№ 18159
гр. София, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110133145 по описа за 2024 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от М. Т. М. против ***********,
с която е предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено по
отношение на ответника, че ищецът не му дължи сумата от 152,10 лева,
представляваща неустойка по чл.10 от сключен между страните договор за
потребителски кредит № SF01LAPP202756/10.04.2023 г., тъй като същата е нищожна
поради противоречие на добрите нрави и закона.
В исковата молба ищцата твърди, че с ответното дружество са сключили
договор за договор за потребителски кредит № SF01LAPP202756/10.04.2023 г., по
силата на който получила сумата от 650,00 лева, която следвало да върне на 3 месечни
вноски. Съгласно разпоредбите на сключения договор ищцата следвало да заплати и
сумата от 152,10 лева – неустойка, като по този начин общото задължение по договора
възлизало на 842,06 лева. Според ищцата уговорената в клаузата на чл.10 от
гореописания договор неустойка е нищожна поради противоречие с нормите на ЗЗП –
клаузата е неравноправна, тъй като не е индивидуално договорена, размера на
неустойката е необосновано висок и надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Отделно от предходното се поддържа, че договорената неустойка противоречи на
добрите нрави, тъй като не е налице еквивалентност на насрещните престации. По
изложените в исковата молба доводи и съображения, ищцата обуславя правния си
интерес от предявения иск, моли за неговото уважаване и претендира направените по
производството разноски.
1
В подадения в срока по чл.131 ГПК отговор ответникът признава иска и моли за
присъждане на разноски съгласно чл.78, ал.2 ГПК, тъй като с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото.
След приключване на устните състезания, по делото е докладвана молба от
ищеца, с която моли за постановяване на решение при признание на иска. С оглед
предходното тази молба не може да бъде взета предвид, а ищеца следва да понесе
последиците от несвоевременното упражняване на процесуалните си права.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание, без възражения от страните, с оглед обективираното в писмения
отговор признание, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
правопораждащите факти, а именно: че между ответното дружество и ищеца е
възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по силата на който ищецът
дължи процесната сума.
Не се спори също, че кредитора – настоящ ответник е небанкова институция по
смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. С оглед предходното относно сключения договор важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите
нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
обстоятелства, относими към нея /в т.ч. естеството и размера на задължението, за
изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на
уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем
на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните
материални ценности и др./. В трайната съдебната практиката /решение № 906/2004 г.
2
по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, решение № 378/2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, II ГО, определение № 901/2015 г. по ч. гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV ГО/ е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва
е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната
лихва. За процесния период основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта, т.е.
размера на законната лихва към датата на сключване на договора е 10 %, респ.
трикратният размер на законната лихва е 30 %. В случая се касае за необезпечено
вземане по договор за кредит, като вземането за възнаградителна лихва надвишава над
3 пъти размера на законната лихва, видно от изложеното в исковата молба, а
същевременно срокът на предоставения кредит е изключително кратък – 3 месеца.
Следователно, уговорената възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части. Като съобрази данните по делото настоящият състав
намира, че нищожните клаузи на договора относно определянето на възнаградителната
лихва не би могло да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без
определено възнаграждение за отпуснатия кредит.
На следващо място, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в
12 от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното обуславя
извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво
съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне
заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на
задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
3
определени изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им,
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от
договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение
на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне
ГПР.
По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният иск е
основателен, като следва да се прогласи недействителността на сключения договор за
потребителски кредит, поради нарушаване на закона и накърняване на добрите нрави.
По разноските:
Съгласно общото правило на чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по производството
се възлагат на загубилата делото страна. Изключение от този принцип е предвидено в
чл. 78 ал. 2 ГПК – ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В случая ответникът
признава предявения иск за основателен.
Съдебната практика последователно приема, че ответникът дава повод за
завеждане на дело, а чрез поведението си обосновава и правния интерес от предявения
отрицателен установителен иск за вземането тогава, когато ответникът като кредитор е
предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да ги
предприеме /в този смисъл е определение № 66 от 12.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4770/2017 г., III г. о., ГК/. Съдът следва да прецени поведението на ответника във всеки
конкретен случай. В случая по делото липсват данни кредиторът да е предприел
действия по принудително изпълнение, да е упражнил извънсъдебна принуда по
отношение на ищеца или по друг начин да е дал повод за предявяването на иска.
Безспорно е, че процесуалното поведение на ищеца е израз на волята на
страната, която с исковите си молби отрича всякакво основание за дължимост на суми
към ответника. Съдът обаче е този, комуто е възложено да следи за добросъвестното
упражняване на процесуалните права, в т.ч. и по отношение на предявяването на
исковете /чл.3, изр. 1 ГПК/.
По изложените съображения съдът приема, че не се установява ответникът с
поведението си да е дал повод за завеждането на иска, с оглед което и претенцията на
ищеца за присъждане на разноски, в т.ч. и на адвокатско възнаграждение по чл. 38
ЗАДв. не следва да бъде уважавана. Следва да се има предвид, че целта на
разпоредбата на чл.38 ЗА е определени категории лица да имат възможност да получат
безплатна правна помощ, но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира
4
икономическа облага чрез поемането на процесуално представителство, респ.
предоставянето на правни съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат
т.нар. „pro bono“ случаи, адвокатът носи икономическият риск. Отделно от
предходното, нито е в съответствие със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за
правна защита и съдействие, при условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа
облага.
В полза на ответника също не следва да бъдат присъдени разноски, тъй като не
са налице кумулативните предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. Т. М., ЕГН **********
срещу ***********, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление:
*********** отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК - че
М. Т. М., ЕГН ********** не дължи ***********, ЕИК *********** сумата от 152,10
лева, представляваща неустойка по чл.10 от сключен между страните договор за
потребителски кредит № SF01LAPP202756/10.04.2023 г.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5