РЕШЕНИЕ
№ 660
гр. Варна, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мария Бончева
при участието на секретаря Мария Пл. Минкова
като разгледа докладваното от Мария Бончева Административно наказателно
дело № 20243110200846 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН и е образувано по
жалба на „Ко Ген БГ“ ЕООД срещу НП № 03 –2300834/ 20.09.2023г. на
Директора на Дирекция “Инспекция по труда”- Варна, с което за нарушение
на чл.62 ал.1 от КТ, на осн. чл.416, ал.5 вр. с чл.414 ал.3 от КТ, на „Ко Ген
БГ“ ЕООД е наложено наказание “Имуществена санкция” в размер на 3000
лева.
Жалбата е подадена в срок и от процесуално легитимиран субект,
поради което е допустима и приета от съда за разглеждане по същество.
В жалбата си въззивната страна моли да бъде отменено наказателното
постановление.
В съдебно заседание, въззивната страна, редовно призована, се
представлява от процесуален представител, който пледира НП да бъде
отменено.
Въззиваемата страна се представлява от процесуален представител,
който оспорва жалбата и моли НП да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Нарушението било безспорно доказано.
С оглед събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
1
от фактическа страна следното:
На 01.08.2023г. свид.Б. служител на ДИТ - Варна при извършена
проверка в строителен обект - жилищна сграда, находяща се в гр. Варна,
„Реконструкция и ремонт на помещения във ВРУ- гр.Варна“, находящ се във
„ВРУ“, цех Локомотивно депо, гр.Варна. В хода на проверката установили
лицето И*** Н**** да престира труд в полза на „Ко Ген БГ“ ЕООД, без да
има сключен трудов договор по чл.62, ал.1 и 2 от КТ. Лицето И*** Н****
било допуснато до работа лицето в полза на дружеството, изпълнявайки
трудови функции като общ работник, с определено работно време от 08:00 до
16:00 часа и с договорено трудово възнаграждение, без да е бил сключен
трудов договор в писмена форма между страните по възникнало трудово
правоотношение. Поради това И. съставил против „Ко Ген БГ" ЕООД, акт за
установяване на нарушение за това, че дружеството в качеството на
работодател е допуснало до работа Василев, изпълняващ трудови функции
като общ работник с определено работно време, трудово възнаграждение, без
с него да е сключен писмен трудов договор. Било прието, че нарушението е
извършено на 01.08.2023г. и квалифицирано като такова по чл.62 ал.1 вр.
чл.1, ал.2 и чл.61 ал.1 от КТ. Въз основа на акта за установяване на
административно нарушение, административно - наказващият орган издал
процесното наказателно постановление, с което изцяло възприел
фактическите констатации и правната квалификация на нарушението по чл.62
ал.1 вр. чл.1, ал.2 и чл.61 ал.1 от Кодекса на труда и наложил на „Ко Ген БГ"
ЕООД наказание "Имуществена санкция" в размер на 3000 лв. на основание
чл.416 ал.5 вр. чл.414 ал.3 от КТ.
В хода на съдебното следствие като свидетел бе разпитан св. Б. чиито
показания съдът кредитира като логични, последователни и непротиворечиви.
От тях стана ясно, че към момента на проверката Василев е извършвал
трудова дейност по ремонт на сградата.
Съда допусна до разпит и С**** А***, който сочи, че през 2023г. е работел
за въз.дружество и той е наел на работа В***. Работата която му е възлагал е
била по почистване на строителни отпадъци. Той е определял задачите и
инструментите с който да работи Василев. Горната фактическа обстановка
съдът приема за установена въз основа на гласните доказателства и
писмените доказателства по административнонаказателната преписка, които
2
са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви и анализирани в
съвкупност не налагат различни изводи.
