№ 404
гр. Пловдив, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20245001000472 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №262/11.06.2024г., постановено по т.д. №414/2022г. по описа
на окръжен съд Пловдив, С. К. Т. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на
„И. - ****“ ЕООД с ЕИК ********* сумата от 16 716,99лв. на основание
чл.266, ал.1 от ЗЗД, представляваща стойността на извършените до
20.05.2022г. СМР на обект: „Ж. с. с РЗП 279,92 кв.м., в ПИ №********,
представляващ УПИ ***-***, кв. ** по плана на с.Т.“, ведно със законна лихва
върху сумата, считано от подаване на исковата молба - 18.07.2022г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 2 362,07лв. деловодни разноски,
като е отхвърлен искът до пълния претендиран размер от 29 915,47лв.
„И. - ****“ ЕООД с ЕИК ********* е осъдено да заплати на С. К. Т. с
ЕГН ********** сумата от 1 541,05лв. деловодни разноски.
С решение №330/26.07.2024г., посочено като постановено по реда на
чл.247 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
решение №262/11.06.2024г., постановено по т.д. №414/2022г. по описа на
окръжен съд Пловдив, както следва: в мотивите на решението на стр.4, абз.4,
1
изр. последно, да се чете: „размера от общо 953,14лв. с ДДС“; на стр. 6, абз. 2,
вместо израза „от общо 16 716,99лв., формиран от сбора на СМР, признати от
ответника на стойност 549,94лв.“, да се чете: „от общо 17 120,19лв., формиран
от сбора на СМР, признати от ответника на стойност 953,14лв., както и на
стр.5, в диспозитива на решението, в осъдителната част, вместо сумата от 16
716,99лв., да се чете сумата от 17 120,19лв.
Подадена е в срок от С. Т. въззивна жалба с вх. №24036/11.07.2024г.
срещу решение №262/11.06.2024г. Същата съдържа единствено оплаквания за
необоснованост на изводите на първостепенния съд за недоказаност на
възражението на ответника, че са заплатени сумите от 2 000лв. и 5 000лв.
Искането, обективирано в тази въззивна жалба е да се постанови решение, с
което да се отмени решението на първоинстанционния съд досежно крайната
сума, която се дължи на „И. - ****“ ЕООД, като бъде прието, че сумите от
2 000лв. и 5 000лв. са платени и същите бъдат приспаднати от крайната сума.
Тази въззивна жалба е оставена без движение с разпореждане
№2017/15.07.2024г., като една от констатираните от съда нередовности се
свежда до неяснота в какво се състои искането – дадените указания са
жалбоподателката да уточни в кои части обжалва съдебното решение /като са
дадени указания за внасяне и съответната ДТ съобразно обжалваемия
материален интерес/. Във връзка с дадените указания, е постъпила
„уточняваща молба“ с вх. №25470/25.07.2024г., според която решението се
обжалва в неговата осъдителна част, като са наведени допълнителни
оплаквания и досежно останалата осъдителна част на решението. Молба вх.
№25748/29.07.2024г., подадена след постановяване на решение
№330/26.07.2024г., съдържа писмено изявление, че жалбоподателката
представя „платежно нареждане за довнасяне на дължимата ДТ от крайната
сума от 17 120,19лв.“.
В постъпилия в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор от въззиваемата
страна – „И. - ****“ ЕООД, се оспорва подадената въззивна жалба с вх.
№24036/11.07.2024г., като са наведени доводи, че с „уточняваща молба“ с вх.
№25470/25.07.2024г. са въведени нови оплаквания.
С въззивната жалба и постъпилия отговор не са заявени доказателствени
искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
2
Въззивна жалба вх. №24036/11.07.2024г. е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Въззивният съд намира, че на първо място следва да се прецизира
предметът на въззивното производство с оглед въведения с нормата на чл.269
от ГПК „ограничен въззив“. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по
неговата допустимост - в обжалваната част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си
дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност -
само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това
решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението
само по отношение на приложението на императивните материалноправни
норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес
и поради това не може да зависи от волята на страните. С оглед преклузията,
въведена с нормата на чл.259 ал.1 от ГПК, допълнения, направени след
изтичане на срока за въззивно обжалване, са преклудирани и не обвързват
въззивния съд. Тук следва да се посочи, че преклузивният срок по чл.259 ал.1
от ГПК е спазен само с подаването на въззивна жалба вх. №24036/11.07.2024г.
Както се посочи, тази въззивна жалба съдържа единствено оплаквания за
необоснованост на изводите на първостепенния съд за недоказаност на
възражението на ответника, че са заплатени сумите от 2 000лв. и 5 000лв.
