№ 1873
гр. Пазарджик, 27.10.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Х. Г.
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
Сложи за разглеждане докладваното от Х. Г. Гражданско дело №
20255220100905 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 10:30 часа се явиха:
И на второ повикване 10:45 часа, се явиха:
Ищцата В. Н. Д. - редовно призована, не се явява. За нея се явява адв. С.
М., с пълномощно приложено по делото.
Ответникът „С*“ ООД – редовно призован, не изпраща процесуален
представител. От пълномощника на дружеството – АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „Н*В, М.“, чрез адвокат Х. М. – САК с вх. №
27481/09.10.2025 г., е постъпила молба, с която моли делото да се гледа в
тяхно отсъствие.
АДВ. М.: - Уважаеми господин председател, моля да се даде ход на
делото.
СЪДЪТ счита, че не са налице процесуални пречки за даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.143, АЛ.1 ОТ ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ
ИЗЯСНЯВАНЕ НА ФАКТИЧЕСКАТА СТРАНА НА СПОРА.
АДВ. М.: - Поддържаме така подадената искова молба срещу „С*“, с
която искаме да се обяви договорът за потребителски кредит за
недействителен и да се осъди „С*“ да заплати 151,89 лв. като недължимо
платено, както и искането в условията на евентуалност също поддържаме
изложеното в исковата молба.
Съдът ДОКЛАДВА, че по делото е постъпила молба с вх. №
27481/09.10.2025 г. от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н*В, М.“, чрез адвокат
Х. М. – САК, с която се заявява, че се поддържа писменият отговор по чл. 131
ГПК, както и представените с него доказателства. Направено е искане с
правно основание чл. 238, ал. 2 ГПК, съдът да постанови неприсъствено
решение срещу ищеца, в случай че същият не се яви на откритото съдебно
заседание, не вземе становище по отговора на исковата молба и не поиска
1
разглеждане на делото в негово отсъствие. При евентуалност, в случай че
съдът прецени, че не са налице предпоставките по чл. 239 ГПК за
постановяване на неприсъствено решение, моли делото да бъде прекратено на
основание чл. 238, ал. 2 ГПК, предл. първо. Излага становище по съществото
на спора като моли съдът да отхвърли предявените искове като
неоснователни, като съобрази подробните разсъждения от отговора по чл. 131
ГПК. Направено е възражение по отношение претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на
размера, като се счита, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение следва да е в значително по-нисък от посочения. Излага
становище по отношение на поисканите от ищеца разноски, като в тази насока
сочи и съдебна практика.
АДВ. М.: - Считам, че не са налице условията за неприсъствено
решение, а за адвокатското възнаграждение, аз съм представлявал
доверителката ми безвъзмездно и следва Вие на осн. чл. 38 от ЗА да
определите дължимата сума за адвокатско възнаграждение, така че считам, че
тези доводи са неоснователни.
Съдът следва да се произнесе по направените в молба вх. №
27481/09.10.2025 г. от ответната страна искания, като по отношение на
искането с правно осн. чл. 238, ал. 2 от ГПК, съдът намира, че същото е
неоснователно. Съгласно посочената разпоредба съдът би могъл да постанови
неприсъствено решение срещу ищеца или да прекрати делото, ако ищецът не
се яви в първото съдебно заседание по делото, не е взел становище по
отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово
отсъствие. В конкретния случай ищецът в настоящото производство В. н Д.
изпаща свой процесуален представител в първото заседание по делото, което
се явява настоящото такова, поради което съдът намира, че не са налице
предпоставките на закона за постановяване на неприсъствено решение.
По отношение на направените от ответната страна възражения
касателно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от
ищцовата страна, съдът ще се произнесе с крайния съдебен акт по делото.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника „С*“ ООД с правно
основание чл. 238, ал. 2 от ГПК да бъде постановено неприсъствено решение
срещу ищеца В. Н. Д., както и в условията на евентуалност ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна за прекратяване на производството
по гр.д. № 905/2025 г. по описа на Районен съд Пазарджик.
СЪДЪТ КОНСТАТИРА, ЧЕ НЕ СА НАЛИЦЕ ОСНОВАНИЯТА НА ЧЛ.
145, АЛ.3 ОТ ГПК, СЪДЪТ ДА ПРИКАНИ СТРАНИТЕ КЪМ СПОГОДБА,
тъй като не се явява процесуален представител на ответната страна.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК СЪДЪТ ПРИСТЪПИ КЪМ
ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО:
Предявена е искова молба с правно основание чл. 26 от ЗЗД, във вр. с чл.
