Р Е Ш Е Н И Е
№ 260071/13.05.2021 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети април две хиляди и
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Юлия Калчева
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 55 по описа за 2021 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 260069/10.11.2020г., постановено по гр.д. №
277/2020г. Окръжен съд - Добрич е осъдил Прокуратурата на Република България да
заплати на Х.А.М., ЕГН ********** сумата от 50 000 лева, представляващи дължимо
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на
разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по
сл.д. № 1/1991г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно
окръжна прокуратура – София, на основание чл.2б ЗОДОВ и е отхвърлил исковата
претенция за горницата над присъдената сума до предявения размер от 120 000
лева.
Срещу така постановеното решение са подадени въззивни жалби
и от двете страни по спора.
Ищецът Х.А.М., чрез процесуален представител обжалва същото
в отхвърлителната му част. В жалбата си излага оплаквания за неговата неправилност
и необоснованост, направата на изводи от съда в противоречие с материалния
закон и с установените в практиката на ЕСПЧ стандарти за остойностяване на
неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС и при допуснати
процесуални нарушения. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички наведени от
страната доводи относно справедливия размер на следващото се обезщетение, не е
отчел установените в константната практика на ЕСПЧ критерии за обезщетяване на
вредите, а вместо това се е позовал на невлезли в сила решения на националния
съд. Излагат се подробни аргументи по съществото на спора и размера на
претендираното обезщетение. Иска се от настоящата инстанция да постанови
решение, с което да отмени атакувания съдебен акт и уважи предявения иск в
пълния му размер, ведно с присъждане на направените по делото разноски.
Ответната страна – Прокуратурата на РБ обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която исковата претенция е уважена.
Излага оплаквания за неправилност решението в тази му част, оспорвайки изводите
на съда за доказаност на предпоставките по см. на чл.2б ЗОДОВ, а в условията на
евентуалност счита, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
прекомерно и не кореспондира на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Поддържа наведените в първоинстанционното производство възражения за
недопустимост на иска за периода преди 15.12.2012г. – датата на влизане в сила
на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ, както и по съществото на спора. Иска се отмяна
на решението в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявения иск като
неоснователен, евентуално присъждане на обезщетение в по-нисък размер.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор само срещу подадената от
Прокуратурата на РБ въззивна жалба, в който ищецът Х.М. изразява становище за
нейната неоснователност.
В проведеното пред настоящата инстанция о.с.з. жалбите се поддържат, респ.
оспорва се подадената от насрещната страна жалба. В пледоариите по същество
процесуалният представител на Прокуратурата поддържа становище за
неоснователност на иска за горницата над 5 000 лева, поради което и пледира за
отмяна на обжалваното от тях решение в частта за присъденото обезщетение над
тази сума.
Първоистанционното
решение е валидно и допустимо.
ОС - Добрич се е произнесъл по
предявен от Х.А.М. против Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ.
Изложените фактически основания на
исковата претенция са, че ищецът е един от пострадалите в т.нар. Възродителен
процес, престъпленията от който се разследват по неприключилото и към момента сл.д.
№ 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие
преобразувано под № 780-ІІ/1998г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София,
а към момента ДП № ІІ-048/1999г. Сочи, че в периода от 23.01.1985г. -
17.02.1985г. е бил задържан, формално мобилизиран, във военното поделение на
гр.Роман, впоследствие от 25.03.1985г. до 20.06.1985г. е задържан и лишен от
свобода в МВР - Толбухин, а от 20.06.1985г. до 01.11.1985г. без присъда е бил
въдворен в затвора в Белене. Поради продължилото му повече от два месеца
задържане е бил уволнен от работа, считано от 17.04.1985г. На 31.05.1989г. е
бил изгонен от България в Турция, сам, без семейството му. Твърди, че той и
други изгонени като него лица са поддържали редовни контакти, като от
средствата за масова информация са узнали за започналото разследване на извършените
спрямо тях престъпления. Поради пасивното поведение на българските власти по
издирване и установяване на пострадалите лица през 1996г. са подали до Главния
прокурор обща жалба, в която са посочили имената си, актуални адреси и
информация за периодите и местата на лишаване от свобода. Учредили са и
Сдружение "За справедливост, права, култура и солидарност на
Балканите", чрез което постоянно са търсили информация за хода и
движението на делото. Така от кореспонденцията с различни институции са узнали,
че интензивните действия по разследването са извършени в периода 1991г. -
1994г., делото два пъти е било внасяно в съда с обвинителни актове, като и
двата пъти е било връщано с указания за отстраняване на допуснати нарушения,
впоследствие част от обвиняемите са починали, имало редица спирания и
възобновявания, промяна на квалификацията на обвиненията. Като пострадал е бил
разпитван няколко пъти, последният от които е през 2012г. Бавният ход на
производството е бил обсъждан и в НС, което с нарочна декларация от
11.01.2012г. е призовало правосъдните органи да предприемат необходимото за
приключване на делото срещу виновниците. Твърди се още, че след изменение на
НПК от 2017г. част от пострадалите са се възползвали от възможността да поискат
от съда постановяване на мерки за ускоряване на производството, като по
образуваните по тези искания дела съдът е давал едномесечен срок на
Прокуратурата за предприемане на действия по приключване на делото. След дадени
с определение № 3730/03.09.2018г. на СГС такива указания е било постановено от
прокурор Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство
вр. отправено искане за правна помощ до Република Турция. Оспорва, че към
датата на постановяване на спирането такава молба за правна помощ е била подадена.