Нещо повече – на така посочените оплаквания, в които, според
жалбоподателката, се състои порочността на решението, кореспондира и
искането, с което редовно е сезиран въззивният съд. Изведено от
формулировката, чрез която е обективирано това искане, „да постановите
решение, с което да отмените решението на първоинстанционния съд досежно
крайната сума, която се дължи на „И. - ****“ ЕООД, като бъде прието, че
сумите от 2 000лв. и 5 000лв. са платени и същите бъдат приспаднати от
крайната сума“, това искане, ведно със съдържанието на редовната въззивна
жалба вх. №24036/11.07.2024г., сочи, че решението е обжалвано в частта, с
която са присъдени сумите от 2 000лв. и 5 000лв. и се иска отмяна на
първоинстанционното решение само в частта, с която жалбоподателката е
осъдена да заплати на ищеца в първоинстанционното производство сумите от
3
2 000лв. и 5 000лв. и отхвърляне на претенцията на ищеца за тези суми. В този
смисъл следва да се отбележи, че първоинстанционният съд, с разпореждането
си №2017/15.07.2024г., неправилно е приел, че въззивната жалба не отговаря
на изискването по чл.260 т.4 от ГПК „в какво се състои искането“, тъй като,
макар и несъвсем прецизирано, искането е в достатъчна степен формулирано
и изразено и то касае само първоинстанционното решение в частта, му, с
която са присъдени сумите от 2 000лв. и 5 000лв., като неправилно са дадени
указания на жалбоподателката да уточни в кои части обжалва съдебното
решение. Ето защо подадената „уточняваща молба“ с вх. №25470/25.07.2024г.,
макар и подадена по повод на дадените, но неправилни указания и в срока за
изпълнение на тези указания, е депозирана извън преклузивния срок за
обжалване по чл.259 ал.1 от ГПК /изтекъл на 11.07.2024г./. В този смисъл и
всички оплаквания, включително и искания, съдържащи се в нея, са
преклудирани и не следва да бъдат предмет на преценка във въззивното
производство. Аргумент в тази насока е константната и непротиворечива
съдебна практика, макар и постановена по повод бланкетни жалби, смисълът
на която е, че въведеното с нормата на чл.269 от ГПК ограничено въззивно
обжалване не допуска допълнения на въззивната жалба, които са направени
след изтичане на срока за въззивно обжалване, макар и по повод на дадени
указания /освен ако се касае за валидност, допустимост, неправилно
приложение на императивна правна норма. /В този смисъл Решение
№246/23.10.2013г. на ВКС по гр. д. №3418/2013г., I г.о., ГК; Решение
№216/19.01.2015г. на ВКС по гр. д. №2008/2014г., I г.о., ГК и др./. А в случая,
както се посочи, окръжният съд неправилно е приел, че въззивната жалба не
отговаря на изискгването на чл.260 т.4 от ГПК. На още по-малко основание,
според преклузията, визирана в чл.259 ал.1 от ГПК, може да се приеме, че
извън указания в нормата двуседмичен срок за обжалване жалбоподателят
разполага с възможност да измени/увеличи искането, с което сезира въззивния
съд. Ако нормата на чл.258 ал.2 от ГПК позволява предмет на въззивно
обжалване да бъде отделна част от решението, ако нормата на чл.264 от ГПК
допуска оттеглане на жалбата или част от жалбата по всяко време на
въззивното производство, то липсва процесуалноправна норма в гл. Двадесета
от ГПК, допускаща „увеличение“ на въззивната жалба, какъвто е целеният
процесуален резултат с „уточняваща молба“ с вх. №25470/25.07.2024г.
Предоставената на страната процесуална възможност да обжалва
4
постановеното неблагоприятно за нея съдебно решение се изчерпва с
посочване на порочността на решението и в какво се състои искането й
спрямо въззивния съд, но само в указания от нормата на чл.259 ал.1 от ГПК
двуседмичен срок за обжалване. Ето защо предмет на въззивната проверка е
само тази част от решението, с която са присъдени сумите от 2 000лв. и
5 000лв., които, според възраженията на ответника /настоящ жалбоподател/,
съдържащи се в отговора на исковата молба и поддържани с редовно
подадената въззивна жалба вх. №24036/11.07.2024г., са заплатени по договора
за изработка.
/Що се отнася до молба вх.№25748/29.07.2024г., съдържаща писмено
изявление, че жалбоподателката представя „платежно нареждане за довнасяне
на дължимата ДТ от крайната сума от 17 120,19лв.“, то това писмено
изявление не съдържа характера на надлежно предявена въззивна жалба
срещу решение №330/26.07.2024г./.
При така посочения предмет на въззивното производство, апелативният
съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалба вх.
№24036/11.06.2024г. и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.271
от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо в
обжалваната част решение, постановено от надлежен съдебен състав в
предвидената от закона форма и в рамките на правораздавателната му
компетентност.