11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК, както и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
В подадената искова молба от В. Н. Д., с ЕГН: **********, с
постоянен адрес: ул. *чрез адв. С. В. М., от АК – гр. Пазарджик със съдебен
адрес гр. П*** срещу „С*“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на
2
управление: **, представлявано от Ни**, в която се твърди, че на 23.02.2024 г.
В. Н. Д., с ЕГН: ********** е сключила договор за потребителски кредит
(ДПК) № 1023922 със „С*“ ООД, с ЕИК: ** в размер на кредита: 1200.00 лв.,
размер на погасителната вноска: 14 х 124.00 лв., брой вноски: 14, дължима
сума по кредита: 1300.50 лв. Твърди се, че при подписването на договора за
потребителски кредит № 1023922 от „С*“ ООД не са предоставили екземпляр
от него на В. Н. Д., тъй като чрез него са рефинансирали неин стар заем. По
време на действието на договора, В. Н. Д. е изплащала задълженията си по
него за заплащане на главницата и лихвата. „С*“ ООД са претендирали обаче
заплащането на такса за неустойка в размер на 435.50 лв. за непредоставяне на
обезпечение по договора за потребителски кредит. Изложено е становище, че
се съдело от други договори за потребителски кредит на „С*“ ООД, че най-
вероятно съгласно чл. 5 от ДПК, договорът е следвало да бъде обезпечен с
безусловна банкова гаранция или поръчители, които трябвало да отговарят на
множество посочени в договора условия, а съгласно чл. 11 от ДПК ако В. Н. Д.
не била предоставила договореното обезпечение или то не отговаряло на
условията дължала неустойка в размер на 435.50 лв. твърди се, че въпреки
формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпечение още
със сключването на договора „С*“ ООД начислявали неустойка за
непредоставяне на обезпечението и същата била включвана в погасителния
план. Твърди се, че уговорената между страните в чл. 11 от ДПК неустойка е
била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
на кредитора обезпечение на дълга, като впоследствие „С*“ ООД
претендирали от В. Н. Д. заплащането на именно тази неустойка в размер на
435.50 лв. от нея, която се счита, за нищожна. Като основание за нищожността
се излага становище, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв
начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Твърди се, че
заплащането на неустойката представлявало скрит косвен разход за
кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличавал цената му,
както и че тя нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не
зависело от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но
неминуемо водело до възникване на допълнителни разходи за
кредитополучателя, които са били известни за „С*“ ООД към момента на
сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на
основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се, че в случая това не било сторено,
като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а
посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава.
Твърди се, че това, освен че заблуждавало потребителя за реалната
икономическа тежест на кредита, заобикаляло императивното изискване на чл.
19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и
противоречало на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Твърди се,
че неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала
основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията
между потребител и кредитор. Твърди се още, че неустойката, заобикаляла
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя
кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. На следващо място се твърди, че неустоечната клауза е
3
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди се, че нищожността на неустоечната
клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на
основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не посочване на
всички компоненти на ГПР в договора. Твърди се, че клаузата противоречи на
добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължавала В. Н. Д. при неизпълнение
на нейните задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Твърди се, че е налице значителна нееквивалентност на
насрещните престации в ущърб на потребителя, като по този начин
неравноправно се третирал икономически по-слабият участник в оборота и се
използвал недостигът на материални средства у него за облагодетелстване на
другата страна по сделката. Твърди се, че това противоречи на установените в
гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност,
накърнява принципа на справедливост и равнопоставеност между
гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по
двустранни договори. Предвид изложеното се счита, че неустоечната клауза се
явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и
неравноправност. Счита се, също така, че поставянето на твърде кратък срок
за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора е
нелогично и икономически необосновано, както и, че уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите,
както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на
два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, показвали, че
единствената цел на неустойката е била различна от присъщата й по закон
функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Твърди се, че за „С*“ ООД е било предварително ясно, че В.