Съдът, въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна
проверка на издаденото наказателно постановление относно
законосъобразността му, обосноваността му, и справедливостта на
наложеното административно наказание прави следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима, подадена от надлежна страна, в
предвидения от закона срок и приета от съда за разглеждане. Наказателното
постановление е издадено в шестмесечния преклузивен срок. То съдържа
всички минимално изискуеми от закона реквизити. Нарушението е описано с
необходимата конкретика, като са посочени датата, мястото и
обстоятелствата по неговото извършване, поради което и възраженията в тази
насока са неоснователни. Наказанието за него е индивидуализирано. Актът
също отговаря на изискванията на чл.42 от ЗАНН. При неговото предявяване,
както и в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН не са били направени или депозирани
възражения, в които да са били наведени спорни обстоятелства, нуждаещи се
от разследване. По никакъв начин не е нарушено правото на защита на
наказаното лице, като същото е реализирано в цялост с подаването на жалба
до въззивната инстанция. Поради изложеното до тук съдът намира, че в хода
на производството не са допуснати нарушения на процесуалните правила,
които да са от категорията на съществените и които да са ограничили правото
на защита на наказаното лице. По преписката са представени писмени
доказателства за начина на връчване на АУАН, въз основа на които е
издадено процесното наказателно постановление. Съдът счита, че АУАН е
връчен редовно на нарушителя, тъй като е подписан от управляващия
дружеството. От събраните по делото гласни и писмени доказателства съдът
намира, че правилно наказващият орган е приложил материалния закон и е
съотнесъл установените фактически констатации към хипотезата на правната
норма. Разпоредбата на чл.62 ал.1 от КТ предвижда, че трудовият договор се
сключва между работника и работодателя преди постъпването на работа. От
доказателствата по делото и собственоръчно попълнената декларация от
Николов е видно че към момента на проверката в обекта той е изпълнявал
трудови функции като общ работник. В същата декларация е посочил, че
работи за дружеството от м.06.2023г., като общ работник, имал е уговорено
трудово възнаграждение, работно време, работно място и т.н. и последното
3
му трудово възнаграждение е получено на 28.07.2023г. и то от управител на
дружеството, като е вписало, че има трудов договор, а на графата за
граждански договор е отбелязал, че такъв няма. С оглед на това съдът намира
за недоказани твърденията в жалбата за това, че Николов не е престирал труд
в обекта в полза на въз.дружество. Напротив, от всички доказателста по
делото се установява, че той е престирал труд в полза на „Ко Ген БГ" ЕООД.
Поради това съдът намира, че правилно наказващият орган е приел, че е
налице нарушение на чл.62 ал.1 от КТ, тъй като безспорно е установено, е
работодателят е допуснал до работа работника преди с него да е бил сключен
трудов договор. Правилно наказващият орган е приел, че в случая
отношенията между работника и „Ко Ген БГ" ЕООД са между „ работник" и
„работодател", като дружеството безспорно има качеството „работодател",
тъй като се явява лице което самостоятелно наема работници или служители
по трудово правоотношение. Съда не приема възражението на въззивната
страна, че работника Николов не е изпълнявал трудова функция на длъжност
„строителен работник“ и че страните не са имали трудовоправни
взаимоотношения. Представения граждански договор за изработка съда не
кредитира поради несъответствието му с другите представени по делото
доказателства. На първо място в договора е посочено, че работника приема
„да извърши работа като общ работник в строителството“ в полза на
въз.дружество. Николов сочи, че е получавал трудово възнаграждение. В
попълнената декларация работника Николов е посочил, че няма сключен
граждански договор, посочил е че няма сключен трудов договор, като също
така е декларирал елементите на трудово правоотношение - работно време,
почивки, договорено и съответно изплатено трудово възнаграждение.
Съдът намира обаче, правилно наказващият орган е определил отношенията
между дружеството и Николов като такива между работник и работодател.