Производството пред Окръжен съд – Пловдив е образувано по
предявена искова молба от „И. - ****“ ЕООД против С. К. Т., с която е
предявен осъдителен иск на договорно основание – чл.287 във вр. с чл.288 от
ТЗ във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.258 от ЗЗД и акцесорна претенция за
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба.
Ищецът в първоинстанционното производство основава претенцията си
на наличието на договорни отношения между страните, произтичащи от
договор № */********г. за изпълнение СМР на обект на ответника - „Ж. с. с
РЗП 279,92 кв.м., в ПИ № ********, представляващ УПИ ***-***, кв. ** по
плана на с.Т.“ съгласно одобрен инвестиционен проект и издадено Разрешение
за строеж №**/********г., като, с оглед спазване изискването на чл.160 ал.2
5
от ЗУТ, договорът е сключен в писмена форма. В него не била уговорена цена,
тъй като уговорката между страните била строителят да получи
възнаграждение по средно пазарните цени единствено за положения Т., а
възложителят поел задължението да се снабди с необходимите материали. В
изпълнение на договореностите, на 21.03.2022г. било поставено началото на
строителните дейности със съставянето на Протокол от 21.03.2022г. за
откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво,
а на следващия ден била заверена и Заповедна книга на строежа №** ****-
***/********г. Отделните етапи на строителството били приемани от
компетентните лица - представители на строителния надзор и на
проектантите, за което били съставени Актове за приемане на извършените
СМР по нива и елементи на строителната конструкция от 31.03.2022г.,
13.04.2022г. и 21.04.2022г. Към 20.05.2022г., поради неуредените между
страните финансови отношения строителните дейности били спрени с Акт
/обр.10/ от 20.05.2022г. за установяване на състоянието на строежа при
спиране на строителството. Стойността на извършените към посочения
момент СМР възлизали в размери, както следва: 29 255,47лв. стойност на
СМР по изграждане на „груб строеж“ на жилищната сграда и 660лв. стойност
на СМР по изграденото водопроводно отклонение към имота или общо на
стойност 29 915,47лв. с вкл.ДДС. Конкретните видове СМР- по вид и стойност
ищецът излага в табличен вид в исковата си молба. Ответникът бил поканен
да подпише двустранен протокол за установяване на действително
извършените СМР, която покана била връчена лично чрез ЧСИ Х. С. на
29.06.2022г. В предоставения 5 дневен срок ответникът не пожелал да
подпише протокола, приложен към поканата, съответно да получи издадената
фактура №***/********г. На тези фактически твърдения се основава
предявеният осъдителен иск за сумата от 29 915,47лв., представляваща
стойността на извършените до 20.05.2022г. СМР на обект: „Ж. с. с РЗП 279,92
кв.м., в ПИ № ********, представляващ УПИ ***-***, кв. ** по плана на с.Т.“,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата. Фактическите твърдения, изложени в
исковата молба и заявеното искане, се поддържат и с допълнителната искова
молба.
С отговора на исковата молба и отговора на допълнителната искова
молба ответникът С. К. Т. е оспорила предявения иск – главен и акцесорен. Не
6
е оспорен фактът на валидно възникнало договорно правоотношение между
страните, оформено в писмен договор № */********г. за изпълнение СМР на
обект „Ж. с. с РЗП 279,92 кв.м., в ПИ № ********, представляващ УПИ ***-
***, кв. ** по плана на с.Т.“. Твърди се, че писменият договор е сключен
формално за спазване целите на законовите изисквания, като не се оспорва
твърдяното от ищеца, че за всички СМР, които следвало да се извършат,
страните уговорили заплащане да се извършва след приключване на всяка
отделна строителна дейност, т.е. след всеки отделен етап. Възраженията,
пренесени и във въззивното производство, се свеждат до това, че във връзка с
извършени СМР е заплатена веднъж сума в размер на 2000лв. за положени
бетонни основи, както и втори път сума в размер на 5 000лв. за изливане на
първа бетонна плоча.
След преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора,
поотделно и в тяхната съвкупност, и като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата и отговора, настоящата
инстанция намира за установено следното:
Безспорно установено в първоинстанционното производство и в
настоящето е наличието на валидно възникнало договорно правоотношение
между страните, притежаващо правните характеристики на договор за
изработка, обективирано в писмен договор от ********г. с предмет -
изпълнение на СМР на обект на ответника- „Ж. с. с РЗП 279,92 кв.м., в ПИ
№********, представляващ УПИ ***-***, кв. ** по плана на с.Т.“ съгласно
одобрен инвестиционен проект и издадено Разрешение за строеж
№**/********г. – с възложител – ответникът С. Т. и изпълнител ищцовото
дружество –„И. - ****“ ЕООД.