Сочи още, че определението за спиране е било обжалвано от част от пострадалите,
съдебното производство по която е прекратено с дадени указания на разследващия
орган за надлежното му съобщаване на всички заинтересовани лица. Твърди се също
така, че и самият ищец през 2018г. е подал молба по чл.368 НПК, която към
настоящия момент не е изпратена на компетентния съд. Предвид процесуалното
поведение и тенденциозно бездействие на разследването счита, че процесът по
разкриване и осъждане на виновните лица няма да приключи в близко бъдеще.
Същевременно твърди, че в нарушение на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС делото е продължило
неразумно дълго, през което време двама от обвиняемите са починали, а по
отношение на третия обвиняем е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване,
поради което е лишен и от възможността да бъде конституиран като частен
обвинител и да получи обезщетение от виновните лица за претърпените вреди. Твърди,
че в резултат на това нарушение на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени
вреди - притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност,
разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за
липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат ненаказани, а
в същото време той е лишен от възможността да получи справедливо обезщетение
като граждански ищец, които вреди оценява в размер на исковата сума от 120 000
лева.
С отговора си на исковата молба
Прокуратурата е оспорила предявения срещу нея иск с възражения, че същият е
частично недопустим, а в цялост и неоснователен. Счита, че с оглед датата на
влизане в сила на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ ищецът не е разполагал с правото
да иска обезщетение за вреди от неприключване на делото в разумен срок за
периода преди 15.12.2012г., поради което и за времето до тази дата исковата му
претенция е недопустима. Оспорва изложените в исковата молба твърдения за
бездействие от страна на разследването, счита, че с оглед фактическата и правна
сложност на делото, в това число и дадените задължителни указания на съда при
връщането на обвинителните актове, не е налице "неразумен срок",
както и че не следва да отговаря за времето, през което делото е било в съда.
Не оспорва, че ищецът има качеството на пострадало лице от деянията, предмет на
разследването, но оспорва, че същият е претърпял твърдените от него
неимуществени вреди и че същите са именно в резултат на забавеното досъдебно
производство. Сочи, че описаните в исковата молба негативни изживявания по
повод осъществените спрямо него действия по време на "възродителния
процес" не следва да бъдат съобразявани, тъй като не са в пряка причинна
връзка с наказателното производство. Оспорва и размера на претендираното
обезщетение като прекомерен.
Съдът,
като взе предвид наведените във въззивните жалби оплаквания, становищата на
страните по съществото на спора, доказателствата по делото и приложимия закон намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред въззивната инстанция не е налице спор
относно установената по делото, въз основа на доказателствения материал
фактическа обстановка досежно осъществените спрямо ищеца действия и движението
по процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да
са претърпени вреди.
В периода 1985г. - 1989г. срещу ищеца Х.М.
/предишни имена Х. А. М., Ф. А. М., Х. А. М./ са били извършени репресивни
действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската
държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на
българските граждани с турско етническо самосъзнание. Същият е бил мобилизиран,
впоследствие задържан и въдворен в затвора в Белене, без присъда, уволнен от
работа поради задържането му за срок повече от два месеца, а през 1989г.
изселен в Република Турция, където живее и към настоящия момент.
