Р Е Ш Е Н И Е
Номер V-41 Година
2019, 15 май
град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро Гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На петнадесети
април, две хиляди и деветнадесета година
в публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:1. Галя БЕЛЕВА
2.мл.с.Ваня
ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
като разгледа
докладваното от съдията В.Камбурова
въззивно гражданско
дело номер 339 по описа за 2015 година.
Производството по делото е по реда на чл.258
и сл. ГПК и е образувано по повод
въззивна жалба вх.№5795/06.02.2019г. подадена от М.Й.П. ***, ответник, чрез
адв.Х. и адв.К., със съдебен адрес ***, против Решение №163/21.01.2018г. и
въззивна жалба вх.№8308/21.02.2019г. против
решение №296/07.02.2019г., нераздела част от решение №163, и двете по
гр.д.№6529/2018 по описа на БРС.
С посоченото решение по иска на В.Ч.Р., ответникът М.Й.П. е
осъден да заплати на ищеца сумата от 15300 лв., от която 15000лв.-неимуществени
вреди за непозволено увреждане на 05.03.2017г.***, причинено при оказана
съпротива при задържане по ЗМВР, чрез нанасяне на юмручен удар и изритване с
крак, с което е причинена средна телесна повреда, изразяваща се в разкъсване на
крайната сухожилна разтеглица на разгъване на пети пръст на дясна ръка, довело
до трайно затруднено движение на крайника, за която деяние има одобрено на 23.08.2018г.
споразумение между страните по НОХД№3877/2018 по описа на БРС и 300
лв.-имуществени вреди, представляващи заплатено възнаграждение на повереник в
досъдебно производство №406/2017 по описа на ІІ-о РУ на МВР-Бурагс, ведно
със законната лихва върху общата сума от момента на увреждането-23.08.2018г. до
окончателното изплащане. Искът е отхвърлен за размера над уважения от
15 000 лв. до претендирания размер от 20 000 лв. Страните са осъдени
да заплатят съответните на уважената и отхвърлената част на иска разноски.
С
решение №296 от 07.02.2019г. по същото дело е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка.
Въззивната
жалба е срещу решението в частта, с която искът е уважен.
Излагат се доводи за неправилност на
същото.
На първо място се посочва, че съдът
неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.300 ГПК. Счита, че същата касае
само влязла в сила присъда на наказателния съд, която е задължителна за
гражданския съд. В случая липсва такава,
а наказателното производство е приключило с одобрено от съда споразумение.
На следващо място посочва, че в решението
не са посочени датата, мястото и
описание на деянието на ответника. Не е отчетена степента на увреждането при
определяне на размера на вредите като не е взето предвид наличието на стара
травма в същата област. В тази връзка се прави извод, че същата изключва
пряката причинно-следствена връзка между деянието на ответника и твърдяните
като претърпени от него вреди. Акцентира се, че при определяне размера на
присъденото обезщетение съдът се е отклонил от общите критерии въз основа на
които следва да се определи справедливо обезщетение за претърпените
неимуществени вреди съгласно задължителните постановките на ППВС №4/1968.
Според жалбоподателя не е отчетено, че претърпените от ищеца вреди са с
по-нисък интензитет от болките и страданията, които пострадалите търпят в
подобни случаи, тъй като началниците и колегите му са го щадяли след претърпяната травма по време на работа. Посочва, че съдът не е
изложил мотиви относно вида, характеристиката, интензитета и времетраенето на
претърпените от ищеца болки и страдания, както и че дори и да се приеме, че е
осъществен фактическия състав на чл.45 ЗЗД, то размера на вредите не следва да
надвишава 3000 лв.
Моли за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск
да бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба, с който ответникът по жалбата я оспорва
изцяло. Излага доводи по всички възражения наведени с въззивната жалба. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
В съдебно заседание въззивникът не се явява редовно и
своевременно уведомен. Чрез процесуалните си представители поддържа въззивната
жалба. Представя писмени бележки.
Въззиваемият не се явява в с.з.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалването. Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е
допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на
основание чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. По правилността му съдът е
обвързан с релевираните въззивни основания в жалбата.
Съдът, като взе пред вид
събраните по делото доказателства, становищата на страните и разпоредбите на
закона, намира за установено следното:
Предявен е иск с
правно основание чл.45 ЗЗД.
Ищецът Р. претендира
осъждането на ответника П. да му заплати сумата от 20300 лв., представляваща
обезщетение за причинени неимуществени и имуществени вреди от непозволено
увреждане на 03.05.2017г. Твърди, че на посочената дата, при задържането на ответника
по ЗМВР, чрез нанасяне на юмручен удар и изритване с крак, П. е причинил на Р.
