Р Е Ш Е
Н И Е
№ ……
град
София, …..05.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя
гр.д. № 15811/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 04.10.2018
г., постановено по гр. д. № 30057/2018 г. на СРС, 62 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещуК.Е.Г., установителни искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 222,15 лв., представляваща стойността
на доставена неплатена топлинна енергия и извършено дялово разпределение за периода
05.2014 г. – 04.2017 г. в топлоснабден имот – апартамент № 20, находящ се в гр.
София, ул. „В.*********, ведно със законната лихва върху главницата от 06.03.2018
г. до окончателното ѝ изплащане, както
и сумата от 10,79 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода 16.09.2015 г. - 21.02.2018 г., за които суми по гр. д. № 14679/2018 г.
на СРС, 62 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.03.2018
г.
Недоволен от
постановеното решение, ищецът е подал въззивна жалба срещу него от 29.10.2018
г., в която са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на
решението. Твърди, че нямало представени доказателства за извършени от
ответника плащания по договора за доставка на топлинна енергия за процесния
период. По тази причина претендира отмяна на решението, уважаване на исковете, както
и присъждане на разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на въззивната жалба, в който счита
същата за неоснователна. Районният съд правилно и законосъобразно приел, че претендираните от
ищеца суми били заплатени от ответника още преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК. По делото били представени писмени доказателства, че в периода
07.02.2017 г. – 07.03.2018 г. ответникът превел в полза на ищеца сума в общ
размер от 263,41 лв., като от представеното от ищеца съобщение към фактура се
установявало, че била заплатена и сумата от 172,75 лв. Посочва, че бил
собственик само 14/16 ид. ч. от имота, поради което на основание чл. 30, ал. 3
ЗС отговарял единствено за съответната част от задължението за топлинна енергия.
Твърди, че претенцията за дялово разпределение не била доказана по основание и
размер, а била и дължима на трето лице, което е извършило услугата. Иска потвърждаване
на обжалваното решение, както и присъждане на разноските за въззивната
инстанция.
С разпореждане от 28.11.2018 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е оставил
без уважение доказателствените искания на въззивника.
Според чл. 269 изр. 1 ГПК съдът
прави служебна проверка, като при настоящата се констатира решението на първоинстанционния
съд да е валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът е ограничен от
посоченото в жалбата – изр. 2 на цитираната правна норма, при което настоящият
съдебен състав намира следното:
За да отхвърли предявените
установителни искове, районният съд е приел, че с отговора на исковата молба
били представени доказателства за извършено плащане от страна на ответника в
полза на ищеца на сумата от общо 317,32 лв. към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 06.03.2018 г. По
този начин претенцията на ищеца от 307,94 лв. била погасена изцяло чрез извършеното
плащане.
По отношение правилността на
решението в обжалваната част, във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с
въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира следното.
Във въззивната жалба е посочено, че
с предявяване на претенцията си ищецът твърдял един отрицателен факт – липса на
плащане, който не подлежи на доказване от него, а на оборване от ответника,
което не е било проведено. Следва да се отбележи, че с предявяването на установителния
иск по чл. 422 ГПК ищецът цели стабилизиране на издадената в негова полза
заповед за изпълнение за да може се снабди с изпълнително основание, с което да
осъществи принудително притезанията си. В основанието на исковете за реално
изпълнение (плащане), се включват всички юридически факти, от които ищецът
извежда пораждането и съществуването на своето притезателно право спрямо
ответника длъжник. В основанието на този иск не стои фактът на липсващото
доброволно изпълнение. Този факт не е част от основанието на иска, а елемент от
правния интерес на ищеца да предяви срещу ответника своя осъдителен иск и не
подлежи на доказване като част от основанието на иска, защото той не е елемент
от фактическия състав на претендираното от ищеца конкретно материално право.
Като факт, обуславящ правния интерес на ищеца за защита чрез осъдителен иск,
неизпълнението е на ниво правно твърдение и то е достатъчно, за да бъде искът
допустим. В тежест на ответника е доказването на изпълнението, доколкото този
положителен, а не отрицателен факт е в основата на неговото възражение срещу
претенцията на ищеца. Поради това значение на плащането, то трябва да бъде
доказано от ответника чрез пълно доказване. Когато страната отрича
положителен факт, твърдян от насрещната страна, тя може да проведе
насрещно непълно доказване с доказателствени факти, които опровергават осъществяването
на положителния факт. В случая фактът на плащането е доказан по делото, поради
което районният съд правилно е отхвърлил исковете.
Доколкото това са оплакванията и
възраженията с въззивната жалба, а съдът е ограничен от рамките ѝ, същата се явява неоснователна и не следва да се уважава, а
решението, като правилно следва да се потвърди.
При този изход на делото -
отхвърляне на жалбата като неоснователна, право на разноски във въззивната
инстанция има въззиваемият в претендирания и доказан размер от 100 лв.
Предвид цената на исковете,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с
ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12. 2010 год.,
ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от
04.10.2018 г., постановено по гр. д. № 30057/2018 г. на СРС, 62 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати наК.Е.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 100 лева, представляваща разноски за адвокат въззивната съдебна
инстанция.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.