2004 г. /понастоящем – Наредба № 1/09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа/ и понастоящем тя не определя минимални
размери на адвокатските възнаграждения, а посочените в нея размери служат единствено
като ориентир. В случая извод за осъществената правна помощ и за размера на
съответстващото й адвокатско възнаграждение съдът прави въз основа на данните по делото.
Негов предмет са няколко обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
иска и насрещен осъдителен иск, по които има обилна съдебна практика, като всички искове
в крайна сметка почиват на едни и същи твърдения и възражения, поради което делото не се
отличава с никаква правна сложност. То е лишено и от фактическа сложност – проведено е
само едно открито заседание и са приети неголям обем писмени доказателства.
Извършените по делото действия от адвоката на С. се изразяват в изготвяне на искова молба,
на уточнителна молба и на отговор на насрещната искова молба и в явяване в единственото
открито заседание по делото. Ето защо съдът намира, че на липсата на фактическа и правна
сложност на делото съответства адвокатско възнаграждение за отрицателните установителни
8
искове в общ размер на 960 лв. /с вкл. ДДС/ и адвокатско възнаграждение за насрещния иск
в размер на 360 лв. /с вкл. ДДС/. В случая С. е доказал извършването разходи за адвокатски
хонорар по неговите искове в размер на 3 170 лв. и по насрещния иск в размер на 500 лв. По
изложените съображения и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК същите следва да бъдат намалени
до посочените от съда размери.
Съобразявайки всичко изложено, съдът приема, че на С. се дължат на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК разноски за неговите отрицателни установителни искове в общ размер на 2 110.41
лв. /1 198.41 лв. – държавна такса, и 912 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, а
таксата за банков превод няма характер на съдебни разноски/ и на основание чл. 78, ал. 3
ГПК разноски за предявения срещу него насрещен иск в размер на 180 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение.
На „**************“ ЕАД се дължи на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 вр. ал. 8 ГПК
сумата от 22.50 лв. – юрисконсултско възнаграждение за отрицателните установителни
искове, и на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за насрещния иск.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА частично производството по гр. д. № 519/2025 г. по описа на СРС, 85
състав – в частта по предявения от П. С. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
*************, срещу „**************“ ЕАД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК за признаване за установено, че П. С. С. не дължи на „**************“ ЕАД
сумата от 1 568.73 лв. – цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ
се в гр. ************, инсталация № **********, за периода от м. 05.2023 г. до м. 06.2024 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че П. С. С., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. *************, не дължи на „**************“ ЕАД,
ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. ***********, следните суми за
топлоснабден имот, находящ се в гр. ************, инсталация № **********, а именно: 13
450.61 лв. – цена на доставена топлинна енергия за периода от м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г.;
16 199.93 лв. – мораторна лихва върху главницата от 13 450.61 лв. за период на забава от
01.11.2006 г. до 29.07.2024 г.; 152.87 лв. – цена на услугата дялово разпределение за периода
от м. 11.2006 г. до м. 04.2019 г.; 162.46 лв. – мораторна лихва върху главницата от 152.87 лв.
за период на забава от 01.11.2006 г. до 29.07.2024 г.; 1.17 лв. – 1/2 от мораторната лихва
върху главницата от 1 568.73 лв. за период на забава от 01.05.2023 г. до 29.07.2024 г., като
ОТХВЪРЛЯ частично отрицателния установителен иск за мораторна лихва върху
главницата от 1 568.73 лв. за период на забава от 01.05.2023 г. до 29.07.2024 г. – за разликата
над 1.17 лв. до пълния предявен размер от 2.35 лв.
ОСЪЖДА П. С. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. *************, да заплати
на „**************“ ЕАД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
***********, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ сумата от 784.37 лв. – 1/2 от
цената на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.
*************, с аб. № 110474, инсталация № **********, за периода от м. 05.2023 г. до м.
06.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 24.03.2025 г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 вр. ал. 8 ГПК сумата от общо 122.50 лв. –
разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ частично насрещния иск за разликата над 784.37 лв.
до пълния предявен размер от 1 568.73 лв.
ОСЪЖДА „**************“ ЕАД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
9
управление: гр. ***********, да заплати на П. С. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
*************, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата от общо 2 290.41 лв. –
разноски по делото.
Решението е постановено при участието на „**************“ ООД като трето
лице – помагач на страната на ответника и ищец по насрещния иск „**************“
ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10