средна телесна повреда, изразяваща се в разкъсване на крайната сухожилна
разтеглица на разгъване на пети пръст на дясна ръка, довело до трайно
затруднено движение на крайника. За това деяние е одобрено споразумение на
23.08.2018г. по НОХД №3877/2018 по описа на БРС. Претендира 20000 лв.
неимуществени вреди и 300 лв. имуществени вреди.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника П., с който оспорва предявения иск като неоснователен и
недоказан. Евентуално, при уважаване на иска, претендира намаляване на
претендираното обезщетение.
В
подкрепа на твърденията си, ищцовата страна е ангажирала съдебно-медицинска
експетиза, гласни доказателства и е поискала прилагането като доказателства по
делото НОХД №877/2018г.
По делото се установява следната безспорна фактическа
обстановка:
С определение №418 от 23.08.2018г. по НОХД №3877/2018 по
описа на БРС по реда на чл.382,ал.7 НПК съдът е одобрил споразумение, с което
ответникът П. е признат за виновен за деяния,
съставляващи престъпление по чл.354а, ал.5,вр. ал.3, предл. второ, т.1, предл. първо
от НК и престъпление по чл.131,
ал.2, предл. четвърто, т.2, вр.чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК и двете-при
условията на пряк умисъл. Второто деяние, съставляващо престъпление е за
това, че на 03.05.2017г.*** е причинил на Р., полецйски орган, заемащ длъжноста
„разузнавач“ в група „Противодействие на криминлан престъпност“ към сектор
„Криминлан полиция“ при 02 РУ на МВР-гр.Бургас, при изпълнение на служебата му
/предприемане на действия за задръжане по ЗМВР, като му оказал съпротива чрез
нанасяне на юмручен удар и чрез изтриване с крак, при която Р. залитнал и се
подпрял с дясната си ръка на близкостояща стена, средна телесна повреда, изразяваща се в разкъсване на крайната сухожилна
разтеглица на разгъване на пети пръст на дясна ръка, получено в резултат от
преразтягане вследствие внезапно насилествено прекомерно съгване в крайна
интерфалангеална става, довело до трайно затруднено движение на крайника за
срок от 2,5-3 месеца, при обичаен ход на оздравителния процес.
Непозволеното увреждане, като източник на задължения
представлява сложен юридически факт, който кумулативно включва: деяние-действие
или бездействие; вреда; противоправност на деянието; причинна връзка между
деянието и вредоносния резултат и вина, която се предполага. При наличието на
всички кумулативно свързани предпоставки се поражда право за потърпевшия да
иска обезщетение, както и задължение за всеки, който е причинил виновно вреди
другиму да ги поправи. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД
доказването на причинно-следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието
обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно
главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не
случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да
предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича
от деянието. За да се ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД е нужно освен това,
увреждащото деяние /действие или бездействие/ да е противоправно.
Противоправността на общо основание също е факт, подлежащ на доказване и той не
се презумира, като доказателствената тежест е отново за ищеца.
Деликтната отговорност
е вид гражданска отговорност. Тя възниква само ако е осъществен фактическият
състав на непозволеното увреждане и на обезщетяване подлежат всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от уверждане.
По силата на чл.300 от ГПК, влязлото в сила решение на
наказателния съд е задължително за гражданския, който разглежда гражданските
последици от деянието, относно това дали то е извършено, неговата
противоправност и виновността на дееца. В случая се касае за одобрено от
наказателния съд споразумение, което по силата на чл.383, ал.1 НПК, има
последиците на влязла в сила присъда.
Ето защо съдът приема, че ответникът е извършил противоправно
дейние, непозволено увреждане, съставляващо престъпление по чл.131, ал.2, предл. четвърто, т.2, вр.чл.129,ал.2, вр. ал.1 от НК в
резултат на което е причинил средна телесна повреда на ищеца.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да възмездява
само онези болки и страдания, които реално е претърпял пострадалия, в случая
ищеца. За определянето на този вид обезщетение липсват формални критерии и това
е така, защото човешкия живот и болка нямат цена и паричния еквивалент не би
могъл да ги спре или заличи последствията от тях. За това и чл.52 ЗЗД предвижда този размер да се определя по
справедливост, при спазване на принципа за забрана на обогатяването на
пострадалия. Следователно определеният от съд размер на обезщетение трябва в
най-пълна степен да компенсира обективно доказаните по делото болка и страдание, претърпени от
ищеца в резултат на получените увреждания, като разбира се изхожда от тяхната
интензивност и продължителност. В конкретния случай се установява, че ищецът е
получил средна телесна повреда, претърпял е хирургическа интервенция,
имобилизация и рехабилитация. Травмата на сухожилието е довело до трайно
затруднение на движението на ръката за срок от 20-25 дни. Според ВЛ и към
настоящия момент, при извършен преглед на 29.11.2018г., а и ищецът се оплаква,
е налице невъзможност изправяне в пълен обем на пети пръст на дясната ръка.