Н. Д. трудно би могла да осигури което и да е било от исканите обезпечения и
било почти сигурно, че ще дължи неустойка, в следствие на което, според
ищеца, действителната цел на тази неустойка е била да породи допълнително
парично задължение за В. Н. Димитров, наред с това да върне главницата и да
заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката нищожна съгласно
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Счита се, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е
следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването заобикаля
изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я
прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. На основание чл. 22 от ЗПК
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договора за
потребителски кредит за недействителен, тъй като не бил посочен ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
давало на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга
и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора, поради което посочването на ГПР е условие за действителността на
самия договор за потребителски кредит, а неспазването му имало за резултат
недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР
на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от
4
общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които
пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Твърди се, че посоченият в ДПК размер на ГПР
не отговаря на действителните разходи, които В. Н. Д. ще направи във връзка с
кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от
ЗПК. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР
не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, както и че
целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следвало В. Н. Д. да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Твърди се,
че поради това в договора трябвало да бъде посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че при посочване на ГПР в договора не е
достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е рамките на
предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва, както и че
задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР,
която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към
Директивата математическа формула, както и да са посочени данните, въз
основа на които е направено това изчисляване. Сочи се, че това мнение се
споделя от съдебната практика: Решение № 11884 от 28.10.2022 г. на СРС по
гр. д. № 71077/2021 г., Решение № 49 от 25.02.2022 г. на ОС – Пазарджик по в.
гр. д. № 833/2021 г., Решение № 171 от 25.05.2022 г. на ОС – Пазарджик по в.
гр. д. № 224/2022 г.. Твърди се, че тази неточност в посочването на размера на
разходите поставяла В. Н. Д. в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването по кредита, което ще се дължи и в това именно се
изразява недействителността в случая, като не е спазено изискването на
посоченото законово основание. Твърди се, че посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация
и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от
ЗЗП, която подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Сочи се, че съгласно Решение на Съда
от 15 март 2012 г. по дело C‑453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič срещу
SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви
5
като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно
нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да
подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не
би взел. Именно затова се счита от пълномощника на ищцата, че договорът не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради което и на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК е недействителен.
Предвид изложеното в исковата молба се счита, че целият договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречие на закона. Твърди се,
че съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, както и че чистата стойност на
кредита по процесния договор за паричен заем е в размер на 1200.00 лв. и
всичко заплатено над посочената сума се явява платено от В. Н. Д. на „С*“
ООД при начална липса на основание. Твърди се, че идно от Извлечение за
извършените и предстоящи плащания по договор за паричен заем № 1023922
от 23.02.2024 г. В. Н. Д. е платила сума в размер на 1266.89 лв. към 07.01.2025
г., както и че на 07.01.2025 г. В. Н. Д. заплаща още 85.00 лв. по договора за
потребителски кредит № 1023922 и общата сума, която е заплатила става
1351.89 лв., поради което, ако се установяло, че сключеният между страните
договор за потребителски кредит е недействителен, се счита, че С*“ ООД
следва да върне 151.89 лв. на В. Н. Д., които тя е платила в повече. Твърди се,
че е налице фактическият състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на
платеното при начална липса на основание и че В. Н. Д. е платила сума в
размер на 151.89 лв. в повече по процесния договор за потребителски кредит,
който е недействителен. Предвид изложеното се счита, че „С* ООД с ЕИК **
следва да заплати сума в размер на 151.89 лв. на В. Н. Д., поради връщане на
платеното в същия размер поради начална липса на основание.
Оформен е петитум на исковата молба, с който се иска от съда
кумулативно да обяви договор за потребителски кредит (ДПК) № 1023922
сключен на 23.02.2024 г. между В. Н. Д., с ЕГН: ********** и „С*“ ООД, с
ЕИК: ** за нищожен поради противоречие на закона – чл. 26 от ЗЗД във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК и да осъдите "С*" ООД, с ЕИК: **
на основание чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да заплати на В. Н. Д., с ЕГН:
********** сумата в размер на 151.89 лв. като недължимо платено.
В условията на евентуалност на искането за обявяване на договор за
потребителски кредит (ДПК) № 1023922 за нищожен, се моли съдът да обяви
за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 435.50 лв. при
непредоставяне на уговореното в договора обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора, поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречие с
добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и неравноправност – чл. 143, ал. 2, т.
5 от ЗЗП във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Претендира се осъждането на „С*“
ООД, с ЕИК: ** да заплати направените по делото разноски. Сочат се писмени
доказателства. Формулирани са доказателствени искания.
