№ 705
гр. Бургас, 24.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Таня Д. Евтимова
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500393 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК.
Образувано е по повод частна жалба,подадена от „Ти Би Ай Банк“ЕАД с ЕИК-
********* чрез пълномощника юрисконсулт Й Т против разпореждане №9387 от
13.12.2021г.,постановено по ч.гр.д.№8510/2021г.по описа на БРС, в ЧАСТТА,с която
районният съд е ОТХВЪРЛИЛ ЗАЯВЛЕНИЕТО на дружеството жалбоподател за издаване
на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу Р. Г. Ч. с ЕГН-********** за
заплащане на сумата 302.50 лв.-договорна лихва за периода 25.10.2020г.-05.05.2021г.
Частната жалба е допустима,подадена е от лице,разполагащо с правен интерес от
обжалване на разпореждането,в законоустановения срок,внесена е държавната такса за
обжалването.
В частната жалба са наведени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното разпореждане,като се иска отмяната му от БОС и уважаване на заявлението в
тази част.Претендира се присъждане на разноски.
По основателността на частната жалба БОС намери следното:
Ч.гр.д.№8510/2021г.по описа на БРС е образувано по заявление на „Ти Би Ай
Банк“ЕАД срещу Р. Г. Ч. за издаване на заповед по чл.417 ГПК за незабавно изпълнение на
парично вземане.
БРС е издал заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист
срещу длъжника Ч. за плащане на следните вземания:парично вземане в размер на 2 367.17
лева главница по договор за потребителски кредит № **********/18.05.2020г.,сключен с
дружеството заявител,сумата от 198.40 лева –обезщетение за забавено плащане за периода
от 25.10.2020г.до 11.11.2021г. и разноски по заповедното производство.
С обжалваното разпореждане заявлението на жалбоподателя е отхвърлено за сумата
от 302.50 лева договорна лихва за периода 25.10.2020г.-05.05.2021г.
За да отхвърли заявлението досежно договорната лихва,БРС е приел,че искането е в
противоречие с добрите нрави- чл.411 ал.2 т.2 ГПК вр.с чл.26 ал.1 предл.трето ЗЗД
/основание за нищожност,различно от това по чл.19 ал.5 ЗПК /- годишният лихвен процент
от 51.38% надвишава значително трикратния размер на законната лихва,поради което
1
клаузата,с която е уговорена,се явява нищожна. По този въпрос се е позовал на съдебна
практика на ВКС,която е посочил,че намира все още за актуална,тъй като голяма част от
заемните правоотношения не попадат в обхвата на ЗПК и поставянето на
субектите,предоставящи потребителски кредити в по-благоприятно положение,чрез
приравняването на ГЛП към ГПР от останалите заемодатели,съответно и на потребителите,в
по-неблагоприятно положение от другите заематели е недопустимо.В допълнение съдът е
посочил,че лихвите по банковите кредити в момента са значително по-ниски в сравнение с
тези от преди 10-15 години,поради което се предполага значително неоснователно
обогатяване чрез годишна възнаградителна лихва над 30% до 50%.
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото
доказателства,доводите на жалбоподателя и съобразно закона,Бургаският окръжен съд
намери обжалваното разпореждане за правилно,а жалбата срещу него за неоснователна по
следните съображения:
В производството по чл.417 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите
нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд извършва служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора,както и за противоречие на клаузи от договора със закона
и добрите нрави.
Заповедният съд е формирал извод,че клаузата,с която е договорен ГЛП в размер
надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна на основание чл.26 ЗЗД,като
противоречаща на добрите нрави.В тази връзка е споделил становището,застъпено в
съдебната практика,предхождащо изменението на чл.19 ал.4 ЗПК /ДВ бр.35 от 22.04.2014,в
сила от 23.07.2014г./ ,считайки,че тази съдебна практика е актуална и след изменението на
чл.19 ал.4 ЗПК.