Разпитаните свидетели- прекия
началник на ищеца, свидетелят Христов и свидетелят Джиналийски, посочват, че
три месеца след случилото се, ищецът е бил в болнични, а и след връщането на
работа е продължил с физиотерапия. Оплаквал се от болки в ръката, налагало се е
това да бъде съобразявано при при
операции за задържане, участието му да бъде като наблюдаващ, за да се избегне
физическо съприкосновение. Свидетелят Джиналийски, с когото ищецът се познава
покрай спорта-бойни изкуства, посочва, че непосредствено след травмата е
преустановил тренировките, а след като се е върнал, те не са били пълноценни
предвид ограничения захват на ръката. Също така вече не може да участва в
състезания.
С оглед доказания характер и
интензитет на претърпените от ищеца
болки и страдания, социално-икономическите условия в страната, както и
обичайната съдебна практика, съдът намира, че адекватното обезщетение е в
размер на 15 000 лв., както е определено от първоинстанционния съд.
Следователно искът се явява основателен и доказан до посочения размера, като
над този размер, до претендирания от 20 000 лв. като неоснователен и недоказан правилно е
отхвърлен.
Предвид изложеното съдът намира наведените с въззивната жалба възражения
за прекомерност на определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди
за неоснователни. Не могат да бъдат споделени доводите, че наличието на стара
травма изключва причинно-следствената връзка между деянието на ответника и
претърпяните от ищеца вреди. По делото безспорно е установена пряката
причинно-следствена връзка между юмручен удар и изтриване с крак в резултата на което ищецът е
залитнал, подпрял се на стената като се е получило преразтягане вследствие
внезапно насилествено прекомерно съгване в крайна интерфалангеална става.
Несъстоятелни са
наведените доводи, че болките и страданията в конкретния случай са с по-нисък
интензитет от болките и страданията, които пострадалите търпят в други подобни
случаи. Обстоятелството, че ищецът не е
загубил работата си и е бил щаден впоследствие при подобни операциии е
ирелавантно за спора и няма отношение към интензитета на болката.
Трудностите, които ищецът търпи във връзка с ограничения захват на дясната
ръка вследствие на претърпяната травма
следва да бъдат отчетени като такива имащи отношение към интензитета на
болките и страданията. Това е така, защото ищецът е полицай и физическото му
състояние има пряко отношение към изпълнение на служебните му задължения. Установено
по делото е, че ищецът се занимава активно със спорт и състезателна дейност по
бойни изкуства. Претърпяната травма има пряко отношение и към тези занимания,
били те и хоби. Дали ще се занимава с
друг вид спорт, който не изисква пълен юмручен захват, е въпрос на избор за
всеки човек, но това не означава, че насочването към друг вид спорт, за да
бъдат задоволени определени потребности, ще намали страданието от факта, че не можеш да продължиш да се занимаваш с това,
с което си се занимавал до сега.
Вярно е, че в мотивите на първоинстанционното решение е описано деяние,
което няма общо с увреждането на ответника. Съдът е цитирал извършеното
престъпление по чл.345а, ал.5, вр. ал.3, предл. второ, т.1, предл. първо
НК-държане на наркотично вещество. Както
бе посочено по-горе одобреното споразумение касае две извършени от ответника
престъпления, за които се е признал за виновен-второто от тях е за причиняване
на средна телесна повреда, което е намерило отражение в диспозитива на
обжалваното решение-дата, място и описание на деянието. Във връзка с това
оплаквание следва да се посочи, че съгласно задължителните постановси на ТР №1/2013 гр.София, 9 декември 2013 год, ОСГТК на
ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на
материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната
инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на
страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е
длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище
относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата
инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното
решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно
правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази
дейност.
При напълно изяснена фактическа
обстановка е направена правилна преценка на събрания по делото доказателствен
материал. Първоинстанционният съд е достигнал до правилни фактически и правни
изводи за частична основателността на предявения иск. Решението следва
да бъде потвърдено в обжалваната част.
Съобразно изхода от делото право на
разноски има въззиваемата страна, която не е направила искане за присъждането
им.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение
№163/21.01.2018г. и решение №296/07.02.2019г.,нераздела част от решение №163, и
двете по гр.д.№6529/2018 по описа на БРС.
Решението може да бъде
обжалвано с касоционна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от съобщаването на страната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.