Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 11.12.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на единадесети октомври през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер **763 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от ответника Софийският университет
„Св. К.О.“ /Университета/ чрез пълномощник адв.И.М. срещу решение № 457760 от 25.07.2018
г., постановено по гр.д. № 10975/2018 г. на СРС, 128 състав, с което е признато
за установено на основание чл. 422 ГПК, че Университета дължи на „Р.“ ООД, сумата от 113.78 лв.,
представляваща дължимацена на доставени канцеларски материали, офис
консумативи, хартии, мебели и др. подоговор за обществена поръчка от 30.09.2014
г., във връзка с което е издадена фактура№ 208219/19.06.2017 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението заиздаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК -22.12.2017 г., и е осъден Университета
да заплати на „Р.“ ООД сумата 1020 лв., разноски по исковото и заповедното
производство. Излагат се доводи за неправилност на решението поради
нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните
доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. Конкретно
оплакванията са, че първоинстанционният съд не е определил началният момент на
настъпване на изискуемостта на задължението по процесната фактура, защото
неправилно е приел, че ищецът е доказал изпълнение според договора, а
възражението на ответника е, че при липсата на представен приемо-предавателен
протокол не е доказано реално извършване на доставката, а фактурата не била
такова достатъчно доказателство, защото последната само отразявала признание за
задължение, но не доказвала реално предаване на стоката по нея. Оспорва по делото да е доказано реалното извършване на доставката с
твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да
бъде доставена и платена след доставката, а ищецът не бил доказал доставяне на
стоката, позовава се и на липса на подпис за ответника от лице без
представителна власт спрямо Университета. Сочи още, че съгласно чл. 5, ал. 4 от
сключените между страните договори, цената на доставените изделия ставала
дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в
приемо-предавателен протокол за всяка доставка, като фактурата, ведно с
приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени
представители на двете страни, се представяли с придружително писмо в паричен
салон на Ректората/главен счетоводител. И доколкото по делото ищецът е
представи приемо-предавателен протокол едва в хода на делото, на 12.06.2018 г.,
от този момент следвало да се отброява 60-дневния срок, който не бил изтекъл
към момента на приключване на устните състезания, и вземането не било изискуемо.Моли
решението на СРС да бъде отменено, и иска да се отхвърли. Претендира разноски .
Въззиваемата страна – ищец„Р.“ ООД чрез пълномощник адв.И.И.,
оспорва жалбата с писмен отговор, с възраженията, че обжалваното решение е правилно,
че процесната фактура е осчетоводена както в счетоводството на ищеца, така и на
ответника, който факт е съобразен от първоинстанционния съд, като възразява да
са били допуснати от същия нарушения на съдопроизводствените правила, във
връзка с оспорването на представените по делото фактура и протокол като частни
сивдетелстващи документи, нямащи обвъзрваща доказателствена сила. Претендира разноски
за въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция. При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
При извършената проверка служебна
за правилност въззивният съд не констатира нарушение на императивни правни
норми, приложими в случая. При проверката според оплакванията с въззивната
жалба, които очертават въззивната проверка за правилност съгласно чл.269,
изр.второ от ГПК, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на преценка на събраните по
делото доказателства- писмени, ескпертиза, свидетелски показания, относно
наличието на основанията за възникване правото на вземане на ищеца като доставчик/продавач,
на движима вещ, в изпълнение на договори
за възлагане на обществена поръчка с № 80-09-268, № 80-09-269 и № 80-09-270,
всички от 30.09.2014 г., между страните по спора, за което изпълнение е издадена
процесната фактура № **********/19.06.2017 г. на стойност 113,78 лв. цена на
доставена стока. Приел е за сутановено в процеса, че ответникът е приел
изпълнението на задълженията на ищеца по договора, съобразно подписания от
представители на страните приемо-предавателен протокол, показанията на св.С./,
и приетата неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. Счел е възражението на товетника за невъзникнала изискуемостта на вземането
на ищеца по процесната фактура за неоснователно, след като е анализирал волята
на страните по договора за начина на плащане, и липсата на уговорки в договора
предаването на фактурата с приемо-предавателния протокол в счетовоството на
Университета, да е било възложено на ищеца-доставчик, а създадената в Университета
организация за отчетност, и в частност за уведомяване на счетоводството на
университета за наличие на основание за плащане, е вътрешна такава и не може да
влече неблагоприятни последици за контрагентите му.Изложевите в мотивите на
първоинстанционното решение фактически констатации и правни изводи въззивният
съд споделя, и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, без да е нужно да
ги повтаря.
