гр. София, 08.11.2018
г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети октомври през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, разгледа
докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 1317 по описа за 2018 г. по описа
на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 229922 от 05.10.2017 г., постановено по
гр. д. № 9278/2015 г. по описа на СРС, 120 състав, е признато за установено по
реда на чл. 422 ГПК, че Л.А.П. и Д.А.П. дължат на „Т.С.“ ЕАД следните суми:
2218,54 лева – главница, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна
енергия за периода 01.2011 г. – 04.2013 г., лихва за забава в размер на 404,27
лева за периода 28.02.2011 г. – 13.03.2014 г., като Л.А.П. дължи сума в размер
на 554,63 лева главница и лихви в размер на 101,06 лева, а Д.А.П. – 1663,90
лева главница и 303,20 лева лихви.
Подадена е въззивна жалба от ответниците Л.А.П. и Д.А.П.
срещу цялото решение, в която същото се счита за недопустимо, неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. В жалбата се излагат съображения, че
липсва положителна процесуална предпоставка за редовно провеждане на
производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като Д.П.
от 2003 г. има адресна регистрация в Германия, а в заповедта не е посочен
постоянен адрес и обичайно местопребиваване. Намира се, че е нарушен чл. 46,
ал. 2 ГПК, тъй като получилата призовките тяхна майка няма един и същи настоящ
адрес с тях. Счита се, че съдът е обсъдил други общи условия, а не тези,
представени от ищеца, както и общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение. Намира се, че липсват и договори с топлинния счетоводител, както
и извлечения от сметки и издадени фактури. Считат, че ответниците са били
лишени от възможността да оспорят ССчЕ, която не е документално обоснована, тъй
като вещото лице не приспаднало надплатените суми, а са осъществени плащания от
Л.П.. Твърдят, че не са получавали фактури и не са им били известни дължимите
суми в определеното процентно съотношение ¼ към ¾. Сочат, че
подаването на заявление-декларация е свързано с придобитата собственост, а не с
потребяването на топлоенергия за собствени нужди. Намират и че съдът не е отчел
изтеклата погасителна давност.
Въззиваемата страна, „Т.С.“ ЕАД, в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК, не е подала отговор на въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати и
нарушения на императивни материалноправни норми.
СРС, 120 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД. Искът по чл. 422 ГПК е установителен по своя характер и
по него в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на
процесната сума, заявена в исковата молба.
За
уважаването на предявения иск по чл. 422 ГПК ищецът трябва да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: съществуването на договорни отношения между него и
ответниците за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд
е приел, че ответниците са съсобственици на процесното топлоснабдяемо жилище в
гр. София, , ул. „********“ № ********при квоти: ¾ ид. части за Д.П. и
¼ ид. част за Л.П..
По делото се установява, че сградата-етажна
собственост, в която се намира процесния имот, е топлоснабдена, тъй като е
представен безсрочен договор от 01.10.2001 г. на етажната собственост с фирма
за осъществяване на услугата „топлинно счетоводство” и протокол от общо
събрание за сключване на такъв договор.
Ответниците не оспорват да са собственици на
процесното жилище. От н. а. № 27, съставен по н. д. № 207/2006 г. и н. а. № 61,
съставен по н. д. № 15247/1996 г. се установява, че ответниците са
съсобственици на процесното жилище при квоти ¾ ид. части за Д.П. и
¼ ид. част за Л.П..
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна
енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана
в § 1, т. 42 ЗЕ, действаща през част от релевантния период, „потребител
на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот, е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия. Този договор за търговска продажба се счита за
сключен с конклудентни действия - арг. от чл.
150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува общите условия най-малко
в един централен и един местен всекидневник, които влизат в сила за клиентите
на крайния снабдител, без изрично писмено приемане. В срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат
право да внесат при съответния краен снабдител на електрическа енергия
заявление, в което да предложат специални условия (чл. 150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ).
Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в
представените Общи условия, които обвързват ответниците, дори и без да са ги
приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не
се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно
установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение между
страните за процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответниците по закон
дължат заплащане на стойността на ползваната услуга. Ответниците не оспорват обстоятелството, че през
релевантния период са били страна (купувач) по твърдения договор за доставка на
топлинна енергия, т.е. че са били потребители на топлинна енергия по смисъла на
ЗЕ.
Решаващият въззивен
състав споделя извода на СРС за основателност на предявените установителни
искове срещу Л.А.П. за ¼ ид. част и срещу Д.А.П. за ¾ ид. части
за Д.П. и за общо главница в размер на 2218,54 лева и 404,27 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва. Съвкупната преценка на събраните по
делото писмени доказателства установява наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия с ответниците, което
обуславя материално-правната им легитимация.