Безспорно по делото е установено, че между страните не е бил сключен
трудов договор, а е бил представен граждански договор. Спорният елемент в
настоящият казус е дали да ли въпреки сключения граждански договор,
отношенията между дружеството и работника са били трудово-правни,
респективно дали е следвало да бъде подписан трудов договор и дали реално е
бил сключен така представения в хода на адм. производство граждански
договор. Съобразно законовите изисквания трудов договор се сключва в
писмена форма между работник / служител и работодател преди
4
постъпването на работа, след като страните са се уговорили за всички
необходими и задължителни елементи по трудовото правоотношение, а
именно място на работа, наименование на длъжност и характер на работа,
дата на сключване и начало на изпълнение, времетраене, основно и
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, както и
периодичността на тяхното изплащане, продължителност на работния ден или
седмица. Представеният граждански договор по делото е частен документ по
смисъла на чл. 180 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, съставен от
жалбоподателя и е доказателство, че съдържащите се в него изявления са
направени от него, но не и доказателство, установяващо отразените в същия
обстоятелства. Съгласно чл. 181, ал. 1 от ГПК, частният документ има
достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на
смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на
лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на
документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който
настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го
съставяне на документа. За разлика от официалния документ, частният
документ изначално не удостоверява с обвързваща доказателствена сила
датата на съставянето му. Следователно, датирането на гражданския договор
не обвързва трети лица, какъвто безспорно се явява административният орган
в лицето на Директора на Дирекция ИТ – Варна. Следващият спорният
момент е дали към датата на проверката работника е престирал труд в полза
на работодателя и дали са били налични всички елементи, характеризиращи
отношенията им като трудово-правни или те са били гражданско-правни. По
преписката е приложен граждански договор, с който въззивника е възложил
на работника да извърши работа като общ работник. Срок на договора е бил
уговорен в размер на един месец. Видно от попълнената от него декларация
той е имала сключен трудов договор и е работил на длъжност „общ
работник“, с определено работно време, уговорено получаване на трудовото
възнаграждение, определени почивни дни и дневна почивка от един час,
посочен въз.дружество за което полага труд. От анализа на тези писмени
доказателства може да се направи извод, че действително към момента на
проверката работника е престирал труд за въззивника, като не е имал сключен
трудов договор. В тази връзка съдът не приема, че за този период е действал
представения граждански договор. В него е посочено единствено, че следва
5
да извърши дейност като „Общ работник“. Това от своя страна не може да
бъде прието за дейност, при която следва да се постигне определен резултат,
още повече, че при извършване на проверката не е имало действащ
граждански договор. При договора за извършване на работа чрез личен труд –
граждански договор, както е формулиран този приложен по преписката,
предмета е постигането на определен трудов резултат и взаимоотношенията
между страните се отнасят до извършване на една услуга. Трудовите
правоотношения на свой ред, уредени със съответен договор, имат за предмет
полагането на труд, прилагането на работната сила върху средствата за
производство и изпълнението на конкретните трудови задължения от
работника . Поради това и като взе предвид съдържанието на попълнената
лично от работника декларация, в която основните елементи на трудовото
правоотношение и неговото начало се установяват и кореспондират с другите
доказателства по делото, съдът намира че нарушението описано в
постановлението е доказано по необходимия начин. Поради изложеното до
тук съдът намира, че правилно наказващият орган е приел, че в случая
отношенията между работника Стоянов и въззивника са между „ работник” и
„работодател” , като търговецът безспорно има качеството „работодател”, тъй
като се явява лице което самостоятелно наема работници или служители по
трудово правоотношение. В този смисъл съдът намира за безспорно
установено, че описаното в постановлението нарушение на трудовото
законодателство е било допуснато. По направеното в жалбата възражение, че
работника е бил на обекта по изпълнение на граждански договор за поръчка,
съда следва да посочи следното. По възприетото в правната теория трудовият
договор, така както е регламентиран в КТ, е определен като двустранно или
многостранно съглашение, по силата на което едната страна предоставя за
определен срок работната си сила, като се задължава да извършва
възложените трудови функции, а другата страна се задължава да заплаща
възнаграждение, както и да осигури нормални и здравословни условия на
труд, физическото лице предоставя работната си сила за изпълнение на даден
вид работа при определен работен режим, заплащане, работно време, работно
място. При трудовия договор е налице многократно изпълнение на трудовите
задължения, на съответните трудови операции, които се повтарят
неограничен брои пъти, и докато трудовият договор не е прекратен, не се
изчерпват. От друга страна, договорът за изработка и договорът за поръчка,
6
като вид граждански договори, се сключва между възложител и изпълнител
/довереник/ за постигане на определен трудов резултат, който следва да е
ясно посочен в договора. Работникът не е участвал в изпълнението на
възложената му задача с нищо друго, освен с труда си, за което е било
уговорено и възнаграждение. Не може да се приеме, че изпълнителят на
дейността като общ работник е действал самостоятелно, след като е
изпълнявал дейността под ръководството на възложителя на работата.