По отношение изпълнение на задължението от страна на изпълнителя за
заплащане на сумата от 2 000лв. и 5 000лв. – част от претендираната от
възложителя цена по договора за изработка, при първоинстанционното
разглеждане на делото от носещата доказателствената тежест страна –
ответника – да установи положителния факт на плащане на тези суми, са
ангажирани гласни доказателства. Действително, както е посочено във
въззивната жалба, свидетелят В. е депозирал показания, че той лично, но от
името на възложителя – Т., е заплатил на управителя на ищцовото дружество
на 04.04.2022г. „едно плащане“ от 2 000лв. и на 17.04.2022г. „едно плащане от
7
5 000лв.“. За да приеме този факт за недоказан, окръжният съд се е позовал на
нормата на чл.164 ал.1, т.4 от ГПК, недопускаща установяване с гласни
доказателства погасяване на установени с писмен акт парични задължения.
Процесуалната норма правилно е приложена от първостепенния съд. Дори и
да се приеме, че преддоговорните отношения между страните, прераснали в
договорни такива, първоначално са били под формата на „устни договорки“ /в
каквато насока са останалите показания на св. В./, то в крайна сметка
договорните правоотношения са уредени в изискуемата се от закона писмена
форма. Доколкото с оглед характера на конкретния договор за изработка – за
строителство, специалният закон – ЗУТ – чл.160, ал.2 изрично предвижда
писмена форма, в която следва да се обективира договорната връзка, то
обстоятелствата, предхождащи встъпване в облигационното правоотношение
посредством писмена форма, са ирелевантни. Касае се за писмен договор и то
с изрично предвидена от закона писмена форма, при което, с оглед
процесуалната норма – чл.164 ал.1, т.4 от ГПК, изпълнението на паричните
задължения, произтичащи от този писмен договор, е недопустимо да се
доказва посредством гласни доказателства. Вярно е посоченото в жалбата, че
процесният договор не съдържа изрична клауза за уговорена конкретна цена за
възнаграждението на изпълнителя. В раздел Втори „Цени и начин на
плащане“ чл.5 от договора, е предвидено възложителят да заплати на
изпълнителя сума в размер /и то прогнозна сума/, посочен във възлагателно
писмо за цялостно изпълнение на възложената работа. Това обаче не води до
извод, че след като цената не е конкретно и глобално посочена, в договора
„липсва установено писмено парично задължение“. Напротив – клаузите на
раздел Втори, освен че препращат към цена, посочена във „възлагателно
писмо“, изчерпателно регламентират начина на изпълнение на паричното
задължение /чрез междинни етапни плащания, след подписване на двустранен
приемо-предавателен протокол/ - и то по банков път чрез конкретно посочена
банкова сметка – чл.6 от договора. Във въззивната жалба се твърди, че двете
суми са платени на „отделни основания“, но с оглед цитираните клаузи от
договора – уговорени междинни плащания с чл.6.2. от договора, това не
променя необходимостта погасяването на паричните задължения,
произтичащи от писмения договор да бъде установено с необходимите
доказателствени средства, а не с гласни доказателства. Не на последно място
следва да се отбележи и че свидетелят В. живее на съпружески начала със С.
8
Т., според показанията му – участвал е в преддоговорните отношения, при
което показанията му задължително следва да се преценяват през призмата на
чл.172 от ГПК.
Ето защо въззивната инстанция намира, че преценката на
първостепенния съд относно пренесените във въззивното производство
спорни факти, е правилна и обоснована. В този смисъл въззивна жалба вх.
№24036/11.07.2024г. се явява неоснователна, а първоинстанцинното решение,
като правилно, в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
По разноските, сторени във въззивното производство:
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.35/
въззиваемата страна е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 2 000лв., като са представени и доказателства за извършено
плащане /800лв. – в брой при подписване на договора за правна защита и
съдействие и разписка за получени 1 200лв. – л.36 и л.37/. С оглед
разпоредбата на чл.78, във вр.с чл.273 от ГПК, тези разноски следва да бъдат
присъдени в тежест на жалбоподателя.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №262/11.06.2024г., постановено по т.д.
№414/2022г. по описа на окръжен съд Пловдив, в обжалваната част, с която С.
К. Т. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на „И. - ****“ ЕООД с ЕИК
********* сумата от 7 000лв. /2 000лв. + 5 000лв./, представляваща част от
стойността на извършени СМР на обект: „Ж. с. с РЗП 279,92 кв.м., в ПИ
№********, представляващ УПИ ***-***, кв. ** по плана на с.Т.“, ведно със
законна лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба -
18.07.2022г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА С. К. Т. с ЕГН ********** да заплати на „И. - ****“ ЕООД с
ЕИК ********* разноски за въззивното производство в размер на 2 000лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10