В допълнение и по наведените с
въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
Съгласно чл. 5.4 от раздел ІІІ на
процесните договори , цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен
срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол
за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се
предоставял в паричен салон на Ректората/главен счетоводител.
Не се спори между страните, че
между тях са били сключени три договора за
възлагане на обществена поръчка, по обособени позиции : за доставка на
консумативи и офис техника, за доставка на оригинални тонери за копирни и
печатащи устройства, и за за доставка на
съвместими тонери за копирни и печатащи устройства, с изпълнител „Р. ООД“ и
възложител СУ „К.О.“. Не се спори, че в изпълнение на договора, и по възлагане
от Университета, ищецът е имал задължение за доставяне на посочения в
процесната фактура тонер .
Установява се от съвкупната
преценка на събраните писени доказателства и свидетелски показания на св.С.С., че стоката по процесната фактура №
**********/19.06.2017 г. на стойност 113,78 лв., е била релано доставена,
удостоверено с приемо-предавателен протокол от същата дата. И двата документа-
фактура и протокол, са подписани от свидетеляС.С. като лице надлъжност
„Специалист снабдяване“ в сектор „Снабдяване“ , натоварено от Университета като
неин работодател, да приема стоките от ищеца като изпълнител по договорите,
посочени по-горе, и да ги предава след това на заявилите стоките звена на
Университета, като в задълженията й било да подписва фактурите и
приемо-предавателните протоколи, при получаване на стоката и след като прегледа
стоката. Ответникът не е доказал
оспорването си, че свидетелят не е бил в трудово-правни отношения с Университета,
а възражението му, че свидетелят няма представителна власт спрямо Университета
по отношение на процесните договори, се опровергава от показанията на самия
свидетел, и разпоредбите на договора/чл.3.5-3.7/, сочещи че предаването се
иззвършва на представител на възложителя, а изпълнението на поръчката се счита
иззвършено с подписване на приемо-предавателен протокол без възражения-чл.4.4.
от договора за доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства,
приложим с оглед конкретния предмет на доставката по процесната фактура. След
като приемо-предавателният протокол от 19.06.2016 г.е подписан от представител
на ответника, не е налице действие без представителна власт - чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно Закона за счетоводството, няма задължение данъчната фактура да е подписана
от двете страни по сделката, а в случая лицето, приело стоката-свидетеляС.С., е
и подписала фактурата за получател, при което оплакването с жалбата за липсата
на двустранно подписана фактура, се явява неоснователно.
Приетата и неспорена от страните
СчСЕ, коато при преценката по чл.202 от ГПк въззивният съд възприема като
обективна и компетентно изготвена,
установавя, че процесната фактура
е осчетоводена, разходът по нея е отчетен при ответника по сметка „Разходи за
консумативи и резервни части за хардуер“ и задължението е отразено по сметка
задължения към доставчици, конкретно към „Р.“ООД, отразено с дата 22.12.2017год.
на осчетоводяване, и задължението продължава да съществува, като Университета е
данъчно нерегистрирано лбице съгласно чл.5 от ЗДДС като второстепенен
разпоредител с бюджетни средства към Министерство на образованието, и не ползва
данъчен кредит.
По отношение на изискуемостта на
вземанетона ищеца, въззивнитясъд намира, че тя е настъпила с изтичане на 60 дни
от датата на доставката, която е доказано да е извършена на 19.06.2016 г., и от
която дата тече тгорепосочения 60 дневен срок, според чл. 5, ал. 4 от договора.
Процесният протокол за доставка на тонер се счита за надлежно съставен на
посочената в него дата, удостоверена е датата и приемането на стоката без
възражения, с подписа на служитела на Университета-свидетеля С., която при
изслушването й пред СРС е потвърдила подписа си на протокола, също и на
фактурата. Обстоятелството, че самият протокол е представен от „Р.“ ООД в един
по-късен етап от съдебното производство, не се отразява върху момента на
съставяне на протокола, съвпадащ с момента на приемане на стоката, видно от
показанията на свидетеля С., и не изменя началната дата, от която да се брои 60-дневния
срок за плащане, тъй като представянето на приемо-предавателния протокол при
ответника от самия ищец не е в неговите задължения по договора, като е посочено
по-горе при препращане към мотивите на обжалавното решение.