СРС, 120 състав, е кредитирал изготвената по делото
ССчЕ, според която дължимата сума за главницата за топлинна енергия за
очертания от ищеца исков период възлиза на 2218,54 лева. Поради това размерът
на иска се явява правилно изчислен от съда и постановеното решение следва да се
потвърди. Въззивният съд изцяло споделя изложените доводи на СРС относно
размера на исковите претенции спрямо ответниците като правилни и обосновани,
почиващи на вярно и точно интерпретиране на приложимия материален закон и
събраните доказателства.
Като законна последица от уважаването на исковите
претенции, първоинстанционният съд правилно е присъдил в полза на ищеца
законната лихва за забава върху главницата, считано от подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК - 28.08.2014 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Основателна се явява и претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно Общите условия, действащи през прoцесния период, доставената
топлинна енергия е следвало да бъде остойностявана от ищеца всеки месец, като
сумите за топлинна енергия са били дължими от купувача в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. задължението за заплащане на
стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно. Разпоредбата на чл.
84, ал. 1 ЗЗД гласи, че когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му и не е нужно отправянето на покана.
Видно от посоченото, ответниците следва да се считат за изпаднали в забава на
числото на месеца след изтичане на 30-дневния срок, следващ отчетния период, за
който се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия.
Съобразявайки падежа на всяко едно от задълженията за процесния период,
експертизата по делото е изчислила размера на обезщетението за забава за всеки
един от месеците през отчетния период. Съобразно описаните по-горе квоти и
приетият за дължим размер на главницата за задълженията на ответниците,
правилно районният съд е изчислил дължимото обезщетение за забава върху сумата,
дължима от всеки един от ответниците. Правилно и районният съд е присъдил размера
на обезщетението за забава в размер на законната лихва според претендирания от
ищеца размер, въпреки че експертизата го е изчислила на по-висока сума.
Поради пълно съвпадане на изводите
на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, решението на СРС следва да
бъде изцяло потвърдено.
По отношение на
възражението на ответниците за липсата на положителна процесуална предпоставка
за редовно провеждане на производството по издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК следва да се има предвид, че в заповедното производство при
подаване на възражението за Д.П. от Л.П. като неин пълномощник, не е наведено
възражение за неправилно посочване на адреса на длъжницата. Районният съд е
извършил справка за постоянен и настоящ адрес, според която Д.П. има адресна
регистрация в гр. София, ул. „********, на който и адрес е връчена заповедта за
изпълнение. Възражението за обичайно местопребиваване в Германия е наведено
едва пред въззивната инстанция, което е недопустимо, още повече, че не се
твърди нововъзникнало или новоузнаото обстоятелства, а такова от 2003 г. Няма и
нарушение на чл. 46, ал. 2 ГПК за получаване на призовките за първоинстанционното
производство, тъй като те са връчени на постоянния и настоящ адрес на
ответниците, на който ги е получилата тяхна майка със съгласие да им ги
предаде. Длъжностното лице няма задължение да изследва адресната регистрация на
пълнолетно лице, намиращо се на адреса, което е съгласно да получи призовките.
Намирайки се на адреса и след като не е съобщило, че не живее на този адрес и
не е отказало да получи призовките, се презюмира, че е изпълнено изискването на
чл. 46, ал. 2 ГПК и призовките са редовно връчени.
Неоснователно е
направеното възражение, че ответниците са били лишени от възможността да
оспорят ССчЕ. В съдебното заседание, в което експертизата е била приета, е
присъствал лично ответникът Л.П., който не е заявил възражения по отношение приемането
на заключението на вещото лице. Експертът подробно и обосновано е отговорил на
всички поставени въпроси, като не е имал за задача след като изчисли процесните
суми да приспадне надплатените суми (поради осъществени плащания от Л.П.), тъй
като в заключението си е посочил, че приложените от ответника касови бонове за
платени суми не касаят процесния период.
Относно неполучаването
на фактури следва да се посочи, че заплащането на задълженията на потребителите
на топлинна енергия не зависи от обстоятелството, дали са им били изпращани
фактури, тъй като дължимостта настъпва от друг момент. Съгласно чл. 33, ал. 1
от Общите условия купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят,
а не от получаването на фактура.
Не на последно място
следва да се има предвид, че съдът не следи служебно за изтекла погасителна
давност и след като такова възражение не е било наведено от ответника, съдът
няма задължение да съобрази евентуалното реализиране на този юридически факт.
При този изход на правния спор право на разноски би
имала въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но същата не е подала
отговор на въззивната жалба, не се е явила в заседанието пред въззивния съд, а
единствено е подала бланкетна молба, с която иска присъждане на сторените по
делото разноски, без представяне на доказателства за това, поради което такива не
следва да ѝ бъдат присъждани.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото
решение е окончателно.
Воден от горното Софийски градски съд, ІІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 229922 от 05.10.2017 г., постановено по гр. д. № 9278/2015 г. по описа на
СРС, 120 състав.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.