На 31.01.1991г., с Постановление на прокурор
при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Тодор
Живков и о.з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по
чл.162 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК за това, че в периода 1984г. - 1989г. в съучастие
с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в
периода м.09.1991г. - м.01.1993г. като обвиняеми са били привлечени и други
лица. След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите
и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна
колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. за това, че в
периода 08.05.1984г. - 15.12.1988г. обвиняемият Стоянов, в качеството си на военно-длъжностно лице - министър
на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано
престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А., при условията на
продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал
указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и
изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му
служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и
задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на
БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно
положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на
български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни
последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в
местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно
ограничаване правата на българските граждани на свободно предвижване и между
населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична
свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език -престъпление по
чл.387 ал.2,във връзка с ал.1, чл.26 ал.1 и чл.20 ал.2 от НК за обвиняемия Стоянов и престъпление
чл.387 ал.2,във връзка с ал.1,чл.26 ал.1 и чл.20 ал.3 от НК за обвиняемите Ж. и
А..
Образуваното по този обвинителен акт НОХД №
1/1994г. е прекратено с разпореждане от 09.02.1995г. и делото е върнато на
Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения, сред
които и идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и
размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита
на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997г. е внесен втори
обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново е
върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания /разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД № 1/1998г./.
С оглед настъпили законови промени в
подсъдността сл.д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна
прокуратура и с Постановление от 29.09.1998г. е преобразувано в сл.д. №
780-11/1998г. Със същото наказателното производство срещу Т.Ж. е прекратено
поради настъпилата смърт на обвиняемия. На
28.12.1999г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С.,
също поради смърт на дееца.
В периода 06.04.1999г. - 04.12.1999г.
досъдебното производство е било спряно поради свидетели в чужбина, а след
възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999г., под който продължава
да е висящо и към настоящия момент. По същата причина е било постановено
спиране и в периода 01.10.2002г. - 04.07.2003г., както и с Постановление от 04.02.2004г.,
а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018г.
По повод необходимостта от установяване и
посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията
на Република Турция по делото са били изготвяни следствени поръчки до Република
Турция. Съгласно писмо на отдел
"Международен" при ВКП, но адресирано до Военно-окръжна прокуратура и
част от материалите по сл.д. № 1/1991г. е видно, че макар и преди 2002г. да са
изготвяни молби за правна помощ, изпълнявани частично и на етапи, инструментите
на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002-2007г.
/л.380-л.383/. Така по молба за правна помощ от 2002г. са били разпитани 26
лица от 134 посочени. На 14.07.2003г. е изпратена втора молба, която е върната
като неизпълнена на 15.12.2003г. Последвало е ново искане за разпит на 108
лица, по което не е постъпил отговор. Към датата на последното постановление за
спиране от 04.10.2018г. са били разпитани общо 369 от пострадалите лица.
Съгласно писмо-отговор на Върховна касационна
прокуратура, изготвено по подадена молба на пострадали лица нова съдебна
поръчка е изпратена през м.01.2019г., т.е. след постановяване на спирането от
04.10.2018г.
През 2018г., преди спиране на досъдебното
производство част от пострадалите лица са подали молби лица по чл.368 ГПК, по
които са образувани дела в СГС /удостоверение на л.176/. С постановени по тях определения
на Прокуратурата е бил даден 1-месечен срок за предприемане на действия
съгласно правомощията на прокурора по чл.242 ал. НПК /в акта за спиране е
посочено само едно от тях - определение по ч.н.д. № 3650/2018г./.
Постановлението за спиране от 04.10.2018г. е
обжалвано от 11 пострадали лица, като до момента на приключване на устните
състезания пред настоящата инстанция няма данни, след връщане на преписката от
съда за окомплектоване и надлежното му съобщаване, да е образувано ново съдебно
производство по жалбата.
Установено е от фактическа страна по делото и
това, че ищецът Х.М. е разпитван два пъти по следственото дело в качеството му
на пострадал - на 08.08.2002г. и на 17.10.2012г. Още при първия му разпит той е
заявил, че желае да предяви претенции за обезщетение срещу виновните лица,
както и да бъде запознат с материалите по делото. С молби от м.03.2017г. и м.09.2017г., депозирани по
досъдебното производство и до административния ръководител на Военно-окръжна
прокуратура е поискал да участва като пострадал в тази фаза на процеса, да бъде
уведомяван за движението на делото, както и да бъде запознат с материалите по
него, в точа число и за разсекретяване на такива, съставляващи класифицирана
информация. Ищецът е направил и искане по чл.368 НПК с молба от 19.03.2018г.,
по която е образувано ч.н.д. № 112/2018г. по описа на Софийски военен съд.
Производството по това дело е прекратено и върнато на ВОП с указания за
изпращането на молбата на компетентния съд, за изпълнението на които не са
ангажирани доказателства в настоящия процес.