Така доказаното по делото сочи,
че за ищеца е възникнало вземане за сумата 113,78 лв. цена на доставена движима
вещ в изпълнение на договор, обективирано в процесните фактура и
приемо-предавателен протокол, и предявеният иск за установяване на това
задължение на ответника е основателен, ведно с вземането за законната лихва
върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.
Поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва
да се потвърди изцяло, вкл. и в частта за разноските, по отношение на които
няма оплаквания, нито производство по чл.248 от ГПК.
По разноските пред
въззивния съд:
Жалбоподателя- ответник
при този изход на спора пред въззивния съд, няма право на разноски.
Ищецът-въззиваем, по правилото на чл.78,
ал.1 от ГПК, има право на разноски, според изхода на спора, и пред въззивния
съд. По отношение претендираните разноски от ищеца, ответникът –въззивник, е
направил пред възивния съд своевременно с молба от 11.10.2019 г. преди
приключване насъдебното дирене, възражение за тяхната прекомерност, а също моли
съда да съобрази, че ищецът е завел множество еднотипни дела срещу ответника, и
така се стигало до необосновано увеличаване на адвокатското възнаграждение с
ангажиране на ответника за такова по всяко конкретно дело, а не според общия
имуществен интерес на ищеца, и не следва избраният от ищеца начин на образуване
на множество дела, да нарушава правата и интересите на ответника, а съда има
правомощието да съобрази чл.5 от ГПК и практиката на СЕС, сочеща на възможност
компетентния съд да определи възнаграждение за защита от адвокат според
правната уредба за постигане на легитимни цели. Предвид данните по делото, сочещи,
че конкретното съдебно производство е образувано след извършено от СРС служебно
разделяне на предявените с една обща искова молба 4 отделни вземания, по 4
заповеди по чл.410 от ГПК, намира, че не следва адвокатското възнаграждение по
конктерното дело да се определи отделно от общо предявените с началната искова
молба 4 вземания /на обща стойност 4739,94лв./. Така за въззивната инстанция,
според нормата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/02004г. на ВАдвС, би се следвало
възнаграждение върху 3/ 4 от тази обща цена / при подаден само отговор на
въззивна жалба/ , или 478,84 лв. Въззивният съд намира, обаче, че в случая
следва да определи по-нискък от този размер, а именно минимално предвиденият от
наредбата размер от 300 лв., ако четирите вземания бяха разгледани общо в едно
съдебно производство, и при липсата на досказателства по делото/ или на
признание от ищеца/ за наличие и на други идентични дела.
Действително, факт са
решения на СЕС, според които националната юридсикция/ съда в случая/ не е
задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери
на адв.възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с
Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под минимума,
определен с такъв акт, както и че това ограничаване „би могло да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав
по преюдициално запитване, отправено от състав на Софиски районен съд. В същото
решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до
това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36,
ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката,
както и тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно
дело № 3002 от 20** г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 от 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) -
гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на защита при нарушаване
на техни права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56
и 122 от Конституцията на Република България, и на достъпа на гражданите и юридическите лица до
квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск
от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за конкретния случай
съдът следва да прецени дали минималния размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на
спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на
противната страна, направени за защита по делото. Или в случая преценката на възивиня съд е, че
минималният размер от 300 лв. по Наредба № 1/2004 Г. отговаря на тези
изисквания, ако предявените с общата искова молба 4 вземания бяха разгледани
общо. Конкретното вземане, предмет на
настоящето дело, представлява 2,4 % от общо сочената сума по общата искова молба,
или за него се следват от сумата 300 лв., или 360 лв. с ДДС, само 8,64 лв. , което само се явява дължимо от
Университета на ищеца според чл.78, ал.1 от ГПК.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 457760 от
25.07.2018 г., постановено по гр.д. № 10975/2018 г. на СРС, 128 състав.
ОСЪЖДА С.У.“Св. К.О.”, Булстат *******, гр. София, бул. ********№ **, да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК:********със
седалище и адрес на управление ***, офис
38-39, сумата 8,64 лв.
разноски за възивната инстанция на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от
ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.