Същественото в случая е и друго, че Кодекса на труда не изключва
възможност едно лице да бъде наето за извършване на определена работа, арг.
чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ. Разграничителният критерий при определяне дали
едно правоотношение е трудово или гражданско/облигационно следва да
бъде престацията от лицето, извършващо работата – работната сила. Легално
определение на това понятие не се съдържа в Кодекса на труда.
Националният статистически институт е дал определение на понятията „заети
лица“ и „наети лица“ във връзка с изследване на заетостта и е възприел, че
„заети лица“ са лица, които извършват работа за производство на стоки и
услуги поне 1 час срещу заплащане (в пари или натура) или друг доход, а
„наети лица“ са лицата, извършващи работа, за която получават
възнаграждение в пари или натура под формата на работна заплата (в т.ч.
лицата на постоянен и временен трудов договор, на пълно и непълно работно
време). От съдържанието на тези сходни понятия следва да се извлече и
съдържанието на понятието „работна сила“, а това е способността на човека
да произвежда, чрез извършване на определени физически и/или
интелектуални действия/усилия. От съществено значение за преценката дали
дейността е изпълнявана по трудово правоотношение или по граждански
договор и по-точно по-договор за изработка, е обстоятелството, че
възложената работа, макар и да е била определена по обем и като краен
резултат, при изпълнението и не била налице самостоятелност, след като
изпълнителят е действал под ръководството и контрола на възложителя, като
не е вложил свои материали, техника или други подобни. Независимо, че след
извършената проверка от АНО въз.дружество е декларирало по надлежен ред
гражданския договор на работника Василев и е заплатило дължимите данъчни
ставки за него, съда не може да приме, че отношенията между въз.дружество
и работника са такива основани на Граждански договор за изработка. От
обективна страна се установява, че към момента на извършената проверка
7
Н*** е полагал труд по трудово правоотношение без наличието на сключен
писмен трудов договор с дружеството жалбоподател.
Същият е имал установено работно време, работно място, трудово
възнаграждение и е упражнявал конкретна трудова функция. С оглед на това
съдът намира, че по същество е било налице предоставяне на работна сила,
покриващо характеристиките на трудовото правоотношение. Предвид
изложеното съдът намира, че от събраните по делото доказателства се
установява по несъмнен начин, че на посочените в наказателното
постановление време и място, жалбоподателят е извършил от обективна
страна нарушение на чл. 62, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 2 от КТ, като в качеството си
на работодател не е сключил трудов договор в писмена форма със свой
работник, въпреки че този работник е извършвал трудова дейност при
жалбоподателя, поради което и правилно е била ангажирана
административната му отговорност. Основната нарушена разпоредба е тази на
чл. 62, ал. 1 от КТ, съдържаща и конкретното правило за поведение,
нарушено от санкционираното лице. В тази връзка неоснователни са доводите
в жалбата, че не е посочена нормативна връзка с друга разпоредба на
основния принцип, залегнал в чл. 1, ал. 2 от КТ. За нарушаване разпоредбата
на чл. 62, ал. 1 КТ, в санкционната норма на чл. 414, ал. 3 КТ е предвидено
налагане на имуществена санкция или глоба за работодател в размер от 1 500
до 15 000 лв., а за виновното длъжностно лице - глоба в размер от 1 000 до 10
000 лв., за всяко отделно нарушение. За извършеното нарушение,
наказващият орган е наложил глоба на възз.дружество -работодател - към
средния, предвиден от законодателя. В действителност в НП липсват
конкретни мотиви за налагането на конкретната санкция. Съда обаче напълно
приема направеното възражение относто компетентността на АНО. Съгласно
чл. 416, ал. 5 от КТ наказателните постановления се издават от ръководителя
на съответния орган по чл. 399, 400 и 401 или от оправомощени от него
длъжностни лица съобразно ведомствената принадлежност на
актосъставителите. По административнонаказателната преписка е приложена
заповед на Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна
инспекция по труда" /ръководител на органа по чл. 399 от КТ/, съгласно т. 4
от която на директорите на дирекции "Инспекция по труда" са предоставени
правомощия по издаване на наказателни постановления по актове, съставени
от инспектори на Д "ИТ". Видно от съдържанието процесното Наказателно
8
постановление е видно, че негов издател е П*** М***, изпълняваща
длъжността Директор на Дирекция "Инспекция по труда" Варна съгласно
Заповед № ЧР672/08.09.2023г. Посочената заповед е налична в
административнонаказателната преписка и с нея Г. М*** – Главен секретар на
Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", на основание чл. 84 от
Закона за държавния служител, е възложил по време на отсъствието на И***
И. – Директор на Д "ИТ" със седалище Варна, за периода от 11.09.2023 г. до
09.10.2023 г. включително, всички служебни задължения на длъжността
директор на Д "ИТ" със седалище Варна да се изпълняват П*** М*** –
старши инспектор в отдел АИПО, Д "ИТ" със седалище Варна. Съгласно чл.
84, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ при отсъствие на държавен
служител изпълнението на служебните задължения се осъществява от
непосредствения ръководител или от друг държавен служител от състава на
съответната администрация. Според чл. 84, ал. 2 от ЗДСл заповедта за
заместване се издава от органа по назначаването въз основа на искане от
непосредствения ръководител. Анализът на цитираните разпоредби сочи, че
компетентност да издаде заповед за заместване при отсъствие на държавен
служител /какъвто безспорно е директорът на дирекция "Инспекция по труда"
Варна/ е органът по неговото назначаване. Орган по назначаване на
държавните служители в Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда",
в т. ч. и на директора на дирекция "Инспекция по труда" Варна, е
изпълнителният директор на Агенцията – аргумент от чл. 6, ал. 2, т. 17 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по
труда". Оттук следва, че при отсъствие на държавен служител от структурата
на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" компетентен да
издаде заповед за неговото заместване по чл. 84, ал. 2 от ЗДСл е
Изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по
труда". По отношение на служителите, заемащи длъжност "директор на
дирекция "Инспекция по труда", в Устройствения правилник на
Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" е налице изрична правна
норма /чл. 16, ал. 5/, регламентираща че при отсъствие на директора на
дирекция "Инспекция по труда" неговите функции се изпълняват от
определено от изпълнителния директор длъжностно лице за всеки отделен
случай. Разпоредбата е императивна и не предвижда делегиране на това
правомощие от изпълнителния директор на друг служител от състава
9
Агенцията. Налага се извод, че оправомощаването на М**** – старши
инспектор в Д "ИТ" със седалище Варна, да изпълнява всички служебни
задължения на Директора на Дирекция "Инспекция по труда" Варна, в т. ч. да
издава наказателни постановления по актове, съставени от инспектори на Д
"ИТ", по време на неговото отсъствие е извършено от некомпетентен орган –
главния секретар на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда".
Следователно процесното Наказателно постановление с което е ангажирана
въз.дружество жалбоподател, е издадено от некомпетентен орган, което
обуславя неговата незаконосъобразност. Видно от цитираните разпоредби,
следва да бъде обоснован извод, че компетентен да издаде заповед за
заместване, в отсъствие на държавен служител, какъвто е и Директорът на
Дирекция "Инспекция по труда" Варна, е органът по неговото назначаване,
който в случая, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 13 от Устройствения
правилник на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" (Приет с
ПМС № 313 от 5.10.2022 г. , обн., ДВ, бр. 81 от 11.10.2022 г.) е
Изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по
труда". Съгласно изричната разпоредба на чл. 20, ал. 3 от Устройствения
правилник на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" (Приет с
ПМС № 313 от 5.10.2022 г. , обн., ДВ, бр. 81 от 11.10.2022 г.) При отсъствие
на директора на дирекция "Инспекция по труда" неговите функции се
изпълняват от определено от изпълнителния директор длъжностно лице за
всеки отделен случай. Разпоредбата е императивна и не предвижда
делегиране на това правомощие от изпълнителния директор на друг служител
от състава на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда". С оглед
липсата на предвидена законова възможност за делегиране на правомощията
по чл. 84 от Закона за държавния служител за определяне на заместник на
директора на дирекция "Инспекция по труда" при негово отсъствие, от лице
различно от органа по назначаването, който е Изпълнителния директор на
Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", на друг служител от
състава на изпълнителната агенция, което следва и от разпоредбата на чл. 20,
ал. 3 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция "Главна
инспекция по труда" е ирелевантно дали е налице упълномощавана от страна
на органа по назначаването – Изпълнителния директор на Изпълнителна
агенция "Главна инспекция по труда" на главния секретар на Изпълнителна
агенция "Главна инспекция по труда" да издава заповед за заместване на
10
Директора на Дирекция "Инспекция по труда" Варна, тъй като липсва
възможност за такова делегиране на права. Същият извод следва и от
разпоредбата на чл. 47, ал. 2, вр. ал. 1, б. "а" ЗАНН, съгласно която
ръководителите по буква "а" - ръководителите на ведомствата и
организациите, областните управители и кметовете на общините, на които е
възложено да прилагат съответните нормативни актове или да контролират
тяхното изпълнение, могат да възлагат правата си на наказващи органи на
определени от тях длъжностни лица, когато това е предвидено в съответния
закон, указ или постановление на Министерския съвет. В настоящия случай с
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по
труда " (Приет с ПМС № 313 от 5.10.2022 г. , обн., ДВ, бр. 81 от 11.10.2022 г.)