Направено е искане, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК ищцата В. Н. Д., с
ЕГН: ********** да бъде освободена от заплащане на държавна такса по
делото поради липса на финансови средства, във връзка с което са
представени доказателства.
Съдът с Определение №679/05.03.2025 г. е изискал допълнително
6
служебни справки за имущество и доходи на името на ищцата в ТД на НАП,
НОИ и АВп. и с Определение № 970/26.03.2025 г. на осн. чл. 83, ал. 2 от ГПК е
освободил ищцата В. Н. Д. от внасянето на ДТ.
В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК по делото е постъпил
писмен отговор от ответника „С*“ ООД, ЕИК ** със седалище и адрес на
управление: гр. ** чрез **.“, код по БУЛСТАТ **, чрез адвокат Х. М. – САК, с
личен адвокатски номер **********, email: **, тел. *,Съдебен адрес: ** с
който е оспорена исковата молба като нередовна и неоснователна, като се
сочи, че предявената искова молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.
4 ГПК, при твърдение че с нея е предявено парично вземане, но не била
посочена банкова сметка на ищеца за плащане, поради което се моли съдът да
даде указания на ищеца да отстрани посочените нередовности и докато това
не се случи да не продължава действията по настоящото производство. Моли
се съдът да има предвид, че при липса на точно посочен начин на плащане по
осъдителния иск ответното дружество е застрашено от претърпяване на
необосновано високи вреди, изразяващи се в незабавно образувани
изпълнителни дела срещу него и натрупване на допълнителни разноски, в
случай че не му е предоставена възможност да плати доброволно още след
постановяване на Решението по спора.
По основателността на иска е изложено становище, че претенциите на
ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, за нищожност на клаузата от
договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение са неоснователни, както и за връщане на платени
при липсващо основание суми. Твърди се, че не е налице недействителност по
смисъла на ЗПК. На първо място се посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Твърди се, че
настоящият случай е именно такъв и че неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, а напротив тя самата е била
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. Твърди се, че евентуално, ако неустойката се
приемела са нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена
между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор
поради това, че тя не била включена в ГПР са неоснователни. Твърди се, че
валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му
параметри – главница и лихва, са били валидно уговорени в изискуемата от
закона форма. Твърди се, че са били покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно
на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния
процент на разходите /ГПР/ е изложено становище от ответника, че са били
спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Твърди се, че
както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти, като сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-
висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ Твърди се, че при
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
68.95%, и ГПР определен в процесния договор в размер на 65.61%, било
7
видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че уговорената неустойка не е била и не
следвало да бъде включвана в ГПР, както и, че Кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Твърди,
че от своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне
между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в
случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане
на кредитодателя след сключване на договора. Твърди се, че изхождайки от
волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Твърди, че ГПР е сбор от
разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя
услуга и за да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият
следвало да е наясно предварително за размера на тази цена, и именно поради
това законодателят бил установил императивното задължение за
институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и
компонентите на ГПР. Сочи се, че съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Твърди се, че неустойката, от своя страна,
обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор, както и че тя представлявала право на изправната страна
и подлежала на договаряне между страните. Твърди се още, че в настоящия
случай, освен че неустойката е била дължима от потребителя за неспазване на
конкретно задължение по договора, същата била уговорена като фиксиран
размер, и двете страни са били напълно наясно със стойността още преди да
настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечавала.