Х.М. е сред лицата, които през 1996г. са подали
жалба до Прокуратурата на РБ с искане за предприемане на адекватни действия за
"възбуждане на наказателно дело срещу бившите политически
ръководители", извършили престъпления срещу личността, семействата и
правата им по време на Възродителния процес, както и за справедливо
обезщетяване на причинените им имуществени и неимуществени вреди. Към жалбата е
била приложена информация за подателите - имена, адреси и телефонни номера,
периода и местата на лишаване от свобода.
От 2004г. ищецът е активен член на Сдружение за
правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, учредено в Република
Турция и една от дейностите на което е защита интересите на репресираните
изселници от България. През 2005г. Сдружението е сезирало Народното събрание на
РБ за забавянето на сл.д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена
проверка от инспектората към Министерство на правосъдието /л.45, т.І от
делото/. Отправено е било и искане за предприемане на съответни действия и към
Военно-апелативна прокуратура /л.49, т.І/. Представители на това сдружение са
участвали и в проведена през 2010г. среща с ръководството на Прокуратурата, на
която са обсъждани трудностите по приключването на сл.д. № 1/1991г./л.65, т.І/.
Спорните въпроси между страните са по приложение
на правото – за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има
право на иск по чл.2б ЗОДОВ, налице ли е продължителност на делото в неразумен
срок, дали и какви вреди е претърпял ищецът, които да са в причинна връзка с
това наказателно производство, какъв е справедливия размер на евентуално следващо
се обезщетение.
С
нормата на чл.2б
ал.1 от ЗОДОВ законодателят е въвел отговорност за държавата за обезщетяване
на вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.
Разпоредбата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ бр.98/11.12.2012г. и е
в сила от 15.12.2012г.. Към тази дата сл.д. № 1/1991г. е висящо, поради което и
претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде
разгледана по реда на специалния ЗОДОВ. Това обаче не означава, че до този
момент пострадалото лице е нямало право на иск. Последното се извежда от
прякото действие на общата разпоредба на чл.7 от Конституцията на РБ от 1991г.,
предвиждаща отговорност на държавата за всички вреди, причинени от незаконни
актове и действия на нейни органи или длъжностни лица, както и непосредствената
приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992г. /чл.5 ал.4 Конституцията/. Всеки национален съд на държава – страна по Конвенцията е
национален съд по см. на чл.13 от нея и като такъв е длъжен да разгледа всяко
дело в защита на право, което Конвенцията признава. Разглеждането и решаването
на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е такова право,
поради което и неговото нарушаване покрива състава на чл.7 от Конституцията /в
т.см. е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 210/2015г. по гр.д. №
3050/2014г. на ВКС, ІІІ г.о./.
Ето
защо оплакването на Прокуратурата за недопустимост на първоинстанционното
решение, респ. на предявения иск за периода преди 15.12.2012г. е неоснователно.
Качеството
на пострадал от деянията и съставомерния резултат от тях, предмет на
разследване в наказателното производство обуславя и легитимацията на ищеца Х.М..
Предоставената му от закона възможност да участва като частен обвинител и да
предяви граждански иск срещу обвиняемите лица определя наказателното
производство като такова за определяне на граждански права по см. на чл.6 §1
КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези
права са можели процесуално да бъдат упражнени.
Сл.д.
№ 1/1991г. е образувано на 31.01.1991г. и до настоящия момент не е приключило,
т.е. към момента на устните прения пред настоящата инстанция досъдебното
производство е с продължителност от 30 години и 2 месеца. Предвид датата, от
която Конвенцията е ратифицирана и в сила за страната ни, началният момент за
преценка разумността на срока, при отчитане стадият на производството към този
момент /решение Foti end others v Itali,1982г. и Smirnova v. Russia/, е
от 07.09.1992г. С оглед на това до датата на приключване на устните състезания
пред настоящата инстанция, доколкото нарушението продължава и към момента е
изминал период от 28 години и 7 месеца.
Изхождайки
от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени
в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на
съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/ и конкретните
обстоятелства по процесното дело, настоящият състав намира, че този период
значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по см.
на чл.6 §1 Конвенцията. Този извод не се променя и при приспадане на времето от
1 година и 10 месеца, през което делото е било в съда по повод двукратното
внасяне на обвинителни актове, т.е. при продължителност от 26 години и 8 месеца.