– чл. 5, ал. 2, т. 17, именно Изпълнителният директор осъществява функциите
на административнонаказващ орган и той, съгласно чл. 47, ал. 2 ЗАНН може
да възлага правата си на определено от него длъжностно лице, когато това е
предвидено в съответния закон, указ, в случая с Постановление на МС, с
което е приет Устройствения правилник на Изпълнителна агенция "Главна
инспекция по труда", с разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от Устройствения
правилник. Това процесуално нарушение е абсолютно и води до отмяна на
процесното НП.
Съгласно разпоредбата на чл.63д, ал.1 от ЗАНН в производствата пред
районния и административния съд, както и в касационното производство
страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс. Съдът се произнася по разноските
сторени по делото, което разглежда, когато страните са поискали това.
Разпоредбата на чл. 63д, ал.4 от ЗАНН предвижда, че в полза на
учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д, се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование.
Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния
размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ. Нормата на чл. 143, ал.1 от ЗАНН сочи, че когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. В
11
разпоредбата на чл. 144 от АПК се сочи, че за неуредените в този дял въпроси
се прилага Гражданският процесуален кодекс. Съдът, обаче е констатирал, че
са налице основания за цялостна отмяна на НП. Поради което предвид изхода
на спора, по арг. на противното на чл.78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.144 от АПК,
присъждане на юрисконсултско възнаграждение по настоящото дело
принципно не се дължи. Съгласно разпоредбата на чл.63д, ал.2 от ЗАНН ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.
36 от Закона за адвокатурата. В контекста на приложението на цитираните по-
горе разпоредби към конкретния казус, съдът намира, че следва да уважи
претенцията на процесуалния представител на въззивника за заплащане на
съдебни разноски съставляващи адвокатско възнаграждение в пълен размер.
От съдържанието на приложения по делото пълномощно, се установява, че
жалбоподателят е възложил на адвокат оказването на правна защита и
съдействие, изразяващи се в процесуално представителство пред съда по
обжалване на процесното НП. Видно от съдържанието на договора за правна
защита и съдействие уговореното адвокатско възнаграждение към минимума
съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата за минималните възнаграждания, а
именно 600 лева и същото е заплатено по банкова сметка т. е. разходът е
направен съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по дело
№ 6/2012 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд. Съдът намира, че
производството по делото представлява фактическа и правна сложност
изискваща специални процесуални усилия по поддържане на тезата на
защитата. Съдът счита, че заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат не е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото и не се налага да бъде присъден по-нисък размер на
разноските.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ НП № 03 –2300834/ 20.09.2023г. на Директора на Дирекция
12
“Инспекция по труда”- Варна, с което за нарушение на чл.62 ал.1 от КТ, на
осн. чл.416, ал.5 вр. с чл.414 ал.3 от КТ, на „Ко Ген БГ“ ЕООД е наложено
наказание “Имуществена санкция” в размер на 3000 лева.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ –гр.Варна да заплати на
"Ко Ген Бг" ЕООД сумата от 600 лева, представляваща съдебни разноски по
НАХД №846/2024г. по описа на ВРС.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Варненски
административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщенията от
страните, че решението и мотивите са изготвени.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на
наказващия орган по компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
13