Предвид изложеното се твърди, че разходите по кредита и неустойката не
бивало да се смесват като понятия, както и че те нямали обща, дори близка
правна характеристика и функция. Сочи се, че разходите, които се включват в
ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на
договора, като се твърди, че в настоящия случай неустойката е била
индивидуално договорена между страните, като клаузата е била напълно ясна
и разбираема, а именно, че такава би била дължима след сключване на
договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Според ответника, към датата на сключване на договора
кредиторът не бил знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Твърди се, че неустойката е била уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е била разсрочена на вноски,
които можел да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на
всеки падеж. Твърди се, че търговецът бил внесъл достатъчно яснота по този
въпрос, като в погасителния план към договора, е била посочена възможната
вноска за неустойка за целия период на погасяване. Твърди се, че
обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е било посочено изрично в плана за погасяване,
като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана
е било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Твърди се, че ясно и
точно са били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част
от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж, като смисълът да
8
бъдат посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им. Изложено е становище, че са неверни твърденията,
че неустойката представлявала „лихва“, като се твърди, че лихвата по кредита
е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс
и същата представлявала задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция, и страните я уговаряли още преди сключването на
договора за кредит. Твърди се, че обстоятелството, че страните се били
договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че
всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не водела до
превръщането й в лихва, както и че тази уговорка е била изцяло в полза на
ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с падежни дати
същите като за главница и лихва. Твърди се, че при така формулираните
клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на
сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им и това било постигнато с
индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил
наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без
каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Твърди
се, че изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. Твърди се,
че ГПР е бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. Твърди се, че от договора и от
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва
неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение
на кредита. Твърди, че текстовете на процесния договор не съдържали
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза, че потребителят
е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва,
ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Твърди се, че неотносима към
настоящия случай била цитираната от ищеца практика на наднационалния
съд, като си сочи, че от Заключението на генералния адвокат и от Решение по
дело С-453/10 ставало ясно, че фактите по главното производство са различни
от настоящите - в спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav
Perenič и кредитната институция SOS financ, spol. s r. o. е налице
допълнителна сума за отпускане на предоставения на потребителите кредит,
която не е била включена в ГПР, както и че при тази конкретна фактическа
обстановка националният съд бил изпратил преюдициално запитване дали
непосочването на реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се
квалифицира като подвеждаща търговска практика, тоест, според ответника, в
разглеждания от СЕС казус не е бил обсъждан и разрешаван процесният
въпрос, представлява ли неустойката разход по кредита, който следва да се
включи в ГПР.
Твърди се, че оспорената неустойка е действителна, тъй като същата
била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Сочи се, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на
9
обезпечения при потребителското кредитиране е била съобразена със закона
практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните, като се твърди, че ответното дружество било
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се бил
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Твърди се, че
процесният договор за потребителски кредит е бил сключен изцяло по волята
на ищеца, който бил попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил бил подробна информация за желания от него кредитен продукт под
формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Твърди се, че дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят, същият бил
разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което бил получил
още със Стандартния европейски формуляр, без да бъде обвързан по никакъв
начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Твърди се, че
именно чрез възможността за отказ от договора се били гарантирали в най-
пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Твърди се още, че
друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на срока за
предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например, както и че в случая ищецът не се бил възползвал от нито
една от договорно и законоустановените си права. Твърди се, че всъщност от
фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца
ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя
обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален
брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, според
ответника, че ищецът бил договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение и че нямало как в
случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави,
и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. На следващо място се твърди, че неустойката е имала
предварително определен начален и краен момент и че също така е била с
фиксирани параметри за срока на договора, и доколкото преценката за
нищожност на неустойката на това основание се правела за всеки конкретен
случай, както задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. №
969/2009 г., IV г. о., ГК, се счита от ответника, че в разглеждания такъв
противоречие с добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при
изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. Твърди се, че при
сключване на процесния договор кредитополучателят не бил предоставил
10
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
бил направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в
договорната неустойка, като бил дал възможност и допълнителен срок на
клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща
неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се
приемало, че кредиторът имал право на неустойка, само ако е налице формата
на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Твърди се, че
в този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в
единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД било да
иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред,
или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. В
тази връзка се сочи като съдебна практика Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. ПО
т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д.
№ 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др.
На следващо място се твърди, че не е налице неравноправност по ЗЗП и
че всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени
в исковата молба, са неоснователни. Твърди се, че клаузите на договора,
включително оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на
изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Твърди се, че в
случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно
с това клаузите са били уговорени индивидуално с потребителя, същите били
ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за
всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Твърди се, че
тази яснота у ищеца е била налице, както преди сключване на договора, така и
при подписването му. Твърди се още, че в Стандартния европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити са били посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит, както и че в
погасителния план към договора са били изчерпателно посочени
компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на
обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. Твърди се, че в самия
договор са били посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това, и лихвата, и неустойката са били фиксирани и ясно описани
в договора, така, че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с
цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Сочи
се, че стойността на неустойката е била посочена в общ конкретен размер чрез
цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължала били
точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер
на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Твърди се, че
така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то в случай, че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Ответникът твърди, че предвид това е изключено ищецът
да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП. По изложените съображения се счита, че всички твърдения за липса
на информация за разходите по връщане на предоставения кредит са
11
неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставени на ясен
и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Твърди се, че значението и
последиците от обвързването с тях са били недвусмислено посочени в
договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на
кредита, както и, че изложеното изключвало възможността потребителят да не
е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните
договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл.