Безспорно
е, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид характера
и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, наличието на повече
от един обвиняем, множество пострадали лица /след връщането на обвинителния акт
от съда са идентифицирани 446 лица, въдворени в ТВО Белене/ и произтичащия от
това обем на процесуално-следствените действия. Обстоятелството, че част от
пострадалите лица са починали, а други живеят на територията на Република
Турция безспорно рефлектира върху фактическата сложност на делото, което е
наложило отправянето на молби за правна помощ към трета страна и
неколкократното му спиране по тази причина. Независимо от това, съдът приема, че
делото не е „проведено с дължимата грижа“ /Cominggersol SA v Portugal, 2000г./. Съгласно коментираното по-горе
писмо на отдел „Международен“ към ВКП инструментите
на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002-2007г., към
който момент вече е била изтекла и абсолютната давност за наказателно
преследване на единствения останал жив обвиняем. Давността е изтекла през 2000г., а едва през 2012г. обвиняемият
Г. А. е бил разпитан, като разследващият орган му е разяснил произтичащите от
това права, по повод на което лицето е заявило, че ще се ползва от изтеклата
давност и желае прекратяване на делото. Произнасяне по това искане и до момента
няма.
Наред
с това, при отчитане дадените от наказателния съд указания по връщането на
внесените обвинителни актове, следва, че още към 1993г. – 1997г., когато са
били внасяни обвинителните актове разследването на деянията по повдигнатите
обвинения е било фактически изяснено /в този смисъл е и посоченото от писмото
на Военно-апелативна прокуратура от 2005г. – л.49, т.І/. Указанията за
отстраняване на неточности в обвинителния акт, преповтарянето на някои
процесуални действия спрямо обвиняемите и идентифицирането на пострадалите лица,
които са посочени като брой в обвинителния акт не може да обоснове разумност на
последвалата продължителност на процеса.
В подкрепа на извода за неоправданото забавяне
на производството и неприключването му в разумен срок са и постановените определения
на СГС по подадени през 2018г. от множество пострадали молби за ускоряване на
процеса.
Неприключването
на делото в разумен срок е намерило и обществено-политическия отзвук
/разглеждане на въпроса от Комисията по правата на човека и вероизповеданията
към НС от 2007г. - л.95; декларация на 41-то НС от 11.01.2012г. – л.67/
При
направата на извода относно разумността на срока, настоящият състав отчита и
това, че с поведението си настоящият ищец не е допринесъл за забавяне на
производството. Още към 1996г. ответната страна е разполагала с пълни и
актуални данни за него, в това число и с адрес в България, но разпитът му като
пострадало лице е осъществен едва през 2002г., а впоследствие и през 2012г. През
2018г. той също е отправил искане по чл.368 НПК, което към настоящия момент
няма данни да е препратено от органа на разследването към компетентния съд.
Липсват
обективни причини, които да оправдаят продължителността от почти 30 години.
Това важи и за трудностите, които са обусловени от забавата/неизпълнението на
отправяните молби за правна помощ.
В
практиката на ЕСПЧ, прилагана и в редица решения на ВКС, последователно се
приема, че държавите следва да организират своите съдебни системи по такъв
начин, че техните компетентни органи да отговорят и на изискванията на чл.6 §1
от Конвенцията, включително и да разглеждат делата в разумен срок. В случая не
може да се приеме, че са положени необходимите усилия за ефективно използване
на международно-правните инструменти, дори и при извод за дадени указания за
разпит на всички пострадали лица.
С
оглед на горното, съдът намира, че е налице нарушение на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС
относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок. Това ангажира
отговорността на Прокуратурата за заплащане на обезщетение на претърпените от
него в резултат на това нарушение вреди.
В
редица свои решения ЕСПЧ приема, че относно неимуществените вреди съществува
силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството
причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо
което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в
държавността поради забавяне на делото /в т. см. Scordino v
С
оглед на това, и доколкото не са ангажирани доказателства, опровергаващи
твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял претендираните от
него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба
на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че
виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат
наказани и от това, че е лишен от възможността да получи справедливо
обезщетение, конституирайки се като граждански ищец.
Съдът
приема, че справедлив еквивалент на така претърпените вреди съобразно чл.52 ЗЗД
и разясненията на ППВС № 4/1968г. е сумата от 30 000 лева.