Нормата на чл.19 ал.4 ЗПК гласи,че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.С
изменението на чл.19 ал.4 ЗПК законодателят е въвел императивно правило относно
допустимият максимален размер на ГПР,част от който са и договорните лихви. Разпоредбата
цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата
страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР,а не възнаградителната лихва, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя.Освен това,възприетият законов критерий дава възможност на
кредитора,предоставящ финансовата услуга в условията на конкуретнта среда и пазарна
икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за
сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита,в рамките на максимално
допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо,настоящият съдебен
състав намира,че след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК,становището в съдебната практика,че
клауза,с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,вече не е актуално по договори за
2
потребителски кредити. БОС не споделя доводите,че с неприлагането на тази съдебна
практика спрямо заемните правоотношения,попадащи в обхвата на ЗПК се стига до
поставянето на субектите,предоставящи потребителски кредити в по-благоприятно
положение,спрямо останалите заемодатели,а потребителите се поставят в по-
неблагоприятно положение.ЗПК е специален закон,чиято цел,съгласно чл.2 от ЗПК е да
осигури защита на потребителите,чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит и да насърчи отговорното поведение на кредиторите при
предоставянето на потребителски кредити. В изпълнение на тази цел,законодателят е въвел
със ЗПК специална регулация на потребителските кредити,въведени са множество
изисквания към договорите за потребителски кредити,а неизпълнението на някои от тях от
страна на кредиторите има за последица недействителността на сключените договори.Тази
специална правна уредба е относима само към потребителските кредити,поради което
липсва основание те да бъдат съпоставени с други заемни правоотношения,а още по-малко
да се прави извод,че кредиторите,предоставящи потребителски кредити са в по-
благоприятно положение спрямо останалите заемодатели.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на
МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора-18.05.2020г.,
налага извод, че договореният ГПР не може да надвишава 50%.
По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените размери в чл.19 ал.4
ЗПК,са нищожни.
Жалбоподателят правилно е посочил в жалбата си,че основен компонент от ГПР е
лихвата/възнаградителна/, а не обратното, но в разрез със съдържанието на процесния
договор за потребителски кредит в жалбата се твърди,че ГЛП в чл.9.1 от договора е 40.44%,
а ГПР представен в чл.10 е 47.90 %.
Видно от съдържанието на договора за потребителски кредит,в посочените от
жалбоподателя клаузи в действителност ГПР е определен в размер на 48.2 %, а ГЛП- в
размер на 51.38 %. Обективно невъзможно е при ГЛП на стойност 51.38 %, действителната
стойност на ГПР по кредита да е 48.2 %, като във всички случаи действителната стойност
на ГПР следва да е по-висока от 51.38%. При това положение правилно БРС е приел,че в
случая уговореният ГЛП надхвърля и допустимия максимален размер на ГПР от 50%, което
е допълнително и самостоятелно основание за нищожност на клаузата,уговаряща ГЛП 51.38
%.
Тъй като действителният ГПР надхвърля максималният размер от 50%, се постига и
скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя,
което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР. По гореизложените
съображения,съдът намира, че след като действителният ГПР надхвърля максималния
допустим съобразно закона размер, не отговаря и на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в
договор,надвишаващи определените размери по чл.19 ал.4 ЗПК се считат за нищожни. До
3
идентичен извод относно недължимост на възнаградителните лихви е достигнал и БРС,но с
мотиви за накърняване на добрите нрави,досежно размера на възнаградителната
лихва,които,предвид факта,че уговореният ГЛП надхвърля максималния допустим размер
на ГПР се споделят от настоящия съдебен състав.
Водим от горните мотиви,БОС намери,че обжалваното разпореждане следва да
бъде потвърдено като правилно в крайните си изводи,а жалбата срещу него-да бъде оставена
без уважение като неоснователна.
Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №9387 от 13.12.2021г.,постановено по
ч.гр.д.№8510/2021г.по описа на БРС в обжалваната отхвърлителна част.
Определението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4