146 ЗЗП. С оглед на гореизложеното ответникът твърди, че процесните клаузи
напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за
неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и
приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния
съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно, да бъде индивидуално договорена и съставена по
прозрачен начин. Сочи съдебна практика относно изискването за договорните
клаузи – Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС, във връзка с
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
т. 40, т. 67 – т. 75. На следващо място се твърди, че на самостоятелно
основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните
му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2021 г. – 2024 г. ищецът бил
сключил общо пет договора, които съдържали уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Твърди се, че
наличието на пет договора за идентични кредитни продукти, всеки от който
съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавало
твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация за това какъв би
бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и че
клаузите накърняват добрите нрави. Твърди се, че в случая вместо да упражни
някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на
първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
кредитополучателят по своя инициатива бил сключил още четири договора с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия.
Очевидно било, според ответника, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на
обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде
осигурено, но въпреки това бил изтеглил заемните суми и се бил ползвал от
тях. Във връзка с изложената фактическа постановка, според ответника
ставало ясно, че ищецът бил сключил договорите с единствената цел да се
обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе
искове за недействителност и връщане на платените суми, като се твърди, че
това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Твърди се, че ако
целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още от първия договор
или просто не би сключил пет, при същите условия, в който случай щял да
върне само чистата стойност на кредита на кредитора си, и точно заради това,
че не го бил сторил, а впоследствие бил образувал съдебно дело, водело до
пълна неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора и
за връщане на недължимо платени суми. Освен това, ответникът твърди, че
било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на
кредитора, тъй като в продължение на 4 години ищецът бил ползвал
многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се бил
12
запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит бил получавал
преддоговорна информация и сам бил избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. Сочи се съдебна практика, че при идентична фактическа
обстановка, в която потребител оспорвал клауза, с която се бил задължил
повече от един път, което според ответника опровергавало твърденията за
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите
нрави от страна на кредитодателя. По отношение на твърденията за
заблуждаваща търговска практика е изложено становище, че тя
представлявала такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне
потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в противен
случай, като се твърди, че Кредитополучателят по своя инициатива се бил
задължил пет пъти с уговорката за плащане на неустойка, в случай че не
предостави обезпечение на кредитите, а договорите са били сключвани след
като клаузата за неустойка от предходния била породила действието си, което
според ответника напълно опровергавало твърдението, че е налице заблуда по
отношение на условията на конкретния кредитен продукт. По отношение на
твърдението за неравноправност е изложено становище, че процесният
договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между
страните, създадени на база пет договора за кредит, които съдържали една и
съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични
условия, което било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на
клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса
налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, а след това
дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и
точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Твърди се, че
именно на тази основа СЕС правел преценка за равноправност на клаузите от
потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и
добросъвестността. Твърди се, че в случая не би могло да е налице липса на
индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на
информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се
бил запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможността да не се
задължава с тях, но сам бил избирал да направи обратното. Твърди се, че още
при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за
условията за ползване на продукта предварително – да връща заемната сума
при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като имал
право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и
неустойка в точен и индивидуално определен размер. Твърди се че в
последствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят
отново бил избрал същите условия и повторно се бил задължил с тях, като
това поведение било повтаряно до сключването на пет идентични договора,
като според ответника от тук било явно, че в случая е било налице
индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на
оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях. Сочи съдебна практика – Решение № 3515
от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от
13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от
Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-
186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA). По
отношение на осъдителния иск е изложено становище, че от
13
неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на
договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза
следвало и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора,
респективно клаузата за неустойка. Твърди се, че Договорът и отделните му
клаузи са действителни по изложените в писмения отговор съображения,
поради което в полза на кредитодателя е било налице валидно правно
основание да задържи плащанията по договора. Изложено е становище, че се
оспорват исковете и по отношение на размера им, тъй като ищецът не бил
платил суми в твърдения от него размер. Представена е Справка за
движенията по кредита, от която според ответника се виждал размерът на
общо платеното по кредита над предоставената главница от 1200 лева. В
условията на евентуалност ответникът твърди, че осъдителният иск следвало
да бъде уважен само до размера на реално платеното над главницата, а именно
до 66,89 лева.