При
определянето на този размер съдът отчита, че продължителността на
производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в
резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, а
легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение
на претърпените от него вреди в рамките на наказателния процес е осуетено /същият
е разпитан и са му разяснени правата на пострадал едва през 2002г., а след
2003г. конституирането на пострадалия като гражданския ищец е възможно едва в
съдебната фаза на наказателния процес/. Независимо от възможността да предяви иска
си за обезщетение в самостоятелно производство, доколкото гражданската
отговорност може да се ангажира независимо от наказателната, следва да се
отчете интереса на ищеца това да стане по реда, предвиден в НПК - естеството,
мащаба и характера на обстоятелствата, обуславящи инкриминираните деяния, както
и заеманите длъжности от лицата срещу които е водено разследването към
релевантния период, предпоставят значителни трудности в доказването на деликта
в рамките на самостоятелен граждански процес.
Съдът
отчита и че упражнената спрямо ищеца репресия през 1985 – 1989г. определя
значимостта, която разследването на събитията от този период има за него /макар
в приложното поле на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС да не се включва правото за наказателно
осъждане на трети лица – Perez v France, 2004г./. Израз на заинтересоваността му от
разследване на престъпленията, в резултат на които е претърпял значителни вреди
е подадената съвместно с други пострадали жалба до Прокуратурата през 1996г.,
действията на Сдружението, чийто член е, както и упражнените права по чл.368 НПК. В същото време, съдът отчита, че ищецът в качеството си на пострадал не е
бил ангажиран с извършени по делото спрямо него процесуални действия, освен на двата
проведени разпита през 2002г. и 2012г., а проявената по делото от него лична
активност, вън от жалбата от 1996г. е едва от 2017г. - 2018г.
По
делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни
изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната
продължителност на делото. Не се твърди или установява по делото воденото
производство да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е
причинило други неудобства, вън от обичайните.
Съдът
намира, че определеният размер на дължимото обезщетение кореспондира на
общественото възприятие за "справедливост", както и на
обществено-икономическото развитие в страната. В тази връзка следва да бъде
отчетен и предвиденият от държавата механизъм за обезщетяване на пострадалите
от Възродителния процес съгласно Закона за гражданска и политическа
реабилитация на репресирани лица от 1991г.
Изложените
във въззивната жалба доводи за претендирания от ищеца размер съобразно установени
стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени
вреди от нарушения на Конвенцията не се споделят от настоящия състав. Действително
в редица свои решения ЕСПЧ е посочвал критериите /общи принципи/, от които
изхожда, но същите са прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. От
тази позиция следва да се тълкуват и визираните в цитираното от ищеца решение
по делото Apiceiia v Italy, 2004г. базови суми. Предметът на
спора по това дело и по настоящото не покриват възприетото в практиката на ЕСПЧ
разбиране за "подобни случаи" - които и да са две производства,
продължили същия брой години, за идентичен брой инстанции, със залози с еднакво
значение, подобно поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на една и
съща държава /решение на Голямата камара по същото дело Apiceiia v Italy/.
По
същите съображения неоснователно е и позоваването от страна на ищеца на
постановеното от ЕСПЧ решение по делото Mocanu и други срещу Румъния - присъденото с
това решение на Голямата камара обезщетение на румънския гражданин Стоица не е
за нарушение по чл.6 §1, а за нарушение на чл.3 от Конвенцията в процесуален
аспект.
С
оглед на горното, съдът намира, че предявеният от Х.М. против Прокуратурата иск
с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва бъде уважен до размер на сумата от 30 000
лева, като за горницата над тази сума до претендираните 120 000 лева исковата
претенция е неоснователна.
Поради
частичното несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на ОС -
Добрич обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът е
уважен за горницата над 30 000 лева до присъдените 50 000 лева. В останалата му
част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ
решение № 260069/10.11.2020г., постановено по гр.д. № 277/2020г. на Окръжен
съд - Добрич, с което на основание чл.2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република
България е осъдена да заплати на Х.А.М., ЕГН ********** обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване
в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д. № 1/1991г.,
понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно окръжна прокуратура –
София, в частта за сумата над 30 000
лева до присъдения размер от 50 000 лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска на Х.А.М., ЕГН **********
против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване
в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д. № 1/1991г.,
понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно окръжна прокуратура –
София, на основание чл.2б ЗОДОВ, за сумата над 30 000 /тридесет хиляди/ лева до
присъдения от първоинстанционния съд размер от 50 000 /петдесет хиляди/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА
първоинстанционното
решение в останалата му част, в която исковата претенция на Х.А.М. е уважена до
размер на сумата от 30 000 лева и същата е отхвърлена за горницата над 50 000
лева до предявения размер от 120 000 лева.
Решението подлежи на обжалване, при условията
на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.