Оформен е петитум, с който се моли съдът да отхвърли предявените от
В. Н. Д., ЕГН **********, претенции като неоснователни. Претендира се
присъждане на извършените в хода настоящото производство разноски от
ответното дружество, за което се сочи, че допълнително ще бъде представен
списък по чл. 80 от ГПК. Сочат се доказателства.
По отношение на доказателствената тежест, съдът УКАЗВА на страните,
че всяка една от тях носи доказателствената тежест за установяване и
доказване на твърдените от нея факти и обстоятелства на които основава
своите искания и възражения. В конкретния случай ищецът следва да докаже
основанието и размера на претенциите си по предявения иск с правно
основание чл. 55 от ЗЗД, а ответната страна следва да докаже, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при стриктно спазване условията
на ЗЗПотр. и ЗПК.
АДВ. М.: - Няма възражения спрямо проекта за доклад. Моля да се
приеме така изготвения в днешно съдебно заседание проект за доклад за
окончателен. Нямаме нови искания. Представяме справката за IBAN
банковата сметка на В. Н. ми при евентуално осъдително решение, както и
моят за разноските.
По отношение на доказателствата Съдът се произнесъл с Определение
№ 1732/22.06.2025 г., с което определение са приети представените от
страните писмени доказателства.
АДВ. М.: - По отношениe на искането ми с правно осн. чл. 190 ГПК
считам, че ответното дружество е представило необходимите документи,
поради което не поддържам към настоящия момент така направеното искане.
Съдът счита, че следва да приеме представените в настоящото съдебно
заседание от ищцовата страна документи, а именно уведомление за клиентска
банкова сметка на името на ищцата В. Н. Д., както и справка за IBAN на
клиент на името на С. В. М., тъй като същите са относими, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА представените документи от пълномощника на ищцата, а
именно уведомление за клиентска банкова сметка на името на ищцата В. Н. Д.,
както и справка за IBAN на клиент на името на С. В. М..
АДВ. М.: - По възражението на ответника, относно размера на иска по
чл. 55 ЗЗД, считам, че представените от нас доказателства относно плащането
14
следва да се вземат предвид. Тази сума, която те твърдят, че заплатена
единствено от В. Н. Д. – отдоверителката ми, е без заплатените от нея такси,
които те са й начислявали за просрочие на кредита, за обслужване и за други
отсрочки, които са й давали. След обявяване на договора за недействителен,
считам, че те следва да бъдат възстановени също, тъй като са направени във
връзка с едно недействително облигационно отношение. Представям списък
на разноските, извинявам се, че отгоре е записано с-я п и договор за правна
защита и съдействие. Нямам други доказателствени искания. Считам делото
за изяснено от фактическа страна и моля да се приключи.
С оглед липсата на други доказателствени искания и невъзможността да
бъде постигната спогодба в настоящото производство, съдът счита, че делото е
изяснено от фактическа и правна страна и на основание чл. 149, ал. 1, изр. 2 от
ГПК, следва да даде ход на устните състезания, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
АДВ. М.: - Уважаеми господин председател, считам, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, тъй като посоченият в него размер на
ГПР не отговаря на действителните разходи, които доверителката ми ще
направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК и води до недействителността на договора. В следствие на
недействителността на договора, считам, че „С*“ следва да се върне всичко,
което е заплатила доверителката ми над получената от нея сума в размер на
1200 лв. От представените по делото доказателства, считам, че се установява,
че сумата, която е заплатена над главницата е 151,69 лв., предвид което моля
да обявите договорът за потребителски кредит недействителен и да осъдите
153,89 лв. „С*“ като недължимо платена. Моля осъдите „С*“ да заплати
разноските по делото, в т.ч. адвокатско възнаграждение и да ми дадете
възможност да представя писмена защита по делото, в която да изложа
подробен правен и доказателствен анализ.
На основание чл. 149, ал. 2 от ГПК съдът обявява устните състезания за
приключени и посочва, че ще обяви решението си в законоустановения
едномесечен срок, не по-късно от 21.11.2025 г.
На основание чл. 149, ал. 3 от ГПК, поради фактическата и правна
сложност на делото и по искане на ищцовата страна, съдът следва да определи
подходящ срок за представяне на писмени защити, който да бъде
едноседмичен, считано от настоящото съдебно заседание, за всяка една от
страните.
Протоколът написан в съдебно заседание, което приключи в 